Четирима комити освобождават сами град Кавала

На снимката: Пейо Яворов (седнал в средата) като войвода на чета от Македоно-одринското опълчение, Кавала, 1912 г.

На 27 октомври 1912 г. се случва едно събитие, което, ако беше американско, щеше да има поне няколко филма. Ако беше руско – то нашите родители понe няколко петъка щяха да прекарат пред малкия екран. Но понеже си е наше, потънало е в забрава и го няма дори в учебниците по история. Главни герои в тази паметна и куриозна случка са четирима войводи от ВМРО – Михаил Чаков, Христо Чернопеев, Йонко Вапцаров (бащата на поета Никола Вапцаров) и поетът Пейо Яворов.

През октомви 1912 г. Балканската война е в ход. Българската армия напредва по всички фронтове. Родопският отряд на ген. Стилиян Ковачев е достигнал град Драма, когато при него се явяват четеримата войводи с желанието ген. Ковачев да отдели хора, с които да се преземе град Кавала. Излагайки своите военни планове и виждания ген. Ковачев отказва – по това време Кавала е 50 хиляден град с няколко хилядна османска армия [1]. Тогава у нашите войводи се ражда гениалният план – четиримата да се преоблекат в български офицерски униформи и да се представят за преден отряд, парламентьори на настъпващата българска войска. Искат от ген. Ковачев 4 български униформи – офицерска за Яворов и подофицерски за останалите, както и 4 бързи коня. Генералът дава поисканото. На изпроводяк Яворов казва:

„Господин генерал, ние тръгваме за Кавала! Там ще ви дочакаме … след два, три дни! Желаем ви успех! Довиждане на брега на Бяло море!“

Привечеp на 27.10.1912г. четиримата войводи достигат покрайнините на Кавала [2]. Като стигат до градската стража, с насочено към тях оръжие, те посочват гората и казват, че в нея е пълно с българска армия. Османската стража се предава [3], а войводите казват, че искат да говорят с каймаканина на Кавала. Стражата ги води към конака, където нашите продължават с блъфирането. След кратки размисли от страна на османците е взето решение – градът се предава с едно-едиствено условие – да се гарантира живота и имуществото на мюсюлманското население. Османският флаг е свален, а на негово място е издигнат българският трибагреник. Местният гарнизон започва да предава оръжието си, а четиримата войводи започват организирането на новата българска власт. Така, без да бъде изтрелян нито един куршум и с голям блъф, град Кавала е освободен след 5 века османско иго от четирима български войводи: Михаил Чаков, Христо Чернопеев, Йонко Вапцаров и Пейо Яворов [2].

basa-1900k-1-14-4-kavala
Пристанището в Кавала, 1940 г.

Ето какво пише в спомените си войводата Михаил Чаков за освобождението на Кавала:

Валеше проливен дъжд. Смрачаваше се. Заслизахме по пътя към града и достигнахме до каракола, където се бяха прибрали стражарите турци, пазачи на превоза Кавала – Драма. Силният тропот на буйните ни коне смути съня на заспалите стражари. Те наскачаха и изтичаха навън с фенери в ръце, но на вратата се спряха като замръзнали. Пред тях стояха четирима български кавалеристи, бодро яхнали силни коне, с насочени към вратата къси манлихерови пушки. Тия кавалеристи бяха Пейо Яворов, облечен в офицерски дрехи с капитански пагони, Христо Чернопеев, Йонко Вапцаров и Михаил Чаков – тримата с подофицерски пагони …

– Не мърдайте или ще бъдете застреляни! – извика на турски Вапцаров със своя мощен глас. – Вижте гората – той посочи към гората зад каракола – пълна е с български аскер!

Стражарите стояха вцепенени.

– Аман, ефендилер, предаваме се! – извикаха те в един глас и захвърлиха пушките си на земята пред нас.

Чернопеев и Вапцаров слязоха от конете и претърсиха каракола, а Яворов и аз държахме пленниците пред дулата на карабините си. След това, обезоръжените стражари, под командата на Чернопеев се наредиха двама по двама – бяха шестнадесет човека. Яворов и аз напред, след нас стражарите, а след тях Чернопеев и Вапцаров. Тая чудновата процесия потегли за Кавала, отстоящ на два километра от каракола. Вървейки с наведени глави, нашите пленници ни отправяха благословии, че сме били добри хора и не сме им сторили нищо лошо. Те мислели, че ще ги избием…

Чувствах колко щастлив е Яворов, че участва в тая авантюра.

– Бай Чаков, – каза ми той – по тоя път, по който отиваме в Кавала, някога апостол Павел е навлязъл в царството на македонците. Те, разбира се, не са и подозирали великата революция, която ще предизвика словото на тоя ненадминат в света пропагандатор.

Когато стигнахме до първите къщи на града спряхме и аз казах на стражарите:

– Идете във вашата казарма и доложете н началника си, че четирима парламентьори на българската войска, намираща се в скалите над града, са дошли да предложат предаване на военните и гражданските власти! В противен случай нашата артилерия ще започне бомбардировка.

Както бяха под строй, без оръжие, стражарите поеха за казармите си. Ние отидохме в конака на гръцкия владика, който ни посрещна привидно любезно. Малко по-късно целият град знаеше, че са пристигнали парламентьори на българската войска, разположена на бойни позиции около града. Въпреки проливния дъжд и страшните светкавици улиците бързо се изпълниха с народ. Яворов разговаря с владиката на френски език. Той му изложи нашата „мисия”.

– Дошли сме като парламентьори на българската войска, да предложим предаване на града. Иначе – бомбардировка, след три часа!

Владиката ни препоръча да не предприемаме нищо, докато той не говори с турските власти и ги убеди да се предадат. И отиде да се срещне с тях. Разположили се в просторния кабинет на владиката, ние пушехме и очаквахме неговото завръщане. Измина, обаче, повече от час, но той все не се завръщаше. Беше девет и половина. Нямаше от кого да узнаем това, което ставаше сред турското управление на града. Започнахме да се безпокоим. Дали гръцкият духовник не ни е предал на турците?

По-късно узнахме, че кириархът, след като се съветвал с местните гръцки първенци, преднамерено забавял връщането си при нас, очаквайки пристигането на гръцки войски откъм Орфано и Тасос, та те първи да заемат града.

В това време чухме тежък конски тропот около владишкия конак. Чернопеев излезе да види какво става навън. Върна се много разтревожен. Голям отряд конни турски стражари, с извадени саби разгонвали събраната тълпа и заемали изходните пътища около конака. Спогледахме се. Вапцаров удари с карабината си на пода и извика:

– Тоя гръцки катил ни е предал, но лесно не ще се дадем! Ще заплати той с главата си за предателството!

– Защо стоим в тоя гръцки конак и чакаме напразно? Ставайте да идем до полицейския конак, па каквото ще да става! … – предложи Яворов.

После той разтвори прозореца към улицата. Неизброим народ се тълпеше зад стражарските кордони. Показал се до кръста от прозореца, Яворов размаха карабината си и извика, стори ми се с нечовешки силен глас:

– Братя, да вървим в конака! Да живее свободата!

Народът, необикновено възбуден, помете стражарския кордон. Няколко минути по-късно тая огромна тълпа с факли и фенери в ръка, водена от четирима български кавалеристи, шевствуваше към конака под проливния дъжд, изсипал се като из ръкав. На няколко пъти пред нас се изпречваха група стражари, но те биваха просто погълнати от народа.

Устремът на тълпата беше нещо величествено, неописуемо. Когато пристигнахме пред турския конак и хилядният народ задръсти площада, дойде турският полицейски началник и покани „господа парламентьорите” в управлението при началника на полицията.

Качихме се на втория етаж в стаята на каймакамина, при него бяха свикани градските първенци – мюсюлмани и доста офицери от местния гарнизон. Когато влязохме, като че ли електрически ток премина през всичките тия хора. Те трепнаха и лицата им пребледняха. Двамата с Яворов минахме прага, а Чернопеев и Вапцара застанаха до вратата на стража с пушки при нозе. Оръжието удари тежко пода и присъстващите вдигнаха глави, стреснати като при вик: „Горе ръцете!”. Настъпи мъртва тишина.

Яворов и аз сторихме няколко крачки напред, снехме каскетите си поздравихме на турски. Никой не ни отвърна. Без да се церемоним, седнахме на един миндер, едва прикривайки силното си вълнение. Всички бяха вперили поглед в нас. Яворов се полуизправи и поздрави отново както изисква турският обичай. Потръпнах и потърсих кутията да си направя цигара, за спокойствие. Яворов извади цигари и ми предложи, но по знак на каймакамина един пъргав стражар ни поднесе неговата кутия.

Хубавите ароматни цигари дадоха импулс за разговор. Яворов се обърна на турски към каймакамина:

– Господине, можем ли да знаем с кого имаме честта да говорим? Вие ли сте каймакам ефендието?

– Евет! (Да) – отговори с поклон каймакаминът.

Той беше пребледнял като мъртвец.

– Ние, както ви е известно – продължи Яворов – сме изпратени от българския генерал Ковачев, чиито войски са заели позиция в скалите край града, да ви запитаме желаете ли да се предадете доброволно или той да заповяда бомбардирането на града. Срокът за отговор е до 12 часа в полунощ. Нашият генерал дава своята дума, че животът, честта и имота на населението, без разлика на народност и вяра, ще бъдат запазени.

В тоя момент влезе запъхтян висок човек, пълен, елегантно облечен господин Викс – австроунгарски консул, бивш търговец на тютюн и голям приятел на турците. А на Викс той -[Яворов] каза кои сме защо сме дошли. Консулът ни изгледа изпитателно и почти извика на турски:

– Моля ви се господа, може ли човешкият разум да побере подобен абсурд? Един град с петдесет хиляди жители, голям войскови гарнизон и толкова полиция да се предаде на четирима човека! Къде са вашите пълномощия? Къде е войската, от чието име идвате?

Турците изправиха глави … Това беше проблясък на окопитване. Отговорът ми, обаче, на християнския Юда, дошъл да ни предаде, отново ги смрази:

– Господин консул, – извиках с все глас – кои сме, ние вече съобщихме! Не е ваша работа колко са силите и къде са те! Тежко ви, ако мислите, че сме само четирима! Ние очакваме отговор и ако не получим такъв, ще си отидем, но вдигаме всяка отговорност от нашата войска за съдбата на града!

– И за вас лично, господин консуле ! – добави Яворов.

Викс не отговори нищо. Той седна при турските първенци, приближиха глави и зашепнаха оживено. От отделни дочути думи разбрахме, че Викс убеждаваше турците да се предадат. След като поговориха, каймакаминът се изправи, поклони се на Яворов, после на мен и с висок, но треперещ глас заяви:

– Господа, ние решихме! Предаваме се доброволно, предаваме и града! Вярваме на думата на вашия паша Ковачев, че не ще пострада никой от мохамеданското население.

Каймакаминът отпаса револвера и сабята си и ги подаде на Яворов. Гледах и не вярвах на очите си. Студ ме обля и аз настръхнах. Погледнах Яворов. Той държеше в ръце придаденото му оръжие и също беше настръхнал. Чернопеев и Вапцара гледаха като ударени в главата. Явно беше, че на никого от нас не се вярваше това, което ставаше … Сън ли бе или действителност?

… Нашата фантастична авантюра се увенчаваше с успех …

– Каймакам ефенди, поздравявам ви за благоразумното решение – заговори Яворов. – Така трябваше да постъпите! Всичко в града ще бъде запазено. Моля, каймакам ефенди, заповядайте на господа офицерите да предадат оръжието си!

Обгърнах с поглед присъстващите. Турските първенци приличаха на сенки. Те като че ли бяха изгубили способността си да говорят. Всички стояха вцепенени. Първи се окопити един майор. Той приближи до нас, направи поклон, разкопча колана със сабята и револвера си и ги сложи на земята. След това се поклони повторно и мълчаливо напусна залата. По същия начин постъпиха останалите присъстващи офицери и полицейски началници.

През това време се вдигна голям шум в долния етаж. Вапцара отиде да види какво става. Завърна се засмян до уши. Той съобщи, че триста стражари захвърлили пушките и сабите си и напуснали полицейската казарма. Последни, като че ли пробудени от сън, се съвзеха десетина турци, търговци на тютюн, индустриалци и др. – хора, далече от политиката. Нямайки какво да предават, те идваха при нас с наведени глави, хванали белите си бради в ръка, покланяха се, изразявайки по този начин признаването на новата власт и напускаха салона.

Беше вече полунощ. Пред нас стоеше това страшно „бойно поле” с натрупани накуп, предадени оръжия. „Четиримата парламентьори” , героите на тая фантастична победа, стояхме около трофеите, пушехме цигари и продължавахме да се гледаме като треснати от гръб … „Действителност ли е всичко това?…” – питахме се с погледи. После, без да си говорим, излязохме на балкона към площада пред конака.

Дъждът продължаваше да се лее. Въпреки това хилядната тълпа стоеше търпеливо, очаквайки края на нашата мисия. Някой подаде на мен и на Вапцара запалени факли. Ние ги завъртяхме няколко пъти и викнахме: „Ура, за свободата!”.

Христо Чернопеев завъртя голямо трикольорно знаме, свали от пръта турското и на негово място закачи нашето. Яворов наблюдаваше всичко това със светнали от радост очи. Ние го избутахме напред, той разбра желанието ни и силно развълнуван заговори възторжено:

– Граждани на чудно красивия град Кавала, ликувайте и тържествувайте! Робските вериги са вече разтрошени и за вас грее слънцето на свободата. Братя и сестри, радвайте се, бъдете щастливи! Ура, ура, ура!!!

Едва ли някой може да опише това, което стана след неговите думи! Тълпата избухна в неописуем възторг. Морето от хора лудуваше от радост и щастие!“ [4]

Библиография:

[1] Генов, Георги. Беломорска Македония 1908 – 1916, Торонто, 2006, стр. 114.

[2] Генов, Георги. Беломорска Македония 1908 – 1916, Торонто, 2006, стр. 125.

[3] Статия в гръцката Уикипедия, лаконично съобщаваща, че „българите превземат Кавала от османците без бой“

[4] 95 години от гибелта на Гоце Делчев, спомени на Михаил Чаков

Facebook Comments

2 Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *