На 18 октомври 1954 г. в Кайро, Египет, е подписано споразумение между Египет и Великобритания за изтеглянето на британските войски от зоната на Суецкия канал. Договорът е подписан от Гамал Абдел Насър, министър-председател на Египет (18 април 1954 – септември 1962 г.).
Новото положение е от 6 декември 1954 г., като с него се прекратява действието на Англо-египетския договор от 26 август 1936 г., според който британските войски имат право да останат на територията на Суецкия канал в продължение на 20 години. Последните британски власти напускат базата си на Суецкия канал на 13 юни 1956 г.
Предисторията на конфликта
През 1875 г. английският премиер-министър Бенджамин Дизраели лорд Бийкънсфийлд, без да се посъветва с парламента, купува част от акциите на Суецката компания. Покупката е извършена с ясната цел, че по този начин достъпът на британските войски до Египет ще бъде значително улеснен.
По онова време Суецката компания е крупно международно предприятие, чийто административен съвет се намира в Париж, представен от френски, английски и американски капитали. Акциите на компанията са поделени така, че решаващата дума имат английските дипломати. В годините след Втората световна война през канала минават около 1/6 от световния морски трафик, около 1/4 от английския външно-търговски оборот, 8% от френския и значителна част от транспорта на нефт на САЩ.
Постепенно Суецката компания получава прозвището „държава в държавата”, тя не спазва египетското законодателство, дори и формално да е египетско предприятие и да е длъжна да се съобразява с египетските закони. Получава се точно обратното – именно Суецката компания диктува местните закони на Египет. За период от 35 години компанията отчита печалба от 45 296 000 долара.
Суецкият канал е най-прекият път от северната част на Атлантическия океан и Средиземно море до Индийския океан.
Дългото господство в зоната на канала дава възможност на Великобритания да контролира важните международни комуникации и да има изключително силен контрол върху страните от Средния и Близкия изток. Англичаните превърнали Суецкия канал в най-голямата военна база в Близкия изток. Армията на монархията достигнала повече от 100 хиляди войници. Суецкият канал бил символът на могъществото и влиянието на Запада върху Изтока.
Гамал Абдел Насър започва широкомащабни икономически реформи в Египет, като една от тях е построяването на Асуанския язовир на река Нил. По този начин водите на реката ще може да се използват за напояване и произвеждане на електроенергия. За построяването на язовира са нужни приблизително 1300 милиона долара и затова египетското правителство започва да води преговори с Международната банка за отпускане на заем. През февруари 1956 г. е постигнато споразумение, но при условие, че Великобритания и САЩ се включат, давайки помощ в размер на 70 милиона долара. Двете държави се отказват от обещанието си заради сключените договори за закупуване на оръжие между Египет и СССР.
На 17 юли 1956 г. британското правителство окончателно отказва да спонсорира построяването на язовира. Въпреки важността си за икономическото развитие на Египет, проектът за строеж на язовира пропада. Точно в момента, когато младата република има сериозни финансови затруднения, президентът Насър взема решението за национализация на Суецката компания, която има право да експлоатира Суецкия канал и да контролира преминаването през него.
Национализацията на канала
На 26 юли 1956 г. в Александрия президентът Насър публично обявява, че е приет Декретът за национализиране на Суецката компания. Според чл. 1 на Декрета става ясно, че „всичкото ѝ имущество и права преминават в ръцете на държавата, всички съществуващи органи и комисии за управление се разпускат”, а по чл. 2 „управлението на службата за движение по Суецкия канал ще се осъществява от независими органи, имащи юридически лица и имащи връзка с Министерството на търговията на Египет”.
Актът за национализацията на канала е в пълно съответствие както с египетското законодателство, така и с нормите на международното право, а египетските управници се позовават и на резолюция, приета от Генералната Асамблея на ООН през 1952 г., в която се признава „правото на народите свободно да се разпореждат със своите естествени богатства и ресурси и свободно да ги експлоатират”. Това е неотменно право на суверенните правови държави съответства и на принципите на Устава на ООН. В своята книга „Суецката война” историкът Пол Джонсън (Paul Hohnson) пише:
”Египет нарушил ли е който и да е договор? Очевидно не. Спрямо Споразумението за канала от 1954 г., което е поставило края на английската окупация в зоната на канала, Египет се е съгласил да се придържа към Конвенцията от 1888 г., която гарантира, че каналът ще остане открит за съдове на всички нации в мирно и военно време. Но това съвсем не касае собствеността на канала. Конвенцията от 1888 г. е установила ясно различие между правото на собственост на канала и преминаването на съдове по канала”.
Декретът за национализация на Суецката компания се приема отрицателно от всички западни държави и най-вече от Великобритания и Франция.
Това е удар за западните компании „Ункрес”, ”Шнайдер”, ”Дьо Вандел”, ”Стандарт Ойл”. Правителствата на Великобритания и Франция възприемат национализацията като произвол от страна на египетското правителство, това е удар върху техните империалистически интереси в района на Близкия и Среден Изток, на който те отдават голямо стратегическо и икономическо значение.
