„Време разделно“ – без комунистическата пропаганда

Време за четене: 6 минути

„За обета, че вярата няма да раздели брат от брата, и мюсюлманина от християнина, а всички ще се наричаме българи.“

Изключително жалко е, че стойностният и дълбок роман на Антон Дончев бе цензуриран и редактиран от комунистическите безродници двадесет години след написването му. Цензорите го превърнаха в патетичен и пропаганден псевдоепос на екран, обслужващ настоящите политически интереси на управляващата БКП, а самата книга не е четена от почти никого днес.

Иначе щяхме да проумеем, че писателят възвеличава универсалността на живота, подложен на изпитание в една драматична епоха. Не обвинява нито живите приели Аллах, нито сакрализира мъртвите в Христа. Дава ни разбиране за времената и хората, и за българите, и за османците. Не спестява зверствата, но не лишава от човешки образ и завоевателите. Не ни нахъсва към омраза, а ни насочва към мъдрост и осъзнаване.

За да илюстрирам нагледно разликата между филма и книгата, публикувам следния изключително показателен откъс от нея. Надявам се да бъде прочетен и разбран, за да престане това насъскване на българи християни срещу българи мюсюлмани, които неведнъж са доказвали своята обич към общата ни Родина.


А той седна срещу ми и заговори, и жената влезе със забулено лице, задрънка със съдини по полиците. Човекът ми рече:

– Името ми е Ахмед Сакал. Затова те питах за рода Сакал в село Стража. Те са мой род. Някога, по времето на султан Селим Свирепи, горе на равното имало голямо село, думали му Патлейно. Когато султанът почнал да събаря черквите по българските земи и турските войски влезли в Патлейно, от рода на Сакал останали само двама братя

– Ясен и Спасен. И Ясен приел правата вяра и се заселил в нашето село, което се нарича Плешак, и приел Ясен името Хасан. А Спасен избягал и се заселил вдън горите в новото село Стража. И от Патлейно останали само основите, а сега на тая могила й думаме Черковището. Ала и двамата братя запазили името на рода си и се наричали хората от рода Сакал, макар едните да били мюсюлмани, а другите – християни. И се тачели, и си ходели на гости, и по сватби и по кръщевки. И човекът посочи с ръка към ъгъла, където лежеше пълен чувал.

И ме попита:

– Виждаш ли тоя чувал?

Отговорих му: – Виждам. И не разбрах накъде клони.

А човекът ми каза:

– Нивите на рода Сакал останали в земята на нашето село Плешак. И двамата братя ги разделили, и първият Хасан платил пълна цена за половината на Спасен. Ала в средата на нивата имало млада ябълка. А ти, щом си ходил по Родопа, трябва да знаеш, че земята може да се дели, ала дървото върху тая земя не се дели. И дървото остава общо и плодът му е общ. Всяка година мюсюлманите от рода Сакал обират плода на дървото и го разделят надве. И като напълнят чували с половината плод, носят го в село Стража, на роднините от същия род Сакал.

Попитах го:

– И колко време е минало от делитбата на селото? А той ми отвърна:

– Век и половина. Сто и петдесет години. Все едно че ми рече „вчера“. Сто и петдесет лета мюсюлманите Сакаловци бяха минавали по една и съща пътека, да занесат общия плод от общото дърво на християните Сакаловци. Отдавна бяха изгнили ръцете на първия Хасан, които първи посегнали към тоя плод, и дори копитата не са останали от мулето, на което той е метнал торбите с ябълки. А нозете не са забравили пътеката.

Тогава поклатих глава и рекох:

– Ябълката скоро ще падне, защото е много стара. И вече няма да има общ плод. А човекът пак се засмя, по своему, тъй че блеснаха всичките му зъби.

И ми отвърна през усмивката си:

– Още моят дядо е засадил нова ябълка. И моят баща е засадил. И аз засадих. Новите дървета вече дават плод. Ала старата ябълка още седи. И да падне – що от това? В чувала вече има плод от четири дървета

Казах му:

– Трите от тях не са общи. Той ми отвърна:

– Аз не съм ли син на баща си? Баща ми не е ли син на дядо ми? Всички сме една кръв. И дърветата са от един корен, затова са общи.

И като се изправи, поклони ми се и рече:

– Прости ми, че ще те оставя, ала и Сакал от Стража може да тръгне по гората без торба и кора хляб. Преди седмица оттука мина турска войска, водена от бея на Пашмакли. Той искаше от нас да тръгнем с него да обръщаме българските села в правата вяра.

А нашите му отвърнаха:

– Как ще вдигнем нож над човек, който ни се моли на наш език? И дали няма да заколим, без да знаем, чадата на братята на бащите ни?

Дори ходжата не тръгна с бея. Ни един човек от Плешак не излезе от селото, та да тръгне да бастисва християнски села. А мнозина отидоха, та доведоха в къщите си роднини и познати християни, докато мине бурята. И аз се канех да отида, ала твърде не се плашех, защото Стража е вдън горите. Видях ли те, повече не мога да трая. Тръгвам към Стража.

И като ми напълни шарена торба с хляб, изпроводи ме до плевника, където е по-сладко да се спи, сред мириса на прясното сено и песента на дъжда върху каменните плочи. Аз го помолих и ми даде една от ябълките на общото дърво. И като хванах гладкия топъл плод, видя ми се същият, като ябълките на нашето дърво. И нашите ябълки бяха вече узрели, а майка ми ги гледаше и чакаше да се върна, та да ги обера.

Цяла нощ лежах в плевника и не мигнах. И макар да бях на затворено, бях като сред планината, посред омалелия и сладък мирис на горските треви, а с мене беше и песента на планината, защото дъждът цяла нощ не престана. Чух още загубения из мъглата глас на мюезина, който пееше: „Аллах ил аллах.“ И той дойде до мене, както идеше гласът на дядо Кральо отвръх високата планина. И най-напред ми се стори дядо Кральовият глас, а после ми се стори, че викам самият аз. И чух още как треперлив момински глас запя оттатък зида: „Бяла съм, бяла, юначе, цяла съм света огряла…“

И си спомних, че Манол караше чановете да пеят същата песен през оная нощ, когато Мирчо се кле над майчините си кости. А друг женски глас сгълча момичето и му рече: „Мълчи, оттатък спи божият човек.“

Не спях. Земята се делеше, а плодът на дървото оставаше общ. И го ядяха и християни, и мюсюлмани. Плодът на планината не се делеше, тя кърмеше еднакво всички. И когато срещнах човека, не познах дали е мюсюлманин, или християнин. Разбрах, че е българин. Говореше български език, носеше българска дреха, кладеше огън в българска къща.

А когато турците го повели да бастисва българските села, човекът ми не тръгнал, защото се боял да не заколи брата си. Защото усещал, че вярата не е променила кръвта и братът си оставал брат. Ябълката оставаше обща. И като стисках гладкия топъл плод в дланта си, струваше ми се, че стискам ответа на моите тревоги и питания. Защото с ябълка бях направил завет с майка си, че всяка подзима ще се връщам при нея. И тая ябълка не се делеше, а свързваше мюсюлмани и християни, защото всички оставаха българи.

И Родопа оставаше българска планина. Какво казваше Манол? Че не иска да стане еничарин, който да заколи баща си. Че не иска да вдигне ръка срещу брата си. Тия хора бяха приели турската вяра и не станали еничари, и не вдигнали ръка срещу братята си. И момичето пееше същата песен, която пееше и Манол.

Господи, господи, къде остава тогава твоето име? И не ти ли е все едно дали те наричат аллах или Христос, и не си ли ти не само в сърцето на всеки човек, бил той мюсюлманин или християнин, ами и във всяко дърво, във всяка тревица? И не си ли ти, боже, господ на живите, а не на мъртвите? И дали ми каза вярно колелото на елата, като ми каза, че ти гледаш посоката на пътя, а не извивките му, и гледаш къде се влива реката, а не през къде тече водата й?

Защо умряха тогава Манол и другите? Нима всички трябваше да заплюят кръста, щом си остават българи? И нима турците се грижеха много за аллаха, като искаха овчарски псета и войници на султана?

Планината не беше двор, ограден със зид, а българска твърдина с девет реда стени. И като заплюваха кръста, хората се оттегляха от първата стена, та отстъпваха назад. И до сърцето на планината имаше една стена по-малко, ала оставаха още осем стени. Като умряха на първата крепостна стена, Манол и другите задържаха врага и ни показаха как се мре, ала трябваше да останат живи защитници, та да се повърнат и да бранят останалите осем стени.

И ако първата стена се казваше честен кръст, то втората се казваше общо дърво, третата – обща песен, четвъртата – обща дреха, петата – общо минало, шестата – общ език. А не бяха ли стените не девет, а сто? И най-навътре, зад сто черупки, стоеше ядката, от която все изникваше българска Родопа, и колкото и да я сечаха, от ядката все никнеше българско дърво.

И си спомних боровете на планинския склон срещу пещерата, които подзима не може да запали, а те оставаха зелени, докато ги изпепелеше пожар. Спомних си и дърветата с широки листа, които почервеняваха, ала напролет щяха да се разлистят и да се раззеленеят отново. И ако Манол и другите бяха като борове, то аз щях да стана като бук.

По-добре да ни почервени подзима, защото след зимата иде пролет, отколкото да ни изпепели пожар, защото след пожара никне само трева. И дълго-дълго се борих с моя бог, комуто бях служил досега, и борбата на Якова, който се борил с бога и му надвил, беше като борба на деца пред моята борба, докато надвих бога в сърцето си и му рекох аллах, а не Исусе.

И му го рекох през плач, който кънтеше над цялата планина, та ме оглушаваше, ала по-добре плач и сълзи от живи очи, отколкото изтеклите очи на мъртъвците под пещерата. И тръгнах на утринта назад към пещерата, като стисках в ръка ябълката от общото дърво, знака за обета, че вярата няма да раздели брат от брата и мюсюлманина от християнина, а всички ще ядем плода от една и съща планина и ще се наричаме българи.


„Всичките народи щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от бога да живее човекът; и за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всичките еднакво ще е. Така ще е в наша България!“

– Васил Левски, Писмо-дописка до Ганчо Мильов в Букурещ, 10.V.1871 г.

Сподели
Георги Драганов
Георги Драганов

Георги Драганов е създател и редактор на сайта "Война и мир". Завършил НГДЕК "Константин Кирил Философ" и Международни отношения в Юридическия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Има опит като учител и журналист, в момента работи като проектен мениджър.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *