Демографско развитие на българските земи през Възраждането

През 19-ти век Османската империя подобрява условията на живот по българските земи – глад не е имало, смъртността намалява. Нещо повече: българските земи са били една от икономически най-развитите области на империята. Това показват събраните данни от публикуваното през 2012 г. изследване за демографската политика на Османската империя, чийто автор е професорът по историческа демография в БАН Щелиан Щерионов.

През 19-ти век управниците на Османската империя, които търсят ноу-хау в Европа, откриват и демографската политика. Често тя е мудна, ненавременна и непоследователна. Общата цел е да се увеличи броят на поданиците на султана, които да плащат данъци и да работят за империята. Именно тази политика обаче води до демографски взрив на българското население и в комбинация с идеите на Възраждането българският народ се пробужда политически и икономически.

Множество източници от османските архиви и от излизащите в Истанбул вестници потвърждават тезата му, сред които е и по-ранният „Пътепис“ на Евлия Челеби, показващ българските земи през 17 век като изпълнени с процъфтяващи и чисти градове.

Демографската ситуация по българските земи през Възраждането може да бъде реконструирана благодарение на над 1 000 източника, съхранявани предимно в турските и гръцките архиви. Османската администрация води многобройни данъчни и други регистри, от които се разбира как се е възпроизвеждало и препитавало населението. Османската статистика обръща внимание само на поданиците от мъжки пол. Данните се събират главно, за да се изчисляват дължимите от главите на домакинствата данъци и за да се следи броят на донаборниците-мюсюлмани в империята [1]. Проучването на възрожденската демография е направено само за населението, обитавало тогава територията на днешната българската държава. А извън тази територия по онова време са живеели компактни маси българи [2].

Съхранената данъчна и донаборна статистика сочи, че християните (предимно българи и отчасти гърци) винаги са били абсолютно мнозинство по българските земи през Възраждането. Делът им в цялото население непрекъснато нараства – от две трети в началото на Възраждането до над 70 на сто непосредствено преди възстановяването на българската държавност. Българите постигат значително по-висока обща раждаемост – до 60 живородени деца на 1 000 жители. За сравнение: сред мюсюлманите раждаемостта никога не превишава 48 на 1 000.

Християнското население нараства по-бързо и заради другия важен демографски фактор: смъртността е с около една трета по-ниска, отколкото при мюсюлманите. През Възраждането българското население нараства с половин процент годишно. А през последните три-четири десетилетия преди възстановяването на българската държавност темпото се увеличава до 1,5% годишно, което днес бихме възприели като истински демографски бум.

Общо през Възраждането броят на българите по днешните български земи нараства над два пъти: от 1.1 милиона през 1700 г. до 2.24 милиона през 1878 година, твърди проф. Щерионов. Според Пламен Митев тази оценка е занижена, тъй като на цялата територия на Българската екзархия общият брой на българите е поне двойно по-голям.

594081
Българи в народни носии, около 1870 г.

При мюсюлманите демографските процеси не са еднозначни. Именно военната служба и военните походи са основната причина не само за по-ниската брачна раждаемост сред турците, но и за разпространението на множеството епидемии на чумата, а след 1820 г. – и на холерата. Мюсюлманите са били по-податливи на заболявания с фатален изход и заради религиозните им нагласи – смирение пред съдбата, която Аллах им е отредил. При мюсюлманите демографските процеси не са еднозначни.  В някои случаи борбата срещу заразите не носи никакви резултати заради консерватизма и невежеството на хората. През 1846 г. медицинският екип на султан Абдул Хамид прави опит да ваксинира децата в Търново срещу смъртоносната тогава едра шарка. Родителите обаче се съпротивляват. Кампанията потръгва едва след като на всяко ваксинирано дете властите даряват по една сребърна пара и по една кърпа. В крайна сметка броят на мюсюлманите от 700 000 души към 1700 г. на територията на днешна България остава почти неизменен до възстановяването на българската държавност през 1878 г.

За стабилността на тази цифра допринасят прогонените от руското настъпление източночерноморски мюсюлмани, които империята заселва по българските земи. В България черкезите, татарите и абхазите стават печално известни с грабежи, убийства и разбойничество. Броят на циганите в онзи период нараства от 40 000 на 80 000. В българските земи се укриват и много млади мюсюлмани, които искат да избегнат тежката военна служба, продължаваща понякога до 8-12 години.

24_big
Осман Пазвантоглу джамия във Видин. Единствената джамия в света, която няма полумесец на минарето си, а сърце – символ на обичта на Осман Пазвантоглу към българка.

В изследването на проф. Щерионов се цитират публикации на английски и френски пътешественици, посещавали империята през онези години, както и трудове на експерти по история на медицината в България. Масовият глад, епидемиите от смъртоносни заразни болести и войните са били сериозен бич за световното население през 18-ти и 19-ти век. Класически пример дава Ирландия. Вследствие на заболяване по картофите, които са основен източник на прехрана на острова, между 1848 г. и 1851 г. над половината от ирландците измират от глад. Голяма част от оцелелите емигрират към Америка и Австралия.

Масовият глад тормози и други страни, например Руската империя, а в края на 18 век той е и един от водещите фактори за избухването на Френската революция. Проф. Щерионов заявява:

„В проучените източници за историята на Балканите и българските земи през 19 век няма нито едно свидетелство за повсеместен глад и гладна смърт сред населението. Единствените проблеми в тази сфера са свързани с лошото качество на храните и недохранването“.

През десетилетията преди Освобождението българските земи са били една от икономически най-развитите области на империята. Столицата Истанбул се е изхранвала с българско жито, което било и един от основните експортни продукти във външната търговия на Османската империя.

Първата модерна за времето си болница в България е открита през 1837 г. в Шумен [3]. Болницата е създадена по заповед на султан Махмуд II. В негова чест, със създаването на болницата на портала бил поставен надпис, който го е възхвалявал. Тя е обслужвала преди всичко турския военен гарнизон в града. Постепенно се създават болници в пристанищните градове и административните центрове. По нареждане от Истанбул за противодействие на епидемиите от силно заразни болести, по българските земи се изграждат карантинни служби, особено по пристанищата, в големите градове и пограничните райони на империята.

До Освобождението са създадени 32 аптеки, на територията на днешна България функционират общо 15 болници, а в градовете практикуват между 120 и 150 дипломирани лекари.

„Това е историческата истина. Друг въпрос е доколко тя съответства на масовите представи на българите за Османската империя и нейното развитие. Но може би би трябвало да се променят именно тези представи“, казва професор Щелиан Щерионов.

От публикуваните в изследването данни става ясно, че усилията на османските правителства дават конкретни положителни резултати. Сред тях е постепенното снижаване на смъртността по българските земи. Вероятно тя е по-ниска от аналогичните показатели за някои други страни като Русия например, където през 19-ти век средногодишната й стойност често достига и надминава 50 на 1000 души от населението – между шест и седем пъти над сегашните равнища в развитите държави.

Османската власт полага и усилия за увеличение на раждаемостта. Местните управи започват да преследват с цялата строгост на закона извършителите на детеубийства след раждане на дете от нежелан пол.

Правителството насърчава браковете, като законово ограничава размерите на даваните при християните зестри и на традиционния откуп, плащан от женихите-мюсюлмани. Двукратно е намалена и продължителността на непродуктивната за брачните раждания военна служба в империята.

В същото време изследването на колегата му проф. Щелиан Щерионов недвусмислено доказва, че в онези десетилетия имотното състояние на българите нараства. Съвременна България определено може да завижда на възрожденската си „средна класа“ от тогава. През 1848 г. делът на средноимотните българи е 71%, а през 1871 г. възлиза вече на 75%.

Интересна и често несъвпадаща с вкоренените представи за османския период в българската история е и миграционната политика на Високата порта. Тя също е насочена към увеличаване на населението по българските земи.

%d1%87%d0%b5%d1%80%d0%ba%d0%b5%d0%b7%d0%b8
Черкезите са били сериозен проблем за българите заради по-ниското им цивилизационно ниво и множеството престъпления, извършвани от тях.

Много българи напускат селищата си след поредната Руско-турската война през 1829 г. Заедно с това от северното Черноморие и Кавказ в империята се заселват прогонени от руснаците мюсюлмански народи. Османските власти ги заселват в стратегически за отбраната на империята райони в Северна България. Но известните с разбойничеството си кавказци след като плячкосват, каквото има, се насочват към други български области [4].

Същевременно Османската империя се опитва да привлича и християни за икономическото развитие на българските земи. За целта Високата порта сключва спогодба с Австрия за заселване в днешните български земи на хора от Трансилвания, на които са предоставени и стимули за включване в икономическия живот на империята.

Библиография

[1] Щелиан Щерионов, Демографско развитие на българските земи през Възраждането, София, 2012 г., ИК Фабер, ISBN: 978-954-400-658-3.

[2] Проф. Пламен Митев, Лекционен курс за Българското Възраждане и демографията, София, 1999 г., изд. Полис

[3] Болници в България през Възраждането, аптеки Фрамар.

[4] акад. Николай Тодоров, „Положението“,

„От около 2 000 мъже, жени и деца /в село Бояджик, Ямболско/ само 50 избягали. Стада, черги и цялото друго имущество на селяните било отвлечено от убийците.“ (писмо от 14.06.1876 г. на английския вицеконсул в Бургас Чарлс Брофи до английския посланик в Цариград)

„Християнски деца били отвлечени от черкези и сега са роби в черкезките села“. (Н. Тодоров, Положението, с. 312; Из доклада на английския вицеконсул от 14.06.1876 г. до английския посланик в Цариград.)

„Там /в Плевенско и Търновско/ действително се говори, че тези черкези отвличат деца от българи, загинали през последните събития.“ (Из доклада на английския консул в Русе Р. Рийд от 16.06.1876 г. до английския посланик в Цариград Х. Елиот. в Н. Тодоров, Положението, с. 316)

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *