„Българи от старо време 3“: Съдията Драгомир Велчев

Третата статия от поредицата „Българи от старо време“ е тук. Поредицата, кръстена на едноименната повест на Любен Каравелов, е посветена на нашите баби и дядовци, както и прабаби и прадядовци, на хората, изградили България между Освобождението и 1989 г. Какво са правили, какъв живот са живели, какъв морал са имали, какви ценности са изповядвали. Историите на тези хора трябва да бъдат описани, за да се знаят от нашето и от идните поколения. А тази история ми е особено скъпа, тъй като Драгомир Велчев е баща на моята баба Мария Костуркова.

Наскоро бе годишнината от „Народния“ съд, при който БКП, в условията на окупация на България от Червената армия избива интелигенцията на страна, за да я подчини в продължение на почти половин век. Множество министри, депутати, кметове, учители, свещеници, съдии, адвокати, предприемачи са били избити, въдворени в лагери или принудително изселени и на тяхно място са сложени ниско грамотни хора. Има обаче и един куриозен случай – за съдия, действал преди и след 9 септември и днес ще ви разкажа неговата история.

Драгомир Николов Велчев (27.04.1891 – 10.04.1959 г.) е роден в Самоков малко след Сръбско-българската война в семейството на Никола Христов Велчев, който е бил първия съдия в Самоков. Велчевият род е бил голям, като от първия брак на баща му Драгомир има един брат – най-големият Христо, и една сестра Милка. Когато родната му майка почива, Никола Велчев се жени повторно. Новата матрона идва в семейството  със своите две момчета – Сотир и втори брат, който почива много рано, а по-късно ражда още две деца на Никола – Любомир и Венцеслав.

16558344_10154988568364166_402266307_n

Драгомир (отбелязан с червено) със съпругата и дъщерите си Мария и Люба на Моста в Бургас.

Въпреки многобройната челяд, която има в домакинството си, Никола се грижи за образованието им. Всички деца – неговите и осиновените, включително и момичето, получават гимназиално образование, а най-големите двама сина – Христо и Драгомир са изпратени да учат във Франция. Драгомир завършва право там и се завръща в България, за да тръгне по стъпките на баща си и да бъде съдия.

Самият Драгомир се жени за Василка Иванова Попиванова, която приема фамилията му, и от тяхната любов се раждат три деца – (баба ми) Мария, Люба и Христо Велчеви и едно момче, което почива малко. Трите му деца също ще бъдат образовани и ще станат съответно лекар, архитект и инженер – все жизненоважни за едно общество специалисти.

Драгомир Велчев става мирови съдия за пръв път през 1915 г. в град Пазарджик и остава на тази позиция дълго време, като там се ражда първото му дете. През 1929 г. е преместен в Бургас, където е председател на областния съд. През 1937 г. е повишен до апелативен съдия в Пловдив, където се мести със семейството си. Постът му в съдебната система е бил висок, тъй като в тогавашна България не е имало повече от 50 съдии в 24-те окръга.

През 1939 г. избухва Втората световна война, след като национал-социалистическа Германия и СССР решават да си поделят Европа и нахлуват в Полша, само за да се скарат две години по-късно. От 1941 г. България се включва във войната на страната на Германия. Над България започват англо-американски и съветски бомбардировки, насочени основно към градове като София, Пловдив, Варна, Бургас, Мездра. Въведен е купонен режим заради недостига на храна и като цяло икономическото състояние на българите е далеч от цветущо, ако и по-добро от това на активно воюващите страни. Годините били тежки – купоните давали по 300 грама хляб на човек на ден, а в домакинството имало 3 деца и две слугини. Налагало се да купуват на черно брашно и тесто.

Драгомир Велчев е съдия, който е бил известен с честността си. Дъщеря му Мария разказва следния случай, за да илюстрира неговото отношение към корупцията.

Един ден, по време на войната, тя си играела пред къщата на ул. „Цанко Дюстабанов“ 17 в Пловдив и към нея се приближил мъж. Попитал я дали баща й вкъщи, на което тя отговорила утвърдително и извикала Драгомир. Съдията излязъл и видял, че това е ответник по едно дело, селянин от околните села, по чието дело наскоро Драгомир бил отсъдил в негова полза. Селянинът бил дошъл с каруца, в която имало чувал с брашно.

– Господин съдия, толкова съм Ви благодарен! С друго не мога да ви се отплатя, но поне това мога да предложа!

Лицето на Драгомир пребледняло. Зад него съпругата му и децата наблюдавали сцената. Той отвърнал:

– Аз не мога да приема този чувал с брашно. Аз съм спазвал закона, не съм ти направил приятелска услуга. Вземи си чувала.

Съпругата му влязла в къщата и започнала горчиво да плаче заради отказа му да приеме така нужната им храна. Два дни след това г-жа Велчева не проговорила на съпруга си. Дори и това обаче не го накарало да се отметне от решението си.

16651002_10154988568764166_1304294299_o

Драгомир с жена си, дърщерите си и приятели в Пловдив

Друг случай от кариерата му е по-политически оцветен. След обявяването на война между Германия и СССР, комунистите в България изведнъж осъзнават злините на нацизма, започват да плюят бившите си съюзници и се организират в партизански отряди по нареждане на Комунистическия интернационал. Заради тяхната пропаганда немалко млади момчета, запленени от уж идеала на комунизма се замесват с комунистите.

Такъв бил случаят и с трима младежи гимназисти от Пловдив, които решили да стават партизани. Един от родителите им си казал, че е по-добре да са в затвора, отколкото в гората и може би мъртви и отишъл в съда. Драгомир успокоил този родител, отишъл при децата в ареста и поговорил с тях, разубеждавайки ги от това да правят подобни неща и не повдигнал дело срещу тях, освобождавайки ги. За него основен аргумент е било това, че не са направили нищо, с което да наранят някого и не е имало нужда да изтърпят наказание.

При друго дело при него дошъл кмета на пловдивско село, самият той с леви убеждения. Жандармерията била заловила двама партизани и ги водела в Пловдив да бъдат съдени. За противодържавна дейност като тяхната обичайното наказание била смъртна присъда. Кметът говорил с Драгомир и му казал, че това са млади, умни, будни момчета, но заблудени. След като се запознал с материалите по делото, той отсъдил:

– Не мога да осъдя някого на затвор, камо ли на смърт, заради неговите политически убеждения! Те не са направили нищо!

Наказанието на тези партизани било мярка неотклонение да се подписват всеки ден в кметството.

Такъв човек е бил Драгомир Велчев и така е раздавал присъди – според закона, но и според морала.

След комунистическия преврат от 9 септември 1944 г. в живота на Драгомир, както и на мнозинството българи тогава, настъпват сериозни промени. От 1943 г. той и семейството му са се евакуирали в село Лъджене, днес част от Велинград, заради бомбардировките над Пловдив. Живеят при големия му брат Христо, който е кмет на селото. Христо му предлага да си сменят имената от страх новата комунистическа власт да не ги убие или мъчи, както масово става с провеждащия се по това време „народен“ съд. Драгомир категорично отказва:

– Никого не сме убили, никого не сме окрали, винаги справедливо съм съдил. Няма да си сменяме имената!

Въпреки това новата власт не е толкова благосклонна към тях и Драгомир буквално изчезва за 3-4 месеца, без никой да знае къде е. Когато се връща вкъщи, той е видимо отслабнал и с диабет, но до последния си дъх не казва къде е бил и какво точно му се е случило. Години по-късно ще се разбере, че един от партизаните, които той не е осъдил на смърт години по-рано го разпознава и спасява от тежка участ – всички съдии от неговия ранг са избити или въдворени в концентрационни лагери.

Заради няколкократно показано добро отношение към партизани преди 9 септември и заради подкрепата на този партизанин, Драгомир остава жив и даже се връща на работа като под-председател на Областния съд в Пловдив през 1945 г.

Едно от първите дела, които му възлагат е срещу хора от бившия режим – жандармеристи, общественици, богати хора от Пловдив. Натискат го да издаде смъртни присъди, но Драгомир отново остава верен на принципа си, че не може да осъди човек заради политически пристрастия. Комунистите обаче не търпят подобен тип поведение и през 1946 г. Драгомир е насила пенсиониран на едва 55 години.

Следват години на тежки материални лишения – двете големи момичета са в гимназия, синът му е на няколко годинки, а пенсията на Драгомир е минимална. Това принуждава съпругата му – дама с обществено положение, да приема всякаква работа – събира плодове и картофи, кърпи чували, за да има какво да сложи на трапезата.

През 1959 г. Драгомир почива в дома си в Пловдив. Въпреки несгодите в живота си, той остава човек на принципа, както и глава на голям род с учени и трудолюбиви хора.

Вижте и останалите части от поредицата „Българи от старо време“.

Facebook Comments

2 Comments

  1. Такива истории май че има много. Моят прадядо е бил учител, например.
    И, разбира се, първо фашистите го уволняват, задето криел свои ученици комунисти от властите.
    А после комунистите го уволняват, задето криел свои ученици „фашисти“ от властите.
    И накрая партизани, на които е бил помогнал, го разпознават, и го назначават в новосъздадената гимназия в град Рила.

    Прост сюжет, лесно повтаряем, като се замисли човек. Сигурно такива сюжети са се развивали навсякъде из България.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *