Лявата икономическа мисъл не може да победи дясната реакция

Автор: Джефри Тъкър, Foundation for Economic Education

Лидерите на Демократическата партия (левите в САЩ, бел.прев.) и тяхната лява интелектуална база се чувстват и държат изключително самодоволно в момента. Смятат, че нещата стоят така: ерата на Доналд Тръмп ще предизвика сериозен ответен удар. Тръмп ще остави огромни проблеми, ще дестабилизира сигурността на доходите и достъпа до здравеопазване и ще даде повече власт на богаташите, като всичко това ще направи хората гневни.

Няма да има никакво масово недоволство от отстъпването от социалдемократическите политики.

И тогава левицата ще държи всички козове. Ще заяви „Казвахме ли ви?“. Ще се възползва от популисткия импулс със собствения си план за постигане на величие, отивайки още по-наляво, отколкото дори Барак Обама бе склонен да си позволи. Тя ще предложи сериозни масови програми за защита на доходите, още повече икономически регулации, раздута социална държава, всеобщо държавно здравеопазване, война срещу богатите хора като Тръмп, и след това те ще са на власт веднъж и завинаги, до края на времето, амин!

Би било добре лявото да преосмисли позицията си. Тя просто няма да проработи.

Именно реакцията към този тип политики и сложната демография на класово и расово негодувание, които те пораждат, дадоха този тласък на реакционните твърди десни движения в САЩ и Европа. Няма да има масово недоволство от отказа от социалдемократическите политики. Напротив, продължаването на политиката на голямата държава в икономиката ще продължава да подсилва крайно-десните. Лявото трябва да преосмисли стратегията си, при това бързо,  а това означава да се повдигнат фундаментални въпроси за неговата икономическа политика.

И това не го казвам аз. Този анализ идва от солиден анализ на център-левия медиен сайт Vox „Защо лявата икономика не е отговорът на десния популизъм„. Имайте предвид, че това е писано от приятели на Лявото и те изказват сериозно предупреждение: няма никакви доказателства, че продължаването на левите политики има какъвто и да е шанс за успех.

„Проблемът е, че много от данните показват, че страните с по-силни социални държави като цяло имат по-силни крайно-десни движения. Осигуряването на белите гласоподаватели с по-високи нива на икономическа сигурност не намалява притесненията им за расите и имиграцията – или, по-точно казано, не го прави достатъчно силно. За някои хора това положение им позволява да се безпокоят по-малко за съдържанието на портфейлите си и повече за това кой се нанася в квартала им или се съревновава с тях за работни места…“

„Неудобната истина е, че липсата на социална държава от европейски тип в САЩ вреди на много бели американци. Голям брой от белите гласоподаватели вярват, че програмите за социални разходи облагодетелстват основно не-бели. И поради това те се противопоставят много по-силно на тези програми от която и да е сходна гласуваща група в Европа.“

„В този контекст, поддържането на настоящата икономическа политика на Лявото няма да даде на Демократическата партия нужното оръжие, което да използват срещу расовото недоволство, което подхрани успеха на Тръмп. Всъщност, то може дори да даде на Тръмп още по-голямо оръжие. Ако Демократите наистина искат да спрат десни популисти като Тръмп, те ще трябва да използват стратегия, която намалява истинските причини за тяхната привлекателност – и това означава да се фокусират върху други неща извън икономиката.“

Бих си позволил да поправя последното изречение: това означава, че те трябва да решат проблемите си с добра икономика или ще бъда осъдени на продължаваща маргинализация. Статията на Vox посочва, че от Втората световна война насам повечето западноевропейски страни са приели някаква форма на социална демокрация: щедри социални държави, регулирани пазари, високи данъци, всеобщо държавно образование и социализирано здравеопазване. Пикът на политическите партии, изповядващи тази визия бе през 70-те години на миналия век.

От тогава насам те непрекъснато губят подкрепа. Дясна съпротива – не като отговор на политиките на голяма държава, а за прилагане на същите политики само за местните – започна в края на 70-те години във Франция, продължи в Австрия през 80-те, и което движение набира скорост от края на Студената война през новото хилядолетие. Сега то тресе Европа от Франция до Холандия.

Изследване на Саймън Хикс (Simon Hix) и Джакомо Бенедето (Giacomo Benedetto) проследява подкрепата за социлната демокрация в 18 страни за периода 1945-2016 г. Те откриват, че има генерален спад в подкрепата на изборите за тези партии:

decay_parties_2x

Няма причини да се мисли, че тази тенденция ще се обърне. Възходът на Дясното представлява отхвърлянето на тези политики, не изцяло, но в едно тяхно особено проявление:  възприятието, че получателите на социални помощи са друго племе от данъкоплатците. Vox нарича това мислене „шовинизъм на социалната държава – икономическа платформа, сходна с тази на социалдемократите, но свързан с идеята, че имигрантите трябва да бъдат изключени от получаването на тези помощи“.

Vox обобщава: „Ако социалдемократите искат да видят своето бъдеще като конкуренция за гласовете на десните популисти, то те имат две възможности: да загубят изборите или да загубят своята прогресивна същност“.

Print

„Парадоксът на социалната демокрация“

Колкото е по-голяма една социална държава, толкова повече данъкоплатците настояват, че от нея се възползват само други като тях.

Това е труден за приемане съвет. На по-дълбоко ниво, това означава да се примирят с най-добре пазената тайна в левите кръгове, за която още се говори само при закрити врата основно в академична среда. Може би тази тайна ще трябва да излезе на бял свят сега. Тя е следната: двете най-висши ценности на Лявото – разнообразието и етатизма на социалната държава са нестабилна и електорално несъвместима комбинация. (Писал съм повече по този проблем тук.)

Проблемът се състои в това, че склонноста да плащате данъци на правителствената бюрокрация, за да издържате хора, за които усещате някаква сходна идентичност,  се дължи на племенния ви инстинкт. Това може и да не ви харесва лично, но някак се примиряате, тъй като се идентифицирате с хората, които получават социални помощи.  Но, колкото по-малко се идентифицирате лично с получаващите помощи (цигани, турци, бежанци и т.н. в български контекст, бел. прев.), толкова по-малко съчувствате и ставате по-малко склонни да плащате.

Това е изумително наблюдение, тъй като етиката на социалната държава претендира да бъде благосклонна към маргинализираните групи. На практика обаче тя работи само като укрепва и се поддържа от политиките на идентичност (identity politics). Колкото по-голяма е социалната държава, толкова повече данъкоплатците настояват от нея да се възползват само други като тях.

Политическата динамика може да стане много странна.

Колкото по-разнообразно е едно общество, толкова по-малко вероятно е да усещате, че вашето племе печели в играта на преразпределение. Сега вие ставате уязвими към политическа манипулация. Първият демагог, който се появи и каже „вижте ги тези отвратителни хора, те живеят на ваш гръб“, печели играта. Това е изключително силно послание. То се възползва от дълбокото чувство за несправедливост, което мнозина чувстват. Разнообразието се превръща в капката, която прелива чашата на социалната държава.

Как изглежда това преливане? Изглежда точно като това, което наблюдаваме в развития свят: възход на традиционалисткото, местното мислене, авторитаризмът на полицейската държава, нарастването на усещането за расови различия и движения, основани на расов мотив, протекционистки търговски политики, централизация на властта в ръцете на хора, които не изпитват симпатия към малцинствени религии, раси и езикови групи.

На практика тази политическа динамика може да доведе до сериозни отклонения. Страните със социални държави, построени след Втората световна война, са политически стабилни само в точно този тип общества, които са несъвместими със света, който Лявото иска, и с типа хора, които Лявото вярва, че трябва да бъдем. Това е сериозен проблем за него. Принуждава го да се примири с огромния проблем в политическия си светоглед.

left-wing-vs-right-wing

Лявото няма нужните отговори

Изглежда няма как да бъде заобиколен този проблем. Социалдемокрацията е създала самите условия, които водя до реакционните политически движения, които изритват левите от властта. Собствените институции на левите лесно биват превзети от движения, които отхвърлят егалитарните ценности и използват тези институции, за да наказват построилите ги.

Докато пиша тези думи си спомням, че Ф. А. Хайек всъщност ни предупреди за точно този проблем в своята книга „Пътят към робството“ от 1944 г. Той предрече, че социалдемократическите политики, въпреки че са базирани на хуманитарен светоглед, всъщност ще доведат до подхранването на авторитарни политически движения. Хайек предупреди света още тогава, но едва сега мислителите отляво осъзнават, че това е така и че са изправени пред сериозен проблем.

Имайте предвид, че това не е само парадокс на демографията. Корените отиват много по-надълбоко, към проблем, който може да бъде проследен поне век назад – а именно, огромното сляпо петно на левите движения по отношение на икономиката. Тяхното недоверие към системите на свободния пазар е толкова дълбоко, че те не могат да се примирят с очевидните провали на регулаторните и социалните държави, които създават. Или, казано по-точно: въпреки всичките си провали, те не могат да намерят решение, което да се отрече от основните им антикапиталистически импулси.

Просто вземете предвид очевидното.

  • От ляво твърдят, че обичат бедните и средната класа. Но когато частният бизнес идва и носи храна, дрехи и електроника на обикновените хора чрез големите вериги магазини, Лявото крещи и ги осъжда. Вместо да възхвалява големите вериги магазини, бързата храна и масовата достъпност на дигитална технология – което всъщност постига старана мечта за универсален достъп до тези блага – те ги упрекват, регулират и дори се опитват да ги изгонят или затворят.
  • Те твърдят, че защитават работниците, но въведените от лявото данъци, ограничения, минимални работни заплати и ограничения са създали пазар на труда, в който трудно се влиза, който е ограничен, води до закотвяне в една работа и ограбва работещите от справедливо изработеното от тях.
  • Те твърдят, че защитават каузата на демокрацията, но създават системи, които пречат на обикновените хора да са двигателя на обществото за ползване на ресурсите.
  • Те искат универсално образование и здравеопазване, но създават системи, които са изключително скъпи, имат по-лошо качество и забраняват на обикновените хора да избират коя услуга да ползват.
  • Те искат да разпалят класова война срещу богатите, без да осъзнават, че мнозина обикновени хора всъщност се възхищават на богатите и искат да са като тях. Хората имат нужда от система, изпълнена с възможности, които да помогнат изпълнението на тези мечти.

В този момент няма връщане назад. Не могат да спечелят. Губят контрол.

Накратко, техните егалитарни и демократични идеали се противопоставят на техния отказ да оценят икономиката и ролята на пазара за постигането на поставените от самите тях крайни цели.

Заявявайки това, аз не се опитвам просто да натрупам идеологически точки. Наистина наблюдаваме развитието на една трагедия. От поне 30-те години на 20 век, ако не и десетилетия по-рано, прогресивните леви решиха да изоставят своите идеали от 19 век и да възприемат етатистки възгледи за организиране на обществото. Тяхната омраза към капитализма победи любовта им към правата и свободите и сега те не могат да се измъкнат от резултатите – собствените им институции биват превзети от интереси, настроени враждебно към техните идеали.

progress-003

Запазване на напредъка

В този момент, няма връщане назад. Не могат да спечелят. Те губят контрол. И няма никакъв изглед, че това скоро ще се промени, освен ако няма някаква сериозна идеологическа промяна. А тази промяна задължително трябва да се случи, тъй като самата кауза на свободата е в опасност. Тя бива изстискана от публичния живот както от леви, така и от десни.

Ще ни трябва всяка възможна помощ, за да запазим човешкия напредък.

Под каква форма би могла да дойде тази промяна? Има три пътя, които не са задължително взаимно изключващи се.

  1. Социалдемократите трябва да изоставят своята враждебност към свободното предприемачество, да подобрят разбирането си за икономиката и да подкрепят изцяло и напълно дерегулацията, намаляването на данъците и приватизацията като правилните инструменти за постигане на мир, благоденствие, толерантност и всеобхватен достъп до материално благосъстояние.
  2. Твърдото дясно трябва да се откаже от трайната си любов към полицейската държава, ограниченията на имиграцията, милитаризма и социалните помощи за средната класа. то трябва да възприеме последователен възглед за човешката свобода, който включва толерантност за различията и осъзнаване, че световната търговия е напълно съвместима с националната гордост.
  3. Трябва ни ново и осъзнато движение, което е отдадено на класическата форма на либерализма, приложима за 21 век. Едно такова движение трябва да защитава свободните предприемачество, търговия и мира и да приеме, че магията на свободата бива разкрита най-ясно в нейния капацитет да създава хармония от различията, силни културни връзки от спонтанната асоцииране и благоденствие от съзидателните действия на индивидите в обществен ред от отворен тип. Едно такова движение трябва да се извиси над войната между Ляво и Дясно и вместо това да приеме свободата като трети път и като светлина в един иначе мрачен свят.

Колкото и невероятно да звучи, третият път ми се вижда най-постижим. В много отношения ние днес отново сме в 1946 г., епоха, която плачеше за окуражението на страстно, посветено, морално силно движение, което да спаси свободата от нейните врагове. Едно истинско либерално движение не трябва просто да отмени множеството и различни грешки на Лявото и Дясното от миналото, но и да посочи пътя напред към едно мирно и процъфтяващо бъдеще.

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *