Картичка на завода “Гранитоид”, 30-те години на XX век.
Всеки ден вървя по тротоарите на София, но вървя и непрекъснато гледам в краката си. Има ли здрава плочка, здрав капак на кабелна шахта? Почти няма. Сутрешните блокове на телевизиите постоянно показват разрушени улици и магистрали. Цената на винетките, на местните данъци непрекъснато се увеличава. Мостове, тунели, естакади се рушат и загиват хора, а защо? Отговор няма.
Сещам за нещо друго – за историята на моя дядо Илия Николов Ивков. Той воюва в Балканската война и бива върнат от фронта, за да участва в строежа на циментовата фабрика „Гранитоид“ в Батановци – фабрика, която ще произвежда 80% от ползвания в цяла България материал, във времена на бурно строителство. За нуждите от енергия на завода се изграждат ВЕЦ “Пастра” и ВЕЦ “Рила”. Тези централи работят безотказно от началото на миналия век.
През 1911 г. фабриката “Гранитоид” започва да работи.
Тя е собственост на акционерно сдружение със швейцарско, австрийско и българско участие. Това е едно от най-големите и богати сдружения в България след Освобождението. Започва бурно развитие на промишлеността, ж.п. транспорта, фабрики и всичко това се нуждае от именно от цимент.
Преди да бъде създадена самата фабрика, през 1908 г. е създадено командандитно дружество „Първо българско дружество за бетонна индустрия”.
В страната са започнати редица масивни строежи на нови, европейски сгради, което е изисквало значителни количества строителни материали. Дружеството е основано от група индустриалци и търговци, а видни членове са германския предприемач Едуард Наудашер, австриеца Райхард Томанек и българина Георги Атанасов, роден през 1874 г. в Сливен. Първоначалният капитал е бил 1.2 мил. златни лева.
Циментът се е внасял от чужбина и са се произвеждали бетонови конструкции и изделия. 1912-1914 г. се построява циментовата фабрика “Гранитоид” в Батановци. По време на Първата световна война доставя цимент за бетонни укрепления. През 1922 г. създава дъщерно дружество „Орион“ за добив на електроенергия от ВЕЦ “Рила” и “Пастра”, язовир Калин. През 1924 г. се създава минно-акционерно дружество „Пирин“. През 1926 г. се пуска фабриката за гипс в с. Калугерево.
Тримата въртят успешен бизнес, изграждат мостове, ВЕЦ-ове, Софийската минерална баня, метеорологичната станция “Мусала”. Фабриката строи жилища за своите работници, изгражда общежития за несемейни наречени „бекярски“, столова, медицински център.
Имало е зеленчукова градина, ферма за животни, а освен това е имало и малка зоологична градина. До входа на фабриката се построява сграда със салон за прожекции на филми театър и други дейности. Има и други помощни помещения. Днес всичко това не съществува.
Дружеството помага да бъде изградено училището, здравната служба, кметството, пощата.
Тези построени сгради още стоят непокътнати от времето и се ползват. Има и частни къщи, които ще познаете по сгуробетонните блокчета, произвеждани във фабриката.
Фабриката дава 80% от всичките 225 000 т. цимент, произвеждани годишно в България през 1930 г. Същата година са обединени дружествата и заедно с швейцарски и други чуждестранни капитали, то става най-голямото акционерно дружество на Балканския полуостров.
Експлоататорът строи къщи за своите работници, за да бъдат осигурени и да живеят близо до завода.
Ако пътувате за Батановци откъм Перник, при навлизане отдясно ще ги видите, построени са от сгуробетонни блокчета. Със същите блокчета са построени училището, общината, поликлиниката с родилно, лекар и зъболекар. Изградени са и други частни къщи, които могат да бъдат разпознати и до днес по характерните блокчета от сгуробетон.
До входа на фабриката е построена “Кантината” – нещо като културен дом за работещите. В нея е имало голям салон със сцена и гримьорни, пиано и други помощни помещения.
Салонът е работил и като кино в определени дни от седмицата. В края на двора на фабриката е изградена малка зоологическа градина. Фабриката строи така наречен “бекярски” квартири за семейните работници. Ако днес се разходите из Батановци ще видите тези останки, но бетонът е непокътнат. За какво да говорим, когато тунелите и мостовете, построени с него, за всички тези години не са мръднали?
Водохващането от местността Карагьол в Рила с бетонна каскада е проектирано от инж. Райнхар Йохан Томанек. Близо 90 години съоръженията работят безотказно, а бетонът не е помръднал. Говори ли ви нещо? Сравнете с днешното строителство на магистрали, улици, тротоари, мостове, виадукти, тунели – списъкът наистина е безкраен.
В края на тридесетте години започва проучване на залежите от оловно-цинкова руда в Родопите.
Съвместно с немско участие, започва и самия добив на руда. Изградена е най-дългата в страната тогава въжена линия с дължина 21 км. Немският директор качва цялото си семейство във вагонетка и пропътуват цялото разстояние, за да демонстрират безопасността на съоръжението. Стълбовете са стоманени и никелирани където са останали все едно вчера са монтирани.
При Жабокрекската акция през Втората световна война, комунистическите партизани на В. Демиревски пленяват кабриолета на “Гранитоид” АД в който са директорът инж. Томанек и непълнолетната му дъщеря.
Директорът веднага е разстрелян, макар да не е германец и нацист, а австриец. Дъщеря му пък е изнасилена и ограбена. Плячкосана е и касата на дружеството, която е носела заплатите на работниците на стойност 2 млн. лв.
Когато на власт идват същите тези комунисти след 9 септември 1944 г., те вече са хвърлили око на богатото дружество. През 1947 г. чрез изкупуване на акциите от държавата „Гранитоид“ АД е национализирано.
Библиография
Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Голяма енциклопедия „България“. Том 4. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2011. ISBN 9789548104265. с. 1614.
Фабриката на АД “Гранитоид” с административна сграда в София, Инж. Андрей Букурещлиев, блог Стара София