Постмодернизмът е надгробният камък на красотата

Произведението „Campbells Soup“ на Анди Уорхол

От край време се зараждат различни представи за красивото от различни философи, в зависимост от епохата, която живеят. Едно от най-известните определения на красотата е на античния философ Платон, който лансира тезата, че има свят отвъд нашия, в който понятия като красотата съществуват като вездесъщи и перфектни идеи, подобно на перфектния кръг.

Така всяко нещо, което намираме за красиво измежду нас е всъщност отражение на тази вездесъща и съвършена красота, както всеки кръг около нас е отражение на перфектния кръг, който може да се намери единствено в този свят на идеите.

Така всяко нещо, което намираме за красиво, е красиво толкова, доколкото въплъщава идеала за съвършената красота.

Всичко това естествено е невъзможно без да се приеме за предпоставка, че наистина съществува обективна красота, както и има обективни критерии, които я определят. Че тя не е зависима единствено от субективни предпочитания на нейните оценители, а има универсални правила, които доколкото се спазват – ще се създаде нещо, което въплъщава платoновия идеал и съответно може да се нарече красиво.

Красотата буди у нас чувството, че това, което наблюдаваме надхвърля моментните прииждания на всекидневния ни живот и ни създава усещането за вечност. За това и от както свят светува хора раздават баснословни суми пари именно за създаването на красота.

Някъде до втората половина на 19-и век в изкуството, литературата и музиката на западния свят има утвърдени обективни критерии, похвати, методи, както и съдържание, което се е установило като валидно и което доколкото се спазва ще се създаде нещо красиво.

Има си установени школи, които преподават неща, подплатени от цялото интелектуално наследство оставено от предците на западния артистичен свят.

В поезията например има уточнена структура, ритъм, както и метод за римуване и разбира се, се създават прелестни неща, които бележат нашата западна цивилизация и с които се гордеем.

Пример за това е класическата френска лирична поезия или английския романтицизъм и много, много други.

През втората половина на 19-и век се появяват разновидни течения във всички сфери на изкуството. Те могат най-общо да бъдат обобщени чрез своята опозиция към схващането, че само чрез прилежното и устойчиво следване на установените методи може да се създаде нещо красиво.

В поезията се поражда идеята, че не е нужно да има ясна структура, ритъм и рима за едно стихотворение да е красиво, което води до появата на “свободен стих”. Най-ярък пример е младият гений Рембо във Франция, който буквално шокира целият френски интелектуален елит със своята авангардност, най-добре изразена в “Сезон в ада”

В изкуството също художници започват да смятат, че традиционните практики, които са носили успех на техните предци вече не са задоволителни и трябва да се измисли нещо иновативно.

Цялото това ново предразположение към проблема за създаване на изкуство и въпроса за неговото съдържание ще се нарича впоследствие модернизъм.

Модернизмът, въпреки че отрича установените и традиционни методи за достигане на красота, все пак все още смята, че красотата е обективна ценност, която може да се определи чрез универсални критерии и съответно е рядкост в нашия живот.

Прояви на модернизъм са страхотните романи на Джеймс Джойс, в които той използва своя авангарден метод на писане наречен – поток на съзнанието – който му позволява да изписва мислите, сънищата и фантазиите на своите герои по нов и уникален за времето си начин.

Или пък в изкуството се пораждат новите течения, които ще бележат сферата си в следващите години като сюреализъм, кубизъм, футуризъм и други.

Модернизмът става изключително популярен особено след кървавата вакханалия на Първата световна война, която оставя екзистенциален белег върху лицето на Европа. Навсякъде в изкуството, литературата, музиката, театъра – модернизмът е покорил сърцата на публиката и масово се установява като статуквото. И разбира се, винаги когато нещо се установи като статукво, то поражда и опозиция.

Изниква още по-ново, още по-авангардно мислене и светоусещане спрямо въпроса за създаване на изкуство. Създава се бунт срещу бунтът.

postmodernism-4-638

Както по-горе споменах – тъканта, която свързва всички тези течения и ни позволява да ги сложим под общото название модернизъм, е тяхното несъгласие с традиционните методи за създаване на изкуство. Важно е да се отбележи, че въпреки авангардността им в похватите за достигане до “красотата”, модернистите все още вярват, че съществува подобно нещо като обективна красота.

Така модернистите се бунтуват срещу методите, но не и крайната цел, която, както отбелязахме, е въплъщението на красивото.

На свой ред новото поколение започват да се усъмнява изобщо в наличието на обективност, когато стане дума за красота в изкуството. Започва да отрича установената вяра в съществуването на универсална красота, която може да се определи обективно и независимо от контекст или субективните предпочитания на нейните наблюдатели.

Този бунт вече не се изразява в отричането на традиционните практики, които са били основата на западното изкуство допреди модернизма, а изобщо в повсеместно отричане, че съществува нещо като обективна красота.

Вместо това те вярват, че красотата се определя единствено и само от субективните хрумвания, прищявки и представи на самият творец и наблюдаващата го публика.

Тази философия ще бъде известна под наименованието постмодернизъм.

Ранен пример, който предзнаменува постмодернизма, е френският хит на Марсел Дюшан – Фонтанът. Творбата буквално представлява писоар, подписан от него и поставен на показ на изложба.

Duchamp_Fountaine.jpg

Атрактивността и стойността на постмодернизма се състои най-вече в първоначалния шок и вълнение от подобно грубовато и директно отричане на всичко, което досега сме имало за вярно и красиво.

Фонтанът става хит, именно защото хората са привлечени към екзалтацията, която изпитват от сблъсък с подобно нечувано, абсурдно и революционно скъсване с каквато и да е традиция или представа за изкуство и красота, която е движела западното изкуство преди това.

Започват да изникват всякакви нови форми на опредметяването на тази философия, които всички са белязани със същото контраинтуитивно и противоестествено бунтуване с нашите наследени от миналото инстинкти и схващания за красота и стойност.

Тук обаче идва и проблемът на самия постмодернизъм.

Дори и да приемем, че първоначалният шок и вълнение, които бихме изпитали от закачен подписан писоар, само по себе си има някаква стойност и съответно оправдава определянето му като творение на изкуството, то този шок ще се запази ли и следващия път, в който го наблюдаваме?

Цялата тази мимолетна стойност, която бележи постмодерните творения на изкуството съществува доколкото ние сме шокирани, а този шок може да го има само първият път, в който влезем в подобна изложба. Той се губи мигновено след това.

Вторият път, в който решим да разгледаме отново фонтана, ние сме сблъскани с реалността. Лишен от първоначалните и първобитни емоции, които подобно вулгарно действие поражда у нас, то фонтанът си остава единствено и само един подписан писоар закачен на изложба.

Няма нищо вечно, нищо, което надхвърля монотонните прииждания на всекидневния ни живот, нищо, което буди у нас чувството, че наблюдаваме нещо, което въплъщава идеал, отвъд нашият собствен свят, нищо, което, така да се каже, надхвърля нас самите.

Оставаме единствено с квази-оригинална употреба на грозота с надеждата, че шокът, който ще породи, ще е достатъчен да бъде оправдана като валидно продължение на цялата красота, която бележи историята на западното изкуство.

Това води със себе си и един капан, в който цялото съвременно изкуство е попаднало, по моето скромно мнение.

За да може да се продължава тази стойност на постмодернизма, то той трябва все повече и повече да се радикализира в своя бунт срещу установените норми за красота.

Milo-Moire-creates-Plop-E-013

Снимка: YouTube

Така се и стига до абсолютни нелепости като пърформанс арта на френска феминистка, който се състои в това да напъха яйца, пълни с боя, във вагината си и клекнала над бял лист хартия да ги „изплюва“. При тяхното разбиване, боята се пръска и така се създава крайният продукт.

Друг пример за откровена варващина е публичният експеримент, при който жена се разхожда с камера по улиците на град и предлага на непознати да опипват интимните й места за 30 секунди, докато се гледат в очите.

Тези и още мнозина други подобни неща са директно следствие от отказа да се приеме предпоставката, която е нужна за каквато и да е стойност в изкуството, а именно наличието на обективни критерии за красота. Това е и капанът, в който трябва все повече да се окарикатурява творението на изкуство, за да се запази първоначалният шок, който всъщност придава някаква стойност на постмодернизма.

Стига се до един перманентен и несекващ бунт, който обезсмисля първоначалния бунт и който води след себе си единствено и само поголовната ерозия на представата за красота в нашето общество.

И може би това е целта, и ако е така, аз не се съгласявам с тази цел и затова написах тази статия. Красотата като идея винаги ще ми бъде на сърце.

Facebook Comments

1 Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *