Празните утроби на българките

Време за четене: 4 минути

Бележка като предисловие: Тази статия първоначално бе публикувана в Offnews, но бе свалена едва няколко часа по-късно. Тъй като подкрепяме свободата на словото и свободата на мненията, от „Война и мир“ решихма да я публикуваме тук, с разрешението на г-н Фенерски.


Добре е да се говори конкретно и директно, без страх. От констатации много практическа полза няма, но правилната диагноза би могла да доведе до точното лечение. Ако изобщо е допустимо, понеже пациентът може и да е палиативен. Плачем над мутиращия, израждащ се, топящ се генофонд на българската нация, но не си даваме ясна сметка за няколко важни момента.

Идеята за български народ вече не е актуална.

А думата нация е мръсна. Не са актуални също така идеите за испански, френски или норвежки народ. Страните, в които се говори за собствен народ, днес ни се представят като агресивни и опасни. На мода е мулти-култи смесицата на раси и гени. За тоя ялов път на човечеството си мечтаят в Стара Европа и макар и със закъснение, отзвуци от тенденциите идват и до нас.

Без да се съобразяват, че на света едва ли има по мулти-култи място от Балканите, ние сме си такива по подразбиране и на улицата ни в Бяла Слатина живеем на една малка уличка в центъра на града българи, турци и цигани от десетки години заедно и в приятелски отношения. Тази улица е умален модел на целия Балкански полуостров, където в мир съжителстват различни етноси и вероизповедания от векове. Политичарските провокации са друга тема.

Следващият важен момент в демографската ни криза е заложен като бомба със закъснител при преместването на селото в града.

Едно село – един блок в Люлин, както казва мой приятел. Вертикално село. Панелката има и друго название, душегубка, вътре в нея желанието за живот е силно потиснато и няма как семейството да мечтае за многобройна челяд. Самите панели, от които са изградени кубовете, са така устроени, че да не позволяват у обитателите на цимента да се зараждат желания и стремления за повече от едно дете. Максимум две, преко сили.

Финансовото състояние и раждаемостта не са свързани. Но егоизмът и раждаемостта са. Много здраво са свързани. Панелките подкрепиха вкореняването и избуяването на егоизма от най-новата ни ера през 21 век. Когато в главата ти има мисли единствено за собствения ти задник и рахатлък, трудно ще те накарат да поискаш деца. Децата означават грижи, главоболия, безсъние, тревоги, саможертва, температури, памперси, внимание. Що да си причиняваш всичко това, вместо да си отвориш една бирица и да си пуснеш шампионската лига?

Панелите и софийският ритъм на живот на селяните в големия град внушават само и единствено това – как да оцелееш лично ти, как да не си пожертваш живота за близките си, как да се кефиш възможно най-много и да се размножаваш възможно най-малко. Заради този егоизъм утробите на българките са празни. Те не позволяват на сперматозоидите на мъжете, с които си лягат, да достигнат до узрялата им яйцеклетка. Яйцеклетката запомня тази диверсия и някой ден си отмъщава. А на целокупния ни народ си отмъщава съдбата заради греховете от миналото.

Ние сме този народ и на думи искаме да продължим да ни има, да се множим, да бъдем велики отново, нали.

Все за това говорим, колко велики сме били, ама днес не сме съвсем. Но само с искане не се получава някак си. Необходимо е оплождане. На утробите и на идеите. Първото оплождане трябва да се получи в съзнанията ни. Тогава ще се реши и проблемът на телесното оплождане. Обаче „чипът“ вече се е повредил… В момента искаме едно, а правим друго. Имаме идиотски вътрешен конфликт.

Всенародно раздвоение на българската душа. Междувременно населението на Земята нараства. Защото други утроби раждат и по повече от две деца. В личен план за мен герои са Стоян Николов – Торлака и Красимир Беров – щото имат по три деца. И щото ги възпитават в родолюбие. Уточнявам заради онези, чиито деца може и да са българчета, но не знаят български език.

Утробите на българките са раждали по повече и от пет-шест деца по времето на туберкулозата като защитна реакция и инстинкт за оцеляване. Комунистическата панелка в комбинация с капиталистическия егоизъм се оказаха по-силни от инстинктите.

Ако здрава жена във фертилна възраст със здрав и любим партньор от мъжки пол не роди до 30, значи има някакви отклонения в развитието си като човек или просто не може да си намери подходящия мъж. На 25 ми се роди първото дете. Жена ми тогава беше на 22. Това е нормалната възраст да правиш тези неща. Другото са ненормални състояния, които се превърнаха в норма. „Ненормален“ не е обида, а е нещо, което не е норма. Нормите не са това, което бяха. Въпросът може и да е твърде личен, но фактите са си факти, българските жени не раждат.

В крайна сметка се оказва, че за празните утроби на българките днес са виновни мъжете в България.

Липсват. Няма ги. Мързи ги. Не им се занимава. Минали са на другия бряг. Кой е по-виновен, жената или мъжът? Винаги съм смятал, че е мъжът. Той носи отговорността и той може да накара жена си да ражда деца, вместо да обикаля моловете. Обаче се напълни с мрънкьовци наоколо, те това е. Мрън, мрън. И нищо друго.

Предпочитам да мисля, че настъпват последните времена на Земята, за да не ме е яд, че България вече няма да я има. Като няма да я има нея, по-добре да го няма и светът. Това си е само такава моя защитна реакция и мечта. Бог не ни е дал да знаем сроковете и по-добре.

Сподели
Николай Фенерски
Николай Фенерски

Николай Фенерски е роден през 1974 г. в гр. Архангелск, Русия. Завършва Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий" (2000) със специалност "Славянска филология". Автор е на сборниците с разкази "Апокалипсисът е дело лично" (2009), "Не казвай на майка си" (2012, с номинация за Цветето на Хеликон), "Любов, подслон, храна и вода" (2016, с номинация за Европейска награда за литература), на романа "1994" (2015, с номинация за Роман на годината), и на сборника "Пролуката. Есета за покаянието". Създател и вдъхновител на филма, сайта и алманаха "Резерват Северозапад". Документалният филм е в официалната селекция на София Филм Фест 2012 и печели наградата на публиката в гр. Бургас. През 2015 излиза документалният филм "Удавник", на който е сценарист - също сред избраните в програмата на София Филм Фест. За книгите и разказите има различни награди, сред които три пъти Награда за литература на Община Бургас, през 2010 награда в конкурса за дебют "Южна Пролет" и наградата "Рашко Сугарев" за разказа "Жената, която правеше торти". Работил е като учител по български език и литература, сценарист в телевизионно предаване за българския език по TV7, преводач със словашки и руски език. Към момента живее в Бургас, но сърцето му си остава завинаги в Северозапада.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *