Защо един хомофоб подкрепя Гей Прайда

Време за четене: 5 минути

Както всяка година, така и тази ще наблюдаваме ожесточена дискусия за и против Гей Прайда в София. Лагерите най-общо са два – напълно и изцяло „за“ от страна на левите, либералите, част от градската интелигенция, зелени, чужди посолства, някои комунисти и редица общественици. Против пък са сякаш мнозинството от българите – традиционно настроените, православните, условно казано десните, други комунисти, национал-социалистите.

Аз съм хомофоб, но учудващо за мнозина ще подкрепя Прайда и тази година. Нека ви кажа защо.

В България хомосексуалистите не са нова тема. Баба ми е учила в Класическата гимназия в Пловдив през 30-те години. Тогава училището още е било девическо. Тя ми е разказвала, как „онези“ момичета са си имали още тогава места, на които са се събирали и са се занимавали с техните си неща. Обществото не е гледало с добро око, но никой не ги е преследвал. Подобни истории знам и от други възрастни хора, с които съм говорил през годините – всички са знаели, че „онези“ там са различни, не са одобрявали, онези са били дискретни и животът си е продължавал. Дядото на един мой приятел, известен български актьор, е бил хомосексуалист, но е имал 4 (четири!) деца и така е парирал всякакви въпроси за своята сексуалност. Отгледал ги е, възпитал ги е, оставил е поколение, а междувременно е правил каквото му се е искало.

След този период обаче идва комунистическата диктатура, в която целта е била да се изгради новият човек, homo sovieticus, който да възвести и да изгради утопичното общество на комунизма. Нищо от това не се случва, но за сметка на това се създава тоталитарна власт, която направлява живота на хората и се стреми да контролира и най-малкия детайл от него. Естествено, хората с друга ориентация не биха могли да бъдат подминати. Срещу тях има гонения и особен натиск. Мнозина от тях биват изнудвани от Държавна сигурност, за да предават свои приятели и роднини, или за различни други облаги. Всичко това е много добре описано в студията „Комунизъм и хомосексуализъм в България (1944 – 1989 г.)“ на Михаил Груев – препоръчвам изчитането.

Когато комунизмът най-после се сгромолясва, настават по-свободни времена и животът на българите се променя. Музиката, дрехите, сградите, колите, прическите – всичко става различно. И, нормално, хомосексуалистите започнаха да излизат напред, да „си признават“, да се заявявяват публично. Смятам, че от това обществото ни спечели като цяло. И макар гоненията срещу тях да бяха престанали, на тях им липсва точно едно право – правото да сключват брак и да осиновяват деца. Именно заради това започна организацията за Прайд като политическо събитие, борещо се за промяна на законовата норма.

През 2007 г., когато се проведе първият Прайд, срещу него излязоха основно нео-нацисти, футболни хулигани и разни криминогенни елементи. Имаше сериозен сблъсък с полицията и мнозина от тях бяха арестувани (и бити от полицаите, за назидание). Със сигурност тази страна не е пример за подражание за всеки уважаващ себе си гражданин, пък бил той и хомофоб.

И тъй като бях имал множество съприкосновения именно с тези люде и тяхната представа кое може и кое не може да се случва в един град, за мен беше естествено да отида и да помогна на малобройния тогава парад. За мен винаги е било абсолютно недопустимо мъж да удря жена, камо ли пък група мъже да малтретират жени – това е върхът на низостта, която един мъж може да допусне. Обвинявам патриархалното си възпитание за това.

И така, от тогава насетне ходя почти всяка година на Прайда. С всяка година той ставаше все по-голям, все по-смел, все по-шарен. През 2014 г. парадът се смеси с шествието на протеста #ДАНСwithme против правителството на БСП и ДПС… и нищо особено не произтече от това. Хората искаха да свалят мракобесното и некадърно правителство и каузата на Прайда не бе почувствата като чужда от мнозина. През 2015 г. обаче беше първото истински голямо парти шествие. На него имаше музика, танци, хората се веселяха и за мен лично беше даже удоволствие да съм там. Имаше основно хетеросексуални двойки, дошли заради своите приятели и познати, на които държавата им пречи да сключат законен брак.

2016 г. също се получи масово събиране, с много хора и с много позитивна енергия. И точно когато сякаш общественото мнение започна да се преобръща в полза на легализацията на тези бракове – в САЩ, Естония, Словения през последните години това се случи.

Докато изведнъж част от организаторите на парада не изскочиха с ето такива послания:

Обявяваме София куиър форум 2017: ЧЕРВЕНА ЛЮБОВ

„Любовта е дълбоко обществена емоция. Любовта ни най-малко не е ‘частен’ въпрос касаещ единствено двамата влюбени: любовта притежава обединяващ елемент, който е ценен за колектива“.
– Александра Колонтай, „Относно брака и всекидневието“ (1926)

Да се взема пример комунистическата диктатура, която съсипа животите на милиони хора, доведе ги до бедност и мизерия, построи огромен брой Гулази и концлагери, и сякаш и междудругото третираше хомосексуализма като углавно престъпление… На мен лично това ми идва в повече. Как е възможно това? Нима тези хора не могат да попитат родителите си или да прочетат някоя сериозна книга по темата?

Обяснявам си това само и единствено с възхода на културния марксизъм, политическата коректност, феминизъм от трета вълна и като цяло новия вид комунизъм, толкова модерен на Запад днес. И именно това може да изиграе лоша шега на хомосексуалните българи. Една голяма, северна империя днес използва много силно пропагандата за „Гейропа“ и настъпващия хомосексуализъм, като абсолютна развала на обществата и добрите нрави. Културните марксисти просто превръщат тази проганда в истина и така засилват противодействието си.

Естествено е, че голяма група хора, загрижени за бъдещето на страната и народа ни, ще разглеждат този Парад като провокация към традиционните семейни ценности. Хиперсексуализацията, липсата на отговорност, безразборния полов живот, липсата на деца – това са все неща, които мнозина българи не харесват.

Затова и като противовес на Гей Прайда има организирано събитието „Поход за семейството“. Аз лично напълно разбирам и дори подкрепям донякъде организаторите. На България й трябват силни, задружни семейства, които да се обичат, подкрепят в добро и зло, и които да градят бъдеще, и да отглеждат деца.

И точно тук смятам, че двете страни могат да постигнат разбирателство. Всяка оставя другата да живее както намери за добре, без да си се месят. А има много работа, която хомосексуалните семейства биха могли да свършат в полза роду български – всяка година се в страната ни се изоставят 900 новоредени, а повече от 2000 деца живеят в домовете за бебета.

Дори при сегашната заложена цел за закриване на сиропиталища и преминаване към домове от семеен тип, в страната ни продължава да има хиляди деца, без някой който да се грижи за тях истински, да им казва вечер „Обичам те!“, да им чете приказки, да се грижи за образованието им. Държавните институции, за съжаление, изкарват основно деца с нулеви или никакви познания, създавайки така готов бъдещ криминогенен контингент или хора без перспектива. А това би могло да се промени, ако стотици хомосексуални двойки сключат брак, задомят се и гледат децата, които други хора са изоставили.

Не бихме ли спечили от това? Все по-малко български семейства избират брака, семейния живот само с един партньор, и ние искаме да спрем едно малцинство от това да сключва брак и да отглежда деца?

Тъй като искам да живея в свободна страна, в която не се интересуваме от пола, расата, етноса, сексуалността или възрастта на даден човек, а само от личните му качества и всички сме равни пред законите. А личните си нехаресвания по принцип към дадена група хора – като моята хомофобия – са си лични предпочитания и не трябва да се преследват, както и всякаква критика към хомосексуални хора трябва да бъде напълно свободна.

Свободата на словото трябва да е абсолютна и не трябва да има защитени групи, ако искаме да градим общество, в което наистина да имаме равни права и задължения. Аз ще отида и тази година на Прайда. Защото искам моите приятели, познати и колеги да имат същите права и отговорности като мен и да могат спокойно да живеят живота си тук, в България и защото смятам, че това ще стане много, много скоро.