История „славнобългарска“ – вода в мелницата на Държавна сигурност

Време за четене: 5 минути

Снимка на корицата на преписа на История славянобългарска на Софроний Врачански


През последните години в интернет упорито се разпространява една „статия“, която цели да покаже, че всъщност св. Паисий Хилендарски и Зографски (чиято памет честваме днес на 19 юни) е написал не „История славянобългарска“, както знаят всички българи в последните повече от 250 години, а „История славнобългарска“. Това писание (към което умишлено не поставям линк тук) всъщност трудно може да се нарече статия, защото в него липсват научни аргументи, а написаното очевидно е плод единствено на фантазията на автора.

Че отец Паисий е написал „История славянобългарска“ не може да има никакво съмнение.

Сами може да се убедите в това от снимките на оригиналния ръкопис с почерка на отец Паисий (става дума за първите две думи най-горе вляво), както и от първия препис на Историята, направен от поп Стойко Владиславов (св. Софроний Врачански), направен приживе на о. Паисий.

Ето какво казва по въпроса проф. Маргарет Димитрова от катедра „Кирилометодиевистика“ на Софийския университет, един от авторите на първото критическо издание на Историята, направено през 2012 г. (вж. История славянобългарска 2015):

Istoriya-slavyanobulgarska
Ръкописът на Паисий Хилендарски Източник на изображението.

„По косвени данни смятаме, че можем да говорим за повече от 70 преписа на Паисиевата История. Но реално можем да видим в момента повече от 40. В тях заглавието на Паисиевата история обичайно се пише с буквата за ят (ѣ; „славѣнобългарска“), тъй нареченото „двойно е“.

И в някои от тях, аз лично съм виждала, тъй като „ѣ“ се е произнасяло по църковнославянски маниер като „е“, пише „славенобългарска“, със „е“, а не с „ѣ“. И това „е“, разбира се, може да е от ѣ, тъй като през XVIII-XIX в. така произнасят тази буква. Ние днес се водим от източнобългарското произношение, така че произнасяме „славянобългарска“. В нито един препис няма изписване „славнобългарска“ и конкретно категорично по всички палеографски данни в ръкописа на отец Паисий се вижда, че е написано „славѣно-“, тоест славянобългарска.“

(Бел.: В ръкописа на отец Паисий думата „славянобългарска“ е изписана  „славѣноболгарскаѧ“, като последната буква, старобългарската малка носовка предава отново по църковнославянски маниер звука „я“.)

Мнението, следователно, че о. Паисий пише „славнобългарска“, а не „славянобългарска“ история, категорично може да бъде забравено. За съжаление във въпросното писание (което претърпява развитие и интерпретации) се намеква, че уж проф. Йордан Иванов, първооткривателят на ръкописа на о. Паисий, е изказал първи това мнение.

Проф. Йордан Иванов открива през 1906 г. в Зографския манастир на Света гора черновата на о. Паисий (ръкописът, показан по-горе), която той завършва в манастира през 1762 г. и от която впоследствие прави своята белова, с която обикаля из българските земи. През 1914 г. проф. Иванов издава ръкописа, като в своята монография няма абсолютно никакъв намек, че заглавието на книгата е някакво друго, а не „славянобългарска“ (вж. Иванов 1914:5).

Въпросът за заглавието отвлича вниманието от същността и значението на текста на о. Паисий за българската история и култура. Затова си струва да не забравяме, че авторът на Историята е българин и едновременно с това монах светогорец (или по-скоро преди всичко монах светогорец и едновременно с това българин). Макар и Историята да се оказва от съществено значение за началото и развитието на българското Възраждане и теченията в него, всеки, който е чел текста на о. Паисий, знае, че той започва от Адам и от Ной и разказа за потопа. Тоест текстът на о. Паисий представлява преди всичко една християнска по своя характер история, един християнски поглед върху българската история.

В нея основен акцент се поставя върху „началните времена на нашия род, светците и царете ни“ (по думите на самия о. Паисий, л. 82r от ръкописа), т.е. 58-те жития на български светци, които са разказани като завършек Историята са именно връзката със свещената история, връзката със самото земно „житие“ на Иисус Христос като влизане на вечността във времето на земната история.

И тъй като християнският поглед върху историческия процес не предполага, че той се развива към по-висша цел от по-нисши състояния на обществото и хората в него, а търси абсолютната ценност на всеки един исторически период пред Бога, заслугата на текста на Историята е, че представя българския народ и неговата история като именно такава ценност – със свещени корени и изпълнена със свети личности (светците). Затова именно той не трябва да се затрива, а да продължи да живее и да се развива (изложението тук е според Историята 2015).

Lavrenov3.jpg

Разбира се, фантазиите, които подменят заглавието (и по този начин и съдържанието) на Паисиевия текст, не са се появили самоцелно.

Според тези, които ги упражняват, „славнобългарска“ е именно подходящото заглавие на самия текст, изпълнен с „патриотично съдържание“, а „славянските измислици“ са „паразитни“ и са се появили впоследствие, например под влиянието на Русия.

Наистина, руската историография и политика оказват съществено и противоречиво влияние върху формирането на българското национално съзнание, което никога не е преставало. Но, както видяхме, на о. Паисий са чужди всякакви националистически подбуди (би било анахронизъм да твърдим такова нещо) и те нямат никакво отношение към разглеждания ръкопис, който никога не е напускал Зографския манастир – с изключение на периода между 1985 и 1998 г., когато се намира в България като резултат от безпрецедентната кражба от органите на Държавна сигурност – безпрецедентна, защото дори турците не са си позволявали да грабят по този начин Зографския манастир.

Началата на операцията по кражбата на ръкописа (наречена в документите на ДС „изземване“) са положени още през 1971 г. Нека не остава съмнение – основен мотив за тази акция е отново „патриотизмът“.

Както пише проф. Александър Фол (по онова време все още доцент), в документ, съхраняващ се в архивите на Първо главно управление на Държавна сигурност, „[д]нес манастирът представлява изключителна съкровищница на българския творчески, съхранява редки реликви и може да бъде непресъхващ извор на възпитание в духа на социалистическия патриотизъм“. Кражбата на Паисиевата история е осъществена от отдела за културно-историческо разузнаване към ПГУ на ДС, чиято основна цел е „подпомагане културната политика на Партията зад граница“.

Всъщност, както точно установява изследователят Христо Христов, акциите като кражбата на ръкописа от Зографския манастир не са мотивирани от кой знае какъв стремеж към запазването на българското културно наследство.

Те са самоцелно оправдание за съществуването на отдела за културно-историческо разузнаване към ПГУ, при положение че по същото време сърбите съвсем легално подпомагат и изследват книжовното наследство в своя Хилендарски манастир. Решението за кражбата е взето през 1981 г., като след това органите на ДС изработват (нескопосано) фалшификат на ръкописа.

На 18 декември 1985 г. оригиналът е сменен с фалшификата и така се осъществява дълго планираната кражба. Разбира се, операцията по кражбата е определена от органите на ДС като „една високо патриотична, с огромно национално значение задача.“ Но след пристигането на ръкописа в България за него не са положени абсолютно никакви грижи и той е подмятан известно време из касите на ДС. Това също може да ни покаже колко „загрижени“ всъщност за българската култура и история са били органите на комунистическата Държавна сигурност.

За щастие, през 1998 г. ръкописът е върнат на Зографския манастир въпреки съпротивата, оказана от служителя на същия този отдел за културно-историческо разузнаване на ДС Божидар Димитров. В българското общество обаче упорито продължава да се поддържа едно мнение, че това връщане на ръкописа на мястото, където е създаден и винаги се е съхранявал, е било грешка, защото по този начин ръкописът „е върнат на гърците“.  И това ни показва огромното неразбиране (волно или неволно) на значението на Зографската света обител, в която се поддържа една повече от хилядолетна непрекъсната традиция на опазване на българската история, култура и книжовност, включително във времена, когато на днешната територия на България не е съществувала държава или други институции, които да ги опазят и развият.

И така, всички тези спекулации ни показват, че най-важното е да четем историческите извори, да ги поставяме в техния непосредствен контекст и да изучаваме тяхната традиция, за да не се случи така, че да бъдем подвеждани от някакъв фалшив патриотизъм, бил той от искрени или далеч не толкова искрени подбуди.

Отклоняването от истината или конспиративното търсене на някаква нова „истина“ помагат единствено за продължаването на битието на похвати и фалшиви ценности, от които дълго време сме търсили начини да се откажем.

Нека молитвите на св. Паисий Хилендарски да закрилят целия български род!


Библиография

История 1914: Исторiя славѣноболгарская. Стъкми за печатъ по първообраза Йор. Иванов. С., 1914 г.

Историята 2015: йеродякон Атанасий Зографски. Историята между времето и вечността. В: История славянобългарска. Критическо издание с превод и коментар. Света гора Атон. Славянобългарска зографска обител, 2015 г. (съкратен вариант на този текст може да бъде намерен тук.)

История славянобългарска 2015: История славянобългарска. Критическо издание с превод и коментар. Света гора Атон. Славянобългарска зографска обител, 2015 г. (трето издание)

Изследването на Христо Христов за кражбата на История славянобългарска е достъпно тук.

Сподели
Димитър Драгнев
Димитър Драгнев

Димитър Драгнев е класически филолог, в момента докторант по старогръцка литература в СУ "Св. Климент Охридски". Преподава латински език в няколко столични училища, води курсове по древни езици и е организатор на Лятната школа по класически езици.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *