Есе върху идеалната антична политика

Гост-автор: Манол Глишев

Картина: Клетвата на Хораций, Жак-Луи Давид

Аристотел, Тукидид и Плутарх отдавна са решили нашия проблем с „лявото“ и „дясното“. Във всеки античен град-държава е имало „народна“ и „аристократична“ партия. Народната обикновено се състои от не най-богатите, но все пак притежаващи къщичка и по един куц роб. Аристократичната – от невероятни богаташи, но като правило такива със стари пари. Разбира се, има изключения: тук-таме сред народняците се срещат задлъжнели, обеднели или свръхамбициозни ренегати от аристокрацията, както и сред аристократите понякога биват допускани достатъчно старомодни в разбиранията си новобогаташи. Обикновено на всеки десетина-двадесет години става преврат или поне опит за преврат в полза на партията, която не държи властта към момента. В промеждутъците между два преврата овластената партия се опитва първо да унищожи опозицията, а след частичния успех или неуспех – да я успокои с малки отстъпки и с подкупване на част от по-конформистки настроените й лидери.

От всичко това следва, че всяка партия има своите привилегии, когато е на власт: членовете й заемат държавните постове, имат достъп до обществените поръчки, получават по-добро образование и така нататък. Затова в повечето антични градове вътрешнополитическата история е на редуващи се изгнания и амнистии при смяната на демокрация с аристокрация. Разбира се, често демокрацията се изражда в беззаконна власт на тълпата, прерастваща в тиранично управление на някой хитър демагог; а аристокрацията почти винаги преминава в корумпирана олигархия.

Но да поразсъждаваме за привилегиите. При управлението на аристократичната или, условно казано, „дясната“ партия не се налага учредяването на истински привилегии: необходим е само образователен ценз и военен опит за заемане на обществените длъжности. Образованието и опитът се получават чрез принадлежността към правилните семейства със стари пари. Докато при управлението на народната (в античен смисъл „народна“, защото днес употребата на тази дума се е изменила) или, също условно, при „лявата“ партия задължително се налагат списъци с подходящи и неподходящи хора. Ето я активната привилегия, учредената, гласната привилегия. Това може лесно да се приравни с децата на активните борци при комунистическите режими или със съвременните квоти за малцинствата в западните, доста наивно либерализиращи се общества. Чисто меритократичният принцип, според който всеки може да се яви на конкурс, но ще го спечели само този, който се справи със задачата, вече представлява изключване. От „левичарска“ или народна гледна точка тъкмо този принцип е привилегия, даже връзкарство (колкото и парадоксално да звучи). Затова „левите“ или народните, крайно демократични режими и тираниите се принуждават поне временно да изключват аристокрацията от състезанието за почести и власт. И наричат това справедливост, изравняване на шансовете. От политическа гледна точка най-безпристрастно са се справили онези градове-държави, които са въвели жребий за длъжностите; само че жребият често издига случайни, некадърни хора и не може да му се разчита. Ето защо чисто политическото решение е провал, когато трябва да се свърши и известна работа за града.

Народните режими като правило се провалят. Те лесно сменят военачалниците и съдиите, докато се окаже, че редовната смяна не гарантира нито изпълнение на задачите, нито неподкупност. В резултат тълпата се уморява от собствената си трудна свобода и волю-неволю издига или се примирява с тиран. Тиранът гарантира поне нещо като стабилност на управлението, но безнаказаността му много често води до произвол. Ако все пак е по-добронамерен към поданиците си, тиранът може да се опита да възстанови по-умерено, законно управление, поверено тъкмо на аристократичната партия, което изненадва тълпата. Ако не е добронамерен, тиранът управлява така жестоко, че тълпата не го защитава, когато изгнаниците-аристократи се върнат с идеите за преврат. И така колелото се завърта още веднъж.

Аристократичните режими или конституционните, традиционалистки републики, се справят малко по-добре. Обикновено техните служители са по-подготвени за задачите си. Дават добър личен пример и са мотивирани да действат както в свой интерес, така и в интерес на града. Рискът при тях е от краен антидемократизъм, водещ до корупция и жестокост към населението. Когато това се случи, неизменно следва нов преврат. Лечението за това е именно в умерените, малки отстъпки към народната партия. Дадена институция или магистратура трябва да се грижи за интересите на тълпата. Даден празник, храм или божество биват оставени на обикновените граждани като източник на радост и упование. През повечето време системата на патронаж кара отделните членове на аристократичния режим да закрилят отделни личности или групи от народната партия, разделяйки я на доволни, спокойни и лишени от поводи за бунт свити. Тук има втори риск – личната амбиция на аристократите може да изправи гневни банди едни срещу други по улиците. Ето защо Плутарх твърди, че аристократично и истински държавническо е поведението, което все пак се грижи за поданиците и не унищожава, а облагородява, насърчава и насочва енергията им към по-добри цели. Например към участие в морски експедиции, основаване на нови селища и колонизация, във военни походи извън държавата, в грамадни строежи, които да създадат слава на града или в работа, от която да се обогатят всички. Когато конкуренцията за постове между аристократите се изразява в различни проекти за увеличаване могъществото на държавата, поддържани от труда на протежирани групи поданици, настъпва период на относително вътрешно спокойствие и външно величие. Естествено, дори тази идеална система не е вечна. Но тя е това, към което класическите автори биха искали да се стреми всеки един град. Взаимно наблюдаващите се институции и дублиращите се магистратури позволяват поне относително удържане на крайните лични амбиции в прилични граници.

Това, на което си струва да се наблегне, е различният поглед към привилегиите. Народната, демократичната или „лявата“ партия обикновено създава система от квотни привилегии и държи на тях, защото смята, че липсата им е нечестно предимство за богатите, опитни и образовани, но невинаги морални аристократи. Докато аристократичната, „дясна“ партия приема, че самите обичайни цензове за опит, образование и възможност за разходи на държавен пост правят човека единствено приемлив за заемането на висока служба. В резултат аристократичното или „дясното“ мислене се развива обективистки – към резултати и умения, дори с риск от диктат. А народното, демократичното или „лявото“ – към равенство на всяка цена (та и към изключване на заплашително изглеждащите с опасно позитивните си качества аристократи) дори с риск от провал.

Сега да осъвременим античната постановка. Гръцките и римските примери показват, че Модерността не е създала делението между ляво и дясно мислене, а само продължава и задълбочава проблемите на вече съществували градски общества. Ние не само още си служим с антични термини, но и практически стъпваме в утъпкания коловоз на вътрешнополитическите проблеми на древните градове-държави. Продължаващото напрежение между столици и провинции показва, че и най-голямата съвременна унитарна или даже федеративна държава все така се концентрира в центъра си, в тясното пространство между някогашните градски стени, където са събрани националните институции. Ако съвременните общества не продължаваха да са все същите градове-държави със свръхразраснал се хинтерланд, никой нямаше да пита за столичните моди и доходи, нито ядосано да заявява, че София е или не е България. Впрочем, този пример за градове, управляващи голяма извънградска територия, също е античен.

Нашите днешни спорове между „ляво“ и „дясно“ отново опират до проблема за привилегиите. В България имаме класически пример за левичарски, „народен“ (в античния смисъл) преврат от Девети септември 1944 г. Имаме и последвалата лява тирания, създаваща привилегии и изключваща (условно казано) „аристокрацията“ от дотогавашните й позиции. Парадоксът и отклонението от античния модел са в това, че продължителността на режима създава нова, чисто служебна „аристокрация“, тоест вече по рождение привилегирована прослойка. Любопитно е, че в съвременна България функционира лява по произход, а дясна по реториката си управляваща класа, която е заела всички високи места в институциите и търговията. Левият подход, запазил се в тази прослойка, е именно отказът й да се превърне в докрай „аристократична“, в докрай дясна управляваща класа: този отказ се вижда най-добре в яростното нежелание на сега управляващите посткомунисти да се откажат от собствената си квотна привилегированост, тоест – от връзките. Тук е и разликата с „аристократичното“, дясно или по същество „републиканско“ управление, съществувало във формалната българска парламентарна монархия до Девети септември. Именно пропускливостта по заслуги в системата на управлението и бизнеса може да осигури на България както „аристократизиране“ и по-добра ефективност, така и социално спокойствие, тоест справедливост и политическа стабилност. Това обаче не може да се случи при сегашното състояние на привилегирован, ограничен, по същество левичарско-квотен, котериен, тоест връзкарски режим на допуск до власт, образование и пари.

Чисто античният въпрос е дали у нас има достатъчно силна някогашна „аристократична“, тоест действително дясна група граждани, която да потърси властта с добре изпитаното средство на контрареволюцията, за да наложи обичайния си режим на републиканска меритокрация и ценз.

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *