Новите и старите комунисти – прилики и разлики

Гост-автор Димитър МАНОЛОВ

Няма нищо, което новите комунисти (не тези от съветски тип, макар, естествено, нещата да се припокриват до голяма степен) да ненавиждат повече от бял, хетеросексуален, женен мъж с деца, жилище и кола, който работи здраво, учи нови неща и обича семейството, държавата си, западната цивилизация и капитализма. Хеле пък ако е вярващ, а жена му си седи вкъщи да ги гледа или работи на половин работен ден. Това, последното, разбира се, се отнася само за тези семейства, ако жената кара на социални помощи, ражда пет деца и се увива в чаршафи (ще си запазя по-бруталните подробности, автоцензурата е ужасно нещо, четете Георги Марков), това не е проблем.

По-голямата част от новите комунисти ненавиждат да ги наричат комунисти. Ядосват се по същия начин, по който човек, болен от сифилис, би се ядосал, ако му кажеш, че е болен от сифилис. Те се определят по всякакви начини – антифашисти, неомарксисти, просто “леви”, нови леви, зелени, социалдемократи, троцкисти, либерали, лейбъристи, червени, борци срещу “окупацията на Палестина”, антирасисти, активисти за правата на животните, планетата и всяко възможно малцинство, даже центристи и тук-там умерено десни. Те могат да наричат останалите фашисти и тъпаци, но когато ти ги наречеш криптокомунисти, това е отклоняване на дебата (имаше един такъв случай наскоро по шведската телевизия).

Новите комунисти много отдавна не могат да разчитат на гласовете на работническата класа в развитите капиталистически страни – понеже са развити капиталистически страни, където всеки човек с известно (не кой знае какво) трудолюбие може да си осигури приличен стандарт на живот. Там именно работническата класа е тази, която става обект на техните опити за присмех. Няма как да отидеш при един водопроводчик или дърводелец, който се трепе по 50 часа на седмица, изкарвайки доста добър доход, и да му кажеш, че трябва да гласува за теб, за да му вдигнеш данъците с 30%. Затова те разчитат на гласовете на всички останали – на членовете на все по-раздуващия се държавноадминистративен планктон, на тези, които са достатъчно богати, за да си платят за данъчни адвокати и за рушвети на държавата, срещу които да получават облаги. На всички, на които не им пука, че в куп страни държавният дълг, съотнесен към БВП, расте, та се къса. На хората без достатъчно житейски опит, току-що изплюти от училището или от университета и живеещи в псевдопацифистичния си свят, където всичко е рози, еко хлебчета с лимец, “Imagine” на Джон Ленън и тук-таме малко добре прикрита омраза. И най-важното, на новите варвари, чиято раждаемост не ги притеснява въобще – а всъщност е огромна цивилизационна заплаха за запада, много по-голяма от онази държава на североизток, чиято едва крепяща се на все по-ниските цени на нефта и газа икономика е по-малка и от италианската и чийто бюджет за отбрана е десет пъти по-малък от американския (ако помня числата правилно).

Играта на новите комунисти започва от езика. В литературознанието постмодернизмът може да опира до разграждане, но в политиката той изгражда. За да изградиш един напълно нов наратив (или група от наративи), съгласно които да имаш претенцията да стъпиш на измисления си пиедестал и да претендираш да дисквалифицираш останалите на базата на това, че са неморални, ти трябва обновена (или напълно нова) идеология с нови термини. Неолиберализъм, остеритет, трансфобия, mansplaining, manspreading, ислямофобия, бело сюпримаси, постколониализъм и прочее. Темата е прекалено дълга за фейсбук пост.

Играта им не стига дотам, че да се опитват да оборят противниците си с аргументи. Не че аргументите са най-важното в политиката, но на тях съвършено не им пука. Играта им е да дисквалифицират опонента си преди състезанието да е почнало. Създавайки огромен брой псевдоморални критерии на базата на неомарксистките си измислици и имайки достатъчно власт върху мейнстрийм медиите и университетите, те винаги могат да обвинят съперника си, че е неморален, а в най-умерения случай – консервативен, задръстен глупак.

Това е една от причините, поради които новите комунисти са по-лоши и от старите. За старите комунисти буржоазията е класов враг. Те налагат кървави режими по цял свят, избивайки и довеждайки до гладна смърт стотици милиони, съсипвайки материалното и духовно богатство на цели нации, но не прикриват идеологията си по никакъв начин – а създадените от тях държави обикновено рухват по икономически и геополитически причини. Хора като Константин Павлов и Николай Генчев са се наливали по кръчмите през 80-те заедно с ченгета и са си разказвали вицове за Тодор Живков. Професор Генчев даже веднъж се качва на трамвая до Халите пиян като гъз и се разкрещява, че Тодор Живков е умрял, а после жена му го спасява, понеже брат й е на висока длъжност в ДС.

За новите комунисти (особено западните, българските в това отношение са по-умерени, но то е, защото нямат толкова власт в медиите, политиката и академичните среди) изблиците на консерватизъм следва да се санкционират с блокиране. Ти си втора категория интелект, ти нямаш думата! Бил съм свидетел на такива случаи, много са смешни и тъжни.

Тръмп, който, колкото и да е забавен, е най-хубавото нещо, което се е случвало на Запада от Рейгън и Тачър насам (ако не и много по-отдавна), не спечели, защото икономическата му визия за САЩ и света е по-добра от пълзящия социализъм на демократите. Спечели по две причини. Първо, защото на хората им писна от гореспоменатите простотии. Второ, защото в борбата между индивида и машината, индивидът, стига да има достатъчно добри ресурси, има едно сериозно предимство. Големите, тежки структури, трудно се променят. И докато Подеста, саудитският агент Хюма Абедин и компания се усетиха, че кампанията им беше малоумна, играта свърши. С много и надявам се, завинаги.

Подобно на една придобила слава за седмица-две преди известно време онлайн активистка, която ревеше в нета, че след като завършила English Studies и си намерила entry-level job в Калифорния, й оставали малко пари, понеже, естествено, си наела цял апартамент в Bay Area, в сферата на икономиката, новите комунисти искат две неща:

  1. да имат от всичко по много, сега и веднага;
  2. да се намали неравенството.

Те, естествено, няма как да го решат този проблем, никой не може да го разреши. Но когато си прекарал всички години от съзнателния си живот в една образователна система, която има много малко връзка с действителността, когато са те подпукали още от тийнеджърски години (или от университета) с пропаганда, която, макар и дебилна, стъпва на солидна интелектуална традиция, нещата не са толкова прости.

В последно време за тази традиция почна да се говори повече, макар обясненията да са крайно фрагментарни. Разбира се, Франкфуртската школа е централна, френските постмодернисти също, но има и други фактори. Цялата поствоенна антропологическа традиция е пропита от идеите на културния релативизъм. Несъмнено, в началото там е имало много хора с крайно благородни идеи – налагането на културнен релативизъм в постнацистката епоха е нещо лесно обяснимо. Сартр, Симон дьо Бовоар, Камю също имат огромна роля (макар Камю, за разлика от останалите, да е имал достойнството да осъзнае грешките си). Както и много други университетски дисциплини (gender studies, ethnic studies, development studies, даже науки като психологията са силно повлияни от политиката), интелектуални движения, политически събития, културни, технологични фактори. И тук темата е ужасно дълга и сложна и не става дума за група рептилоиди от еврейско-масонски произход, решили да деконструират западната цивилизация, нито за общество от социално отритнати хейтъри, пускащи мемета в нета от мазетата на бабите си, а за реални неща.

Всичко това е част от един много сложен наратив, който не опира само до А, Б или В, а до подриването на всяко едно нещо, което прави една цивилизация устойчива. Семейства и деца? Мъж, жена, какво е това? Хора, получили титлата “професор” от водещи световни университети, са готови по всевъзможни начини да твърдят, че това са остарели концепции без да говорят за последствията.

Гледали ли сте “The Handmaid’s Tale”? Нов сериал на Netflix. Мислех, че след “Dear White People” са ударили дъното, но това е “антиутопия”, в която властта в САЩ е завзета от радикализирани майкпенсовци, които забраняват на жените да работят, понеже са християнски фундаменталисти. Такива фундаменталисти, разбира се, има, но те не са християни. И са много по-опасни, отколкото скудоумните архитекти на страха от тъпи корпорации като Netflix ви се иска да бъдат.

Аз съм ходил на прайд, понеже не искам ЛГБТ-хората да се чувстват като втора категория хора. И на шествие за бежанците съм ходил преди доста време, понеже има хора, които бягат от кошмарите на войната, нещо, което на мен никога не ми се е налагало и, надявам се, няма да се наложи. Ако утре ЛГБТ обществото в България излезе с подписка за легализиране на гражданските съюзи (не говоря за отглеждане на деца), така че една гей двойка да има същите права по отношение на неща като данък наследство, кандидатстване за кредит в банка и т.н., ще ида и ще се подпиша.

Но от много време насам не ми пука – защото проблемът е, че всичко това се използва като част от цяла поредица от процеси, които понастоящем представляват сериозна заплаха за западната цивилизация. Проблемите на всевъзможните малцинства са важна тема, но в момента са използвани за прокарване на политики на идентичността (identity politics) и на имиграционни политики, които вредят на Запада така, както нито една икономическа идеология и нито една война не може да го направи. За САЩ и Източна Европа съм оптимист. За Западна Европа – горе-долу оптимист, но първоначално нещата ще отидат на зле. But that’s none of my business.

Димитър Манолов е роден през 1989 година. От дъжд на вятър публикува поезия, проза и литературна критика и други. Първата му стихосбирка – “Човек от хартия” – е издадена през март 2013 г. от Издателство “Пергамент” като част от програмата на Фондация “Лексема” за подкрепа на българската литература. През април 2013 г. книгата печели Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ в категория поезия.

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *