Генерал Тошев и Хилми Паша по време на битката при Меджидия
На 1 септември 1916 г. България обявява война на Румъния и така започва войната за освобождението на Добруджа. След Македония, освободена от българската армия през 1915 г. идва и нейния ред. Войната в Добруджа, чието начало е поставено на 1 септември 1916 г. е фактически втората фаза от войната за национално обединение, която е започнала България в рамките на световния конфликт през 1915 г.
На 2 септември в Първа конна дивизия под командването на ген. Иван Колев настъпва в Добруджа.
На същия ден до обяд е освободен Тервел (Курт бунар). На 4 септември е освободен Добрич, на 6 септември – Балчик и Каварна. На 7 септември българските части превземат Тутракан.
На 8 септември е освободена Силистра, а на 14 – Мангалия. На 22 октомври е освободена Кюстенджа. На 23 – Меджидия (Меджидие). На 25 – Черна вода. На 26 – Хърсово. На 18 декември е освободен Бабадаг. На 22 декември 1916 г. българската войска влиза в Тулча и след това в Сулина. Българите заемат делтата на Дунав. На 3 януари 1917 е освободен Мачин и на 7 – Исакча с което приключва освобождаването на цяла Добруджа от румънска власт.
Добруджа, която е “люлката на българската държава“ през Средновековието още от времето на кан Аспарух, е поредното късче българска земя, откъснато насила от родината от враговете ни.
Това е стара българска земя, чиито коренни български жители са били жертва на терор с мащаби на геноцид, дело на румънската държава, армия и полиция, не по-малко чудовищен от извършения над сънародниците ни в Македония от сърби и гърци по същото време.
В третата година на Първата световна война плодородна Добруджа става бойно поле. Тук се оформя Северния фронт на Българската армия, (за разлика от Южния Македонски фронт), където българските войски са принудени да отблъскват дори агресията на руските императорски войски, нахлули на българска територия в помощ на своя съюзник, за да увековечат румънското робство над добруджанци и да унищожат България. Тук са бити още и румънци, но и сърби доброволци (цяла тяхна дивизия), обучени и въоръжени на руска територия да стрелят по заповед на руския император Николай II срещу българската армия.
През 1916 г. руските агресори са посрещнати подобаващо. Те са бити поголовно и за чест и слава на българската армия са прогонени отвъд Дунав!
През 1916 г. историята на Добруджа става неделима част от летописа на българската бойна слава с победите, изковани от Трета армия, но и с много гробове и паметници, които трябва да бъдат описани и опазени на всяка цена, защото и до днес румънската държава в Северна Добруджа прави системни опити да ги заличи и унищожи.
Почти 4-месечната добруджанска кампания на Трета българска армия (септември 1916 – януари 1917 г.) е низ от блестящи военни победи над всички тогавашни врагове на България – румънци, руснаци, сърби. Това са славни събития в българската история, които обаче поради наложената от комунистите след съветската окупация на България на 9 септември 1944 г., доктрина на национален нихилизъм остават неописани и укрити в продължение на десетилетия, особено до 1989 г. в комунистическа България, но фактически и до днес заради доминиращото прокомунистическо русофилство в казионната историография.
Така поколения българи по вина на обслужващия персонал от „историци“ са лишени от историческа памет за тези събития или пък изучават една изкривена представа за случилото се в Добруджа преди век.
Затова и до днес малцина са българите, които знаят нещичко за славните дела на такива бележите български военачалници като генералите Стефан Тошев, Пантелей Киселов, Янко Драганов, Христо Недялков, Тодор Кантарджиев и особено „бащата на българската кавалерия“ Иван Колев, който разпилява из цяла Добруджа всички български врагове.
Да не говорим за офицерите с по-ниски чинове или обикновените войници, положили своите кости в гробищата из цяла Добруджа. Хиляди безименни герои, за които уж българските медии ни медии нищо не споменават.
И до днес за тези славни събития в българските учебници по история има само няколко реда? Изучава се какво ли не, но българските герои сякаш липсват. Изтрити са сякаш с един замах, но днес ние имаме задължението и възможността свободно да говорим за тях.
