Внимание! Текстът разкрива части от сюжета на филма. Четете на своя отговорност.
Смело мога да кажа, че гледането на филми е едно от любимите ми занимания за отпускане и не минава седмица без да изгледам поне 2-3 заглавия. Но едно нещо винаги ми е тежало – сякаш пълната липса на наистина смислени български заглавия. През цялата си история българското кино страда – преди 1989 г. страда от цензура, партийни и държавни насоки кое как да се направи и това води до жестоко изоставане спрямо света. А след промените проблемите стават два. Или филмът ще е правен с държавни пари и ще бъде скучен, театралничещ и ненужен за гледане, или ще бъде някакъв опит за бягство от клишетата и затова крайно „арт„, тоест отново негледаем. Някакво изключение преди години беше „Източни пиеси“, но сякаш такива филми вече не се правят тук. О, колко съм грешал!
В петък се чудех какво да правя и с жената решихме да отидем на кино. Тя предложи новия български филм „Вездесъщият„. Леко с неудоволствие се съгласих, очаквайки поредната боза, със все същите безкрайно познати лица. Но, о, каква изненада!
Още с влизането в салона течаха трейлърите на няколко български филма. И те изглеждаха чудесно, намеквайки за интересна история, качествено заснемане и смислено действие. От 5 трейлъра общо 3 бяха на нови български продукции, явно направени с частни средства. Бях силно обнадежден.
„Вездесъщият“ започна интригуващо, като прикова вниманието ми към историята още от първите минути. Главният герой е писателят и работещ в рекламна агенция Емил Борилов (изигран от Велислав Павлов), дете на изтъкнат учен, женен за дъщеря на червен генерал от МВР (изиграна от Теодора Духовникова), а тийнейджърът му син си има своите си типични проблеми. Всичко започва с една кражба в дома на бащата на главния герой, който е инвалидизиран и поради това в дома му влизат какви ли не чужди хора, за да се грижат за него. Решението на Емил е просто, ефективно и модерно – ще сложа скрита камера, която ще записва непрекъснато и ще предава онлайн в реално време какво се случва. Разкритието кой е крадеца води след себе си редица морални дилеми – кой е правилният начин да бъде наказан, дали само силата и грубостта помагат, или дипломацията може да реши проблема по-ефективно. Повдига се въпросът за личната отговорност, за възпитанието, за личната неприкосновеност.
Но, след като първоначалната му цел да намери крадеца е изпълнена, Емил би могъл да прекрати наблюдението си. Новата му власт над информацията явно го опива и той решава да сложи още камери – в дома си, в работата си и тази на жена си. Видяното му показва съвсем друга страна на хората, с които той прекарва своето време. Вижда тъмните им страни, които те никога не показват пред другите хора. Някои от нещата го шокират, други той решава да използва за своя лична изгода. Така той си намира млада и неопитна любовница, чиято любов печели с нечестни средства, натрива носа на младия си и напорист колега от провинцията, усложнява отношенията си с съпругата си, нейната любовница и тъста си, червения генерал.
Рано или късно обаче схемата се сгромолясва под своята морална и техническа тежест. Жълтите медии се сдобиват със записите, изпълнени със сексуални сцени, публикуват своите пиперливи статии моментално и съсипват животите на героите, а Емил полудява от стореното.
Филмът завършва с особен отворен край, изпълвайки гледащия с всякакви емоции от видяното. Случилото се не просто е напълно възможно, то е случващо се около нас всекидневно. Подобни камери за записване, научна фантастика до преди години или абсурдно скъпи до скоро, днес са безбожно евтини и всек, абсолютно всеки може да си ги намери. Режисьорът Илиян Джевелков много умело е напипал този проблем на нашето общество, поставяйки го в изключително реалистична среда за българите днес, слагайки съвсем малко, но качествен хумор сред цялата сериозна история, и е създал този шедьовър. И да, именно шедьовър е думата, тъй като този филм може да се гледа отново и отново, и ще се гледа и след 10, 20, 30 години. С други думи, отидете да го гледате на кино, няма да съжалявате!
