Защо арабите губят войни?

Арабски войски от няколко страни по време на операция „Пустинна буря“. Източник: Wikimedia

Автор: Норвел Б. де Аткин (Norvell B. De Atkine), Middle East Quarterly, December 1999

В съвременната ера арабските армии като цяло са били доста неефективни. Редовните египетски войски се представиха зле срещу йеменските непрофесионалисти през 60-те години1. В средата на 70-те години сирийците успяха да се наложат в Ливан само благодарение на огромното си предимство във въоръжението и броя на войниците2. Иракчаните показаха липса на умение срещу иранската армия, разкъсвана от революционните дейности през 80-те години и не успяха да спечелят продължилата три десетилетия война срещу кюрдите3. Представянето на арабските войски и от двете страни на войната в Кувейт през 1990 г. бе посредствено4. А арабите са се представяли зле и в почти всеки военен сблъсък с Израел. Защо това се случва? Има множество фактори – икономически, идеологически, технически – но може би най-важният фактор е свързан с културата и определени социални атрибути, които пречат на арабите да създадат ефективна войска.

Отдавна доказана истина от военния живот е, че една армия се бие така, както е тренирала. Затова и аз вадя заключенията си от множеството ми години на собствени наблюдения на тренировки на арабите, за да си направя изводи за начините, по които те влизат в бой. Тези впечатления са плод на наблюдения от арабски военни бази в качеството ми на военен аташе на САЩ и офицер за подпомагане на сигурността, наблюдаващ офицер при британските Trucial Oman Scouts (паравоенната организация в емирствата, преди създаването на Обединените арабски емирства), както и тридесетгодишно изследване на Близкия изток.

Arab-recruits-line-up-in-the-British-Mandate-of-Palestine-on-December-28-1940.jpg
Арабски доброволци биват обучавани от английски офицер в Британския мандат над Палестина, 1940 г. Източник: Wikimedia

Погрешни начала

Включването културата в стратегическите оценки има незавидна история, тъй като често се е базирала на грозна смес от незнание, пожелателно мислене и митология. Така армията на САЩ през 1930-те години преценява, че на националния дух на Япония липса оригиналност и стига до неоправданото заключение, че страната постоянно ще бъде в неизгодно положение по отношение на технологиите5. Адолф Хитлер отхвърля САЩ като общество на мелези6 и в следствие от това подценява ефекта от влизането на страната в световната война. Както тези примери подсказват, когато културата се включва при изчисляването на относителните силни и слаби страни на другата страна, това често води до сериозни изкривявания. Това важи особено за разбирането ни защо някои страни, неподготвени за война, влизат в бой изпълнени с такава решимост. Изкушението е да се вменят културни атрибути към състоянието на врага, който да компенсират наличието на отлично въоръжение или превъзхождащ брой войници. Или обратното: да се разглежда потенциалният враг през призмата на собствената ни културна норма. Американските стратези допускаха, че прагът на болка на Северен Виетнам е близък до техния и че въздушните бомбардировки на Севера биха ги накарали да се предадат7. Смяташе се, че три дни на въздушни атаки биха били максимума, който сърбите биха могли да понесат при войната през 1999 г. Всъщност, бяха нужни 78 дни.

Особено опасно е да се правят повърхностни предположения за военните възможности, базирани на предишни изпълнения, тъй като обществата еволюират и заедно с тях се променят и военната им култура. Некадърният начин на водене на война на Франция по време на Франко-пруската война от 1870 г. накара германското командване да има прекалено оптимистична оценка за страната преди Първата световна война8. Упоритостта и смелостта на френските войници по време на Първата световна война пък накара всички – от Уинстън Чърчил до германското военно командване – значително да надценят бойната способност на френската войска по време на Втората световна война9. Израелските генерали подцениха армията на Египет през 1973 г., осланяйки се на беззъбото ѝ представяне по време на войната от 1967 г.10

Трудно е да се заяви ясно какво е култура. Тя не е синонимна с расата на един индивид, нито с етническата идентичност. Историята на войната буквално се подиграва с опитите да се припишат твърди културни атрибути на индивидите – както показват военните истории на Османската и Римската империи. И в двата случая тренировките, дисциплината, духът и инерцията са тези, които имат значение, а не произходът на отделния войник11. Високо дисциплинираните и ефективни римски легиони, например, са били набирани от цялата Римска империя, а елитните османски еничари (войници-роби) са били християни, насила събирани като деца от Балканите.

c622006ee7e60a2957b36c2c92ba99f3.jpg
Египетски мамелюк. Източки: Pinterest

Ролята на културата

Независимо от тези проблеми, културата наистина трябва да бъде взета предвид. Осъзнаването на предишни грешки би трябвало да ни позволи да оценим ролята на културните фактори за военното дело. Водещият историк на военната история Джон Кийган (John Keegan) твърди, че културата е основен определящ фактор за естеството на войната. Контрастиращо на обичайния европейски начин на водене на война „лице в лице“, Кийган описва ранните арабски армии в ислямската ера като майстори на измамата, забавянето и заобиколните тактики12.

Изследвайки арабския начин на водене на война през този век го кара да стигне до заключението, че арабите са по-успешни в партизанската или политическата война13 – това, което Т. Е. Лорънс (T. E. Lawrence) нарича „печелене на войни без битки“14. Дори широко обсъжданото египетско пресичане на Суец през 1973 г. е в основата си майсторски план за заблуда. Напълно е възможно да се окаже, че тези сякаш постоянни атрибути са резултат от култура, която поражда тънкост, заобиколност и преструвки в личните отношения15.

В този ред на мисли Кенет Полак (Kenneth Pollack) завършва своето обстойно изследване на арабската военна ефективност като отбелязва, че „определени модели на поведение, насърчавани от доминиращата арабска култура са били най-важните фактори за ограничената военна ефективност на арабските армии и военновъздушни сили от 1945 до 1991 г.“16 Тези атрибути включват прекалена централизация, обезкуражаване на инициативността, липса на гъвкавост, манипулация на информацията и обезкуражаване на лидерството на нивото на младшите офицери.

Пороят от критики, насочени към идеята на Самюел Хънтингтън (Samuel Huntington) за „сблъсък на цивилизациите“17, по никакъв начин не намалява силата на основната му теза – че независимо от това колко силно групирането на хората по религиозен и културен вместо по политически или икономически признак обижда учените, предлагащи за обсъждане свят, дефиниран от класата, расата и пола, това е реалност, която не се премахва от съвременните комуникации.

Но как точно да се интегрира изучаването на културата във военното обучение? Днес тя почти няма такава роля. Пол М. Белбутовски (Paul M. Belbutowski), учен и бивш член на U.S. Delta Force, лаконично заяви липсата в нашата собствена военна образователна система: „Културата, съставена от всичко, което е неясно и нематериално, като цяло не е интегрирана в стратегическото планиране, освен на най-повърхностно ниво“.18 И въпреки това именно „всичко това, което е неясно и нематериално“ дефинира конфликтите с нисък интензитет. Виетнамските комунисти не водеха войната, за която САЩ бяха тренирали, нито пък чеченците и афганистанците водеха войната, за която руснаците се бяха подготвили. Това включва много повече от простата промяна на въоръжението и повторна тренировка на войниците. Има нужда от разбиране на вражеската културна митология, история, отношение към времето и т.н. – което изисква много по-сериозна инвестиция във време и пари, отколкото една бюрократична организация е вероятно да позволи.

Бидейки внимателен при прехода през минното поле от минали грешки и настоящи чувствителни културни теми, аз предлагам някои оценки за ролята на културата при военното обучение на арабоезични офицери. Аз се ограничавам основно до обучението по две причини. Първо, наблюдавах множество тренировки, но само една военна кампания (йорданската армия срещу Организацията за освобождение на Палестина през 1970 г.). Второ, армиите се бият така, както са били обучени. Действията на войниците са обусловени от мирновременните навици, политики и процедури. Те не претърпяват рязка метаморфоза, която превръща цивилните в униформа във войни. Генерал Джордж Патън обичал да разказва историята за Гай Юлий Цезар, който „през зимата… така тренирал легионите си във всичко, което ги правило войници, и така им превърнал в навик правилното изпълнение на техните задължения. Така когато дошла пролетта и ги изпратил в битка срещу галите не било нужно да им дава заповеди, тъй като те знаели какво да направят и как да го направят.“19

fsdsf.JPG
Френски инструктор изнася лекция пред катарски военослужещи, Катар, 2016 г. Източник: AF.mil

Информацията като сила

Във всяко едно общество информацията е средство за изкарване на хляба или за задържане на властта, но арабите икономисват информацията и я държат особено изкъсо. Американски инструктори често са се изненадвали през годините от факта, че предоставена на ключови позиции информация не стига много по-надалеч от тях. Щом веднъж научи как да изпълнява някоя сложна процедура, арабският техник знае, че ще е безценен докато той е единственият в групата, който притежава това познание. Щом той разпространи тази информация на останалите, той вече не е единственият източник на знание и неговата власт се изпарява. Това обяснява често срещаната практика на презапасяване с наръчници, книги, обучителни брошури и други образователна и логистична литература.

Един път американски мобилен обучителен екип, работещ с бронирана бригада в Египет най-сетне получи наръчниците за оператори, които мъчително бяха преведени на арабски. Американските обучители взеха напечатаните съвсем наскоро наръчници направо към танковете и ги раздадоха на екипажите им. Веднага след тях командирът на ротата, завършил военното училище във Форт Нокс (САЩ) и изкарал специализирани курсове в във висшето военно училище Aberdeen Proving Grounds (Шотландия), минал и събрал наръчниците от екипажите. Попитан защо е направил това, командирът заявил, че няма смисъл да се дават на екипажите, тъй като повечето от редниците не могат да четат. Всъщност той не е искал редниците да имат независим източник на информация. Бидейки единственият човек, който може да обясни апаратурата за контрол на огъня или начина на действие на артилерийските оръжия носи престиж и внимание. На военен език това означава, че много малко кръстосано обучение е постигнато и, в случая на танков екипаж членовете му може и да могат да изпълняват своите индивидуални задачи, но не са подготвени да заместят друг от екипажа, ако бъде убит. Да не разбираш работата на другите хора от екипажа също така пречи на екипа да работи гладко заедно. На по-високо ниво това означава, че няма дълбочина в техническите умения за работа.

Jordan Armed Forces leaders participate.jpg
Йордански военни участват в обучение в САЩ, септември 2017 г. Източник Army.mil

Проблеми с образованието

Обучението често е лишено от въображение, сухо и не e предизвикателство. Тъй като арабската образователна система е обусловена с механично запаметяване, офицерите имат феноменална способност да запаметят огромни количества знание. Тази система на обучение най-често се състои от лекции, в които студентите изписват огромни количества бележки и записки и биват изпитвани върху това, което им е казано. (Това има и интересни приложения за чуждестранни инструктори. Например, доверието към тях изчезва, ако трябва да прибегнат до книга.) Наблягането на запаметяването има своята цена и това е намалената възможност да се разсъждава или да се участва в анализ, базирайки се на основни принципи. Мисленето извън кутията не ес окуражава – правейки това публично, кариерата на човек може да пострада. Инструкторите не биват предизвиквани или поставяни под съмнение, а в крайна сметка от това страдат студентите.

Откритото съревнование между индивидите като цяло се избягва, поне открито, тъй като това означава, че някой печели, а друг губи, от което губещият бива опозорен. Това табу има особено голяма важност при класове обучавани с различни рангове в армията. До голяма степен на образованието се гледа като на нещо, водещо до увеличен личен престиж. Затова арабите в американските военни училища полагат сериозни усилия, за да подсигурят това най-висшият представител, било по военен ранг или социален статус, да има най-високата оценка в класа. Често това води до „споделяне на отговори“ в класа – често по донякъде открит начин, или младшите офицери скриват по-високите си оценки спрямо офицерите с по-висок ранг.

Американските военни инструктори, работещи със студенти от Близкия изток, се научават да подсигурят това, преди да зададат какъвто и да е въпрос на студент в момент на обучение, особено ако става дума за офицер, той да знае правилния отговор. Ако това не е подсигурено, офицерът ще се почувства сякаш е бил поставен на публично унижение. Нещо повече, в често параноичната среда на арабската политическа култура, той ще повярва, че тази постановка е била целенасочена. Този студент след това ще стане враг на инструктора и неговите състуденти ще станат неспокойни относно възможността и те да бъдат подложени на подобно унижение – и така обучението става невъзможно.

United Arab Emirates military members visit Fairchild
Офицери от армията на Обединените арабски емирства на посещение в базата Fairchild, САЩ, 2017 г. Източник: fairchild.af.mil

Офицери срещу войници

Младшите арабски офицери са добре тренирани по отношение на техническите аспекти на своите оръжия и тактически ноу-хау, но не и на водачество – предмет, на който се обръща съвсем малко внимание. Например както генерал Сад аш-Шазли, председател на египетския Генерален щаб, описва в своя доклад за армията, която наследил преди войната от 1973 г., те не са тренирани да поемат инициативата или да предложат самостоятелно оригинални концепции или нови идеи20. Наистина, лидерството може да е най-голямата слабост на арабските обучителни системи. Този проблем е резултат от два основни фактора: силно подчертана класова система, граничеща с кастова система, и липса на програма за развитие на ниските класове офицери.

Повечето арабски офицери третират наборните войници като подчовеци. Когато един ден ветровете на Египет довеяха от пустинята хапеща пясъчна виелица по време на демонстрация за посещение на високопоставени американски служители, аз наблюдавах как група войници бе пратена отпред и застана в редица, за да предпази американците. С други думи, египетските войници бяха използвани в този случай само като преграда срещу вятъра. Идеята за грижа за собствените мъже може да бъде открита единствено в най-елитните части на египетската армия. В един обичаен уикенд офицерите от частите, разположени извън Кайро ще се качат на колите си и ще се върнат в домовете си, оставяйки войниците да се оправят както могат – ходейки през пустинята до магистралата и спирайки автобуси или камиони, с които да стигнат до ж.п. линиите на Кайро.  Временните квартири в гаризоните нямат никакви удобства за войниците. Същата ситуация, в различна степен, съществува и на други места в арабо-езичния свят – по-малко в Йордания, но още повече в Ирак и Сирия.

Младите срочнослужещи, които съставят основната част от египетската армия, мразят военната служба и то с право. Те ще направят почти всичко, включително и самонараняване, за да я избегнат. В Сирия богатите откупват службата си, или ако не успеят, биват записани в невоюващи организации и поделения. Един млад сириец ми каза, че музикалните му умения са дошли от назначението му в оркестъра на сирийската армия, където той всъщност се е научил да свири. Като цяло, войските от Плодородния полумесец налагат дисциплина със страх. В страните, в които племенната система още се използва, като например Саудитска Арабия, вроденият егалитаризъм на обществото смекчава страха като основен мотиватор, затова и като цяло има липса на дисциплина.21

Социалната и професионална пропаст между офицерите и наборниците съществува във всички армии, но в САЩ и другите западни сили институтът на подофицера я запълва. Наистина, професионалният корпус от подофицери е бил крайно важен за американската армия, за да се представи по най-добрия начин. Като основните обучители в една професионална армия, подофицерите са крайно важни за тренировъчните програми и за усещането на наборниците и духа на екипа. Повечето от арабския свят или няма подофицерски корпус, или той не е функционален, значително ограничаващ ефективността на войската. С някои изключения, на подофицерите се гледа като на същата „втора категория“ като наборниците и така те не успяват да са връзката между войниците и офицерите. Офицерите правят инструктаж, но широката социална бездна между тях и войниците по-често прави процеса на обучение повърхностен, формализиран и неефективен. Аспектите на обучението, които изискват демонстиране, често биват пропуснати, тъй като офицерите отказват да си цапат ръцете и предпочитат да игнорират по-практическите елементи на материята, вярвайки, че това е под  нивото на социалния им статус. Един драматичен пример за това се случи по време на Първата война в Залива през 1991 г., когато сериозна пясъчна буря отвя палатките на иракските офицери пленници. В продължение на три дни те стояха навън, изложени на дъжд и вятър, вместо да бъдат видени от пленниците войници от близкия лагер как работят с ръцете си.

Военната цена от подобно поведение е много висока. Без спойката, която подофицерите създават, военните части често се разпадат в стреса от боя. Това е основно следствие от факта, че наборните войници просто не се доверяват на офицерите си. Щом офицерите напуснат тренировъчните площадки, тренировките започват да се провалят, тъй като войниците започват да се занимават с други неща. Един египетски офицер един път ми обясни, че катастрофалната загуба на египетската армия през 1967 г. се дължала основно на липсата на взаимодействие между отделните подразделения. Той заяви, че ситуацията се е  било подобрила съвсем малко през 1973 г. През 1991 г. иракските военопленници показаха значителен страх и ненавист към своите офицери.

Karama_aftermath_1.jpg
Йорданският крал Хюсеин проверява изоставен израелски танк след битката при Карамех, 1968 г. Източник: Wikipedia

Вземане на решения и понасяне на отговорност

Решенията се вземат и спускат от високо, като има много малко комуникация с долните нива. Това води до силно централизирана система, като властта рядко бива делегирана. Рядко може да се случи офицер да вземе критично важно решение сам. Вместо това той предпочита безопасния път – да бъде възприеман като работлив, интелигентен, лоялен и най-вече изпълнителен. Да изпъкнеш като иноватор или като някой, склонен да взема едностранно решения, е рецепта за проблеми. Както и в цивилния живот, конформизмът е преобладаващата социална норма – пиронът, който стърчи, бива забит веднага. Заповедите и информацията текат отгоре надолу. Те не биват интерпретирани, поправяни или променяни по никакъв начин.

Американските инструктори често изпитват чувство на неудовлетвореност, когато трябва да получат решение от човек с техния ранг, без да съобразят, че на арабските офицери не е дадена властта да вземат това решение. Тази неудовлетвореност се подсилва от разбираемото нежелание на арабите да  признаят, че тази власт им липсва. На мен ми се е случвало да видя на няколко пъти как решения, които преспокойно могат да се вземат на ниво батальон по отношение на това кога или къде да се проведе лекцията, имат нужда от одобрение от Министерството на отбраната. Всичко това накара американските инструктори да създадат следното правило: един сержант първи клас от армията на САЩ има толкова власт, колкото полковник в арабската армия. Методите на инструктиране и преподаваният материал биват диктувани от най-високо ниво. Ръководителите на частите могат да окажат съвсем малко влияние върху тези неща. Политизираната природа на арабските войски означава, че политически фактори се намесват сериозно и редовно надмогват военните съображения. Офицери, които поемат инициативата и имат склонност да вземат самостоятелни решения, представляват заплаха за режима. Това може да бъде наблюдавано не само на нивото на националната стратегия, но и във всеки аспект на военните операции и обучение. Арабските войски станаха по-малко политизирани и по-професионални по време на подготовката за войната с Израел през 1973 г.22, но щом тя приключи старите навици се завърнаха веднага. Ветеран от постоянните войни за надмощие в Пентагона ще се почувства като в детската градина щом се сблъска със съперничествата, които съществуват в арабските генерални щабове.

Поемането на отговорност за политика, операция, статут или обучителна програма рядко се случва. Американските инструктори намират за много изнервящо, когато непрестанно се сблъскват с арабски офицери, които прехвърлят вината за неуспешни операции или програми върху американското оборудване или някой друг външен източник. Големият брой неработещо американско оборудването бива обясняван на „липса на резервни части“ – сочейки с пръст към неотговаряща система за доставки от страна на САЩ въпреки факта, че американските инструктори могат да са свидетели за повече от достатъчни доставки пристигащи в страната и изчезващи в неработещата местна система за доставки. (Подобни критики никога не са били груби или лични и често толкова индиректни и поднесени учтиво, че едва след срещата тънките намеци биват разбрани.) Този императив работи дори на най-високо ниво. По време на войната в Кувейт иракските сили превзеха град Кафи в североизточна Саудитска Арабия след като саудитците го бяха евакуирали. Генерал Халид Бин Султан, командирът на саудитските наземни сили, поискал писмо от генерал Норман Шварцкоф, в което да пише, че американският генерал е наредил евакуацията на саудитския град.23  В своя разказ за битката при Кафи генерал Бин Султан очаквано обвинява американците за иракската окупация на града.24 Всъщност, проблемът бил, че леките саудитски сили са напуснали района.25 Иракчаните всъщност превъзхождали по брой и по тежко въоръжение саудитците значително, но саудитската гордост изисквала да бъдат обвинени чужденци.

Що се отнася до оборудването има огромна културна разлика между арабските и американските системи за логистика и поддръжка. Арабските проблеми с американско оборудване не са, както някои опростенчески вярват, обект на това, че „арабите не извършват поддръжка“, а нещо много по-дълбоко. Американската концепция за оръжейните системи не се предава лесно. Една оръжейна система носи със себе си специфични процедури за поддръжка и логистика, политики и дори философия, всички от които базирани в културата на САЩ, със своите очаквания за определено образователно ниво, усет за отговорност на малките единици, разпределение на инструментите и доктрина. Инструментите, които биха били достъпни за един американски батальон (единица с около 600-800 души персонал) най-често биха могли да бъдат намерени на много по-високо ниво, вероятно две или три нива по-нагоре в една арабска армия. Експертизата, инициативата и, най-важното, доверието, свързано с подобно делегиране на отговорност на по-ниско ниво, са рядко срещани. Американското оборудване и неговата поддръжка са базирани на концепцията за ремонт на най-ниско ниво и следователно имат нуждата от делегирането на власт. Без нужните инструменти, резервни части или експертиза, за да продължава да работи оборудването, и силното нежелание да се съобщават лоши новини на началниците, командирът на единицата най-често ще се огледа за друг виновник. Всичко това обяснява защо толкова много пъти чувах в Египет, че американските оръжия са „прекалено деликатни“.

Наблюдавал съм множество екипи за наблюдение от арабските страни в САЩ: без изключение, домакините изказват тезата, че трябва да придобият най-модерния военен хардуер и правят всичко по силите си да избегнат въпросите за поддръжката, логистиката и обучението. Те объркват и подвеждат до такава степен, че американските екипи, независимо от това колко искрено искат да им помогнат, разбират, че това е почти невъзможно. Като цяло, арабското нежелание да бъдат открити за недостатъците на своето обучение прави изключително трудно за чуждестранните съветници правилно да подкрепят инструкциите или да оценят нуждите на обучението.

Michael X Garrett the US Army Central commanding general.jpg
Офицери от няколко арабски държави и американския генерал Майкъл X. Гарет (Michael X. Garrett). Източник: Army.mil

Операции с комбинирани оръжия

Липсатата на взаимодействие е най-видна при провала на всички арабски армии да постигнат успех при операции с комбинирани оръжия. Например, едно обикновена рота на йорданската пехота е толкова добра колкото и сходна като големина израелска рота. На ниво батальон обаче нещата изглеждат по друг начин – координацията, нужна за операции с комбинирани оръжия, с артилерия, по въздух и логистична подкрепа просто липсва. Наистина, колкото по-високо е нивото, толково по-голямо е несъответствието. Това се дължи на недостатъчно честите обучения за операции с комбинирани оръжия. Когато все пак се проведе такова, целта му е да впечатли посетителите (което и прави – шоуто често е изпълнено с особено усърдие и театрален талант), вместо да доведе до реално обучение.

Този проблем произтича от три основни фактора.

Първо, добре познатата липса на доверие между арабите към всеки извън тяхното семейство влияе неблагоприятно на нападателни операции.26 Изключенията от този модел са ограничени до елитни единици (които в целия арабски свят имат една и съща функция – да пазят режима, а не страната). В една култура, в която почти всяка сфера на човешката дейност, включително бизнеса и социалните отношения, се базира на семейната структура, тази ориентация присъства и в армията, особено при влизане в бой и свързания с това стрес. Офанзивното действие практически се състои от стрелба и маневри. Елементът на маневриране трябва да бъде сигурен, че подкрепящите го войници ще осигуряват прикриваща стрелба. Ако има липса на доверие в подобна подкрепа, войниците могат да бъдат накарани да се придвищат срещу окопалите се защитници само ако офицерите излязат пред строя и поведат боя – нещо, което не е характерно за арабското ръководство.

Второ, сложната мозаечна система от народи и вероизповедания създава допълнителни проблеми за обучението. Властимащите в Близкия изток редовно използват религиозни и племенни лоялности, за да се задържат на власт. Малцинството на алауитите владее Сирия, хора от Източния бряг контролират Йордания, сунити управляват Ирак, а наджди са начело в Саудитска Арабия. Това има преки последствия за войската, в която съображенията по етнос и религия оказват влияние върху назначенията и повишенията. Някои малцинства (като черкезите в Йордания или друзите в Сирия) свързват своето добруване с управляващия елит и изпълняват изключително важни роли по защита на този елит. Други (като например шиитите в Ирак) са практически изключени от заемането на офицерски пост. Във всеки случай назначаването на офицери, базирано на религиозни или етнически съображения работи против назначаванията, базирани на умения.

Същата липса на доверие се случва и на междудържавно ниво, където арабските армии показват много малко доверие една към друга, и то има защо. Безочливият лъжец Гамал Абдел Насър заявил на крал Хюсеин през юни 1967 г., за да го включи във войната срещу Израел, че египетските въздушни сили са над Тел Авив (а всъщност повечето от самолетите му вече са били унищожени) – е класически пример за подобна измама.27 Неискрения подход на египетския президент Ануар Садат към сирийците, за да бъдат въвлечени във войната през октомври 1973 г. е друг – той им заявил, че египтяните планират тотална война. Тази измама включвала втори комплект операционни планове, подготвени само за пред сирийците.28 С такива моменти в своята история, не е учудващо, че има много малко съвместни обучение между арабските армии и много малко командни тренировки. По време на войната от 1967 г., например, нито един йордански офицер за свръзка не е бил пратен в Египет, нито пък йорданците са били изпълнителни към египетското командване.29

Трето, близкоизточните владетели редовно разчитат на техниките за баланс на силите, за да задържат властта си.30 Те използват конкуриращи се организации, дублиращи се агенции и структури за налагане на принуда, зависими изцяло от благоразположението на властимащия. Това прави създаването на какъвто и да е вид лична власт трудно, ако не и невъзможно, и прави водачите неспокойни и без баланс, никога сигурни в своите кариери или социална позиция. Същото се отнася и за самата армия – силен ръководител на общото военно командване е немислим.

Общите командвания са хартиени конструкции, които имат съвсем малко реални функции. Държавните ръководители гледат на общите командвания, съвместни учения, операции с комбинирани оръжия и интегрирани екипи с голямо недоверие, тъй като всички арабски армии са нож с две остриета. Едното острие сочи към външния враг, а другото към столицата. Сухоземните войски са едновременно сила за опазване на режима и заплаха. Никой арабски владетел няма да позволи съвместни операции или учения да станат редовни. Редовното извинение са финансовите разходи, но това не е убедително като се имат предвид редовното закупуване на военно оборудване, чийто разходи за поддръжка страната не може да си позволи. Всъщност, обединените военни учения и общо командване създава фамилиарност, смекчава съперничеството, премахва съмненията и премахва фрагментираните, конкуриращи се организации, които позволяват на държавните ръководители да настройват конкурентите един срещу друг. Тази ситуация e най-видима в Саудитска Арабия, в която наземните сили и авиацията са управлявани от министъра на отбраната, принц Султан, а Националната гвардия е под властта на принц Абдула, вицепремиер и наследник на трона (бел. ред. принц Абдула по-късно стана крал Абдула до смъртта си през 2015 г.).  В Египет Централните сили за сигурност балансират армията. В Ирак и Сирия, Републиканската гвардия изпълнява тази роля.

Политиците всъщност създават препятствия, за да запазят фрагментираността. Например, сдобиването със самолет от военно-въздушните сили за армейско въздушно обучение, независимо дали е съвместно упражнение или за обикновено административно искане за подкрепа на обучението, като цяло трябва да бъде координирано от шефовете на съответните отдели в  Министерството на отбраната. Ако бъде поискан голям брой камолети, това най-често изисква разрешение от президента или краля. Военните преврати може и да не са модни сега (бел. ред. статията е от 1999 г.), но страхът от тях остава силен. Всяко голямо учение на сухопътни войски е повод за притеснение и се наблюдава отблизо, особено ако се ползват бойни патрони. В Саудитска Арабия съществува сложна система за разрешения, нужни за получаване от местни военни командири и регионални управители, всеки от които има различни командни канали за подсигуряване на разрешения за пътни конвои, сдобиване с амуниции и провеждане на учения. Всичко това озачава, че за да бъде успешен един преврат ще има нужда от огромен брой съзаклятници. Арабските режими са се научили как да се справят с превратите.

Saudi Arabia troops.jpg
Саудитски войници на парад, 2016 г. Източник: Wikimedia

Сигурност и параноя

Арабските режими засекретяват практически всичко, което е дори малко свързано с армията. Информация, която американската армия редовно публикува (за повишения, преназначения, имената на ръководителите на подразделения и имена на подразделения) е свръхсекретна информация в арабоезичния свят. Със сигурност това затруднява врага при изграждането на точен боен ред, но също така подхранва разделението на военните сили. Манията със сигурността може да достигне нелепи нива. Преди войната от 1973 г. египетският президент Садат е бил изненадан да открие, че две седмици преди датата, на която е наредил войските да бъдат готови за война, неговият министър на войната генерал Мухамад Садик не е информирал своя личен екип за заповедта. Садат се запитал – трябва ли една война да бъде пазена в тайна от самите хора, които се очаква да я водят?31 Човек може да очаква арабския му колега или ключов контакт да бъде сменен без предупреждение и без обяснение за внезапното му отсъствие. Може да става дума просто за прехвърляне няколко врати по-надолу в същия коридор, но цялата неяснота поставя чужденците в крайни сценарии, част от които може да са истина. Най-добре е да не се разпитва прекалено много. Съветници или обучители, които сякаш са прекалено любопитни могат да се окажат с намален или орязан достъп до военните информация или апаратура на домакина.

Считаната за много близка връзка между САЩ и Изриаел се смята, че работи на всички нива, което утежнява и усложнява тази склонност към пазене на тайни. Арабите вярват, че и най-ежедневните детайли за тях по някакъв начин биват предадени на Мосад по тайна гореща линия. Това обяснява защо всеки американски съветник на арабски сили бива питан още в самото начало за мнението му за „палестинския проблем“, а после бива подлаган на монолози за предполагаемата еврейска власт в САЩ.

756810.jpg
Йордански пилот е заловен от Ислямска държава, 2016 г. Източник: english.al-akhbar.com

Безразличие към безопасността

По отношение на мерките за безопасност има обща слабост, явна небрежност и безразличие към инциденти по време на обучението, много от които бихе могли да бъдат пердотвратени с минимални усилия. За (може би прекалено) мислещите за безопасност американци, арабските общества изглеждат безразлични към жертвите и показват един привидно неадекватен подход към безопасността на тренировките. Има редица обяснения за това. Някои биха посочили присъщия за исляма фатализъм32 и със сигурност всеки, който е прекарал известно време в арабски таксита ще потвърди тази теория, но може би причината е по-малко свързана с религията и повече резултат от политическата култура. Както всеки военен ветеран знае, духът на бойната единица се определя отгоре. Или както се казва в старата поговорка, бойната единица прави онези неща добре, за които на шефа му пука. Когато висшето политическо командване показва пълна липса на загриженост за благосъстоянието на войниците, подобно отношение се прехвърля надолу сред офицерите. Доказателно номер 1 за това бе предателството на сирийските войски, воюващи срещу Израел на Голанските възвишения през 1967 г. След като изтегля елитните си части, сирийското правителство съзнателно обяви лъжата, че израелски войски са превзели град Кунейтра, което би ги поставило зад основно мобилизираната сирийска армия, все още разположена на позиция на фронта. Политическото ръководство предприе тази стъпка за да принуди Великите сили да наложат примирие, въпреки че това доведе до масова паника сред сирийските войски и до загубата на Голанските възвишения.33

2391
Американският генерал Норман Шварцкоф (отляво) и иракският генерал лейтенант Султан Хашим си отдават почит след иракското формално предаване през 1991 г.

Заключение

Би било трудно да се преувеличи културната пропаст, която отделя американската и арабската военна култура. Във всяка важна област, американските военни съветници виждат своите студенти, които с ентусиазъм учат уроците си и после решително се провалят при прилагането им. Културата, в която се връщат – културата на своите собствени армии в своите собствени държави – побеждава намеренията, които те са получили от своите американски инструктори.

Когато СССР имаше сериозно влияние над определени войски в арабския свят, съветите подсилваха културните особености на своите клиенти много повече отколкото американците успяват в последните години. Също като арабите, военната култура на СССР бе водена от политически страхове, граничещи с параноя. Взетите стъпки за контрол на източниците (реални или измислени) на тези страхове, като силно централизираната командна структура, бяха лесно разбрани от арабските политически и военни елити. Арабите също така изпитаха разбиране към презрението на съветските офицери към обикновените войници, както и недоверието на съветската военна йерархия към добре развитите, добре оценени и добре награждавани подофицерски отделения.

Арабската политическа култура се базира на висока степен на социално напластяване, много сходно с това на вече несъществуващия СССР и много различно от социално мобилните, меритократични, демократични САЩ. Арабските офицери не виждат причина да споделят информация помежду си, камо ли със своите подчинени. В това те следват примера на своите политически водачи, които не просто задържат информация от своите собствени съюзници, но и редовно ги мамят. Обучението в арабските армии отразява това: вместо да подготви войската да колкото се може повече от огромния брой импровизирани отговорности, които могат да се появят в хаоса на битката, арабските войници и офицерите им биват обвързани в тесните функции, които са им дадени в йерархията. Това че тази ситуация ги прави по-малко ефективни на бойното поле, да не говорим, че поставя живота им в по-голям риск, рядко бива взето предвид. В същото време тези два проблеми са централни за американската военна култура и биват широко отразени в американското военно обучение.

Малко е вероятно промяна да се случи, докато няма такава в по-широката арабска политическа култура, въпреки опитът на други общества (включително нашето собствено) подсказва, че войската може да има демократизиращо влияние върху по-масовата политическа култура когато офицерите внесат уроците от обучението си първо в професионалното си обкръжение, после и в цялото общество. Това със сигурност има сериозен ефект, но само демократична на думи (както са много държави в Близкия изток), а и функционално. Докато арабските политики не започнат да се променят на фундаментално ниво е малко вероятно арабските армии, независимо от смелостта или уменията на индивидуалните офицери и войници, да придобият спектъра от качества нужен за успех на съвременното бойно поле. Тези качества зависят от внедряването на уважение, доверие и отвореност сред членовете на войската на всички нива, и това е маршируващата музика на съвременната войска, която арабските войски, независимо от това колко се правят, че изпълняват, не желаят да чуят.

Норвел Де Аткин, запасен полковник от армията на САЩ с 8 години пребиваване в Ливан, Йордания и Египет. Завършил „Арабски изследвания“ в Американския университет в Бейрут и в момента обучава американски войски, разположени в района на Близкия изток. Изразеното тук мнение е изцяло и лично негово.

1 Saeed M. Badeeb, The Saudi-Egyptian Conflict over North Yemen 1962-1970, (Boulder, Westview Press: 1986), pp. 33-42.
2 R. D. McLaurin, The Battle of Zahle (Aberdeen Proving Grounds, Md.: Human Engineering Laboratory, Sept. 1986), pp. 26-27.
3 Anthony Cordesman and Abraham Wagner, The Lessons of Modern War, Volume II: The Iran-Iraq War, (Boulder, Colo.: Westview Press, 1990), pp. 89-98; Phebe Marr, The Modern History of Iraq (Boulder Colo.: Westview Press, 1985), pp. 22-223, 233- 234.
4 Kenneth M. Pollack, „The Influence of Arab Culture on Arab Military Effectiveness“ (Ph.d. diss., Massachusetts Institute of Technology, 1996), pp. 259-261 (Egypt); pp. 533-536 (Saudi Arabia); pp. 350-355 (Iraq). Syrians did not see significant combat in the 1991 Gulf war but my conversations with U.S. personnel in liaison with them indicated a high degree of paranoia and distrust toward Americans and other Arabs.
5 David Kahn, „United States Views of Germany and Japan,“ Knowing One’s Enemies: Intelligence Before the Two World Wars, ed., Ernest R. May (Princeton: Princeton University Press, 1984), pp. 476-503.
6 Gerhard L. Weinberg, The Foreign Policy of Hitler’s Germany: Diplomatic Revolution in Europe, 1933-1936 (Chicago: University of Chicago, 1970), p. 21.
7 Stanley Karnow, Vietnam: A History (New York: Penguin Books, 1984), p. 18.
8 Paul Kennedy, The Rise and Fall of Great Powers (New York: Random House, 1987), pp. 186-187. The German assessment from T. Dodson Stamps and Vincent J. Esposito, eds., A Short History of World War I (West Point, N.Y.: United States Military Academy, 1955), p. 8.
9 William Manchester, Winston Spencer Churchilll: The Last Lion Alone, 1932-1940 (New York: Dell Publishing, 1988), p. 613; Ernest R. May „Conclusions,“ Knowing One’s Enemies, pp. 513-514. Hitler thought otherwise, however.
10 Avraham (Bren) Adan, On the Banks of the Suez (San Francisco: Presideo Press, 1980), pp. 73-86. „Thus the prevailing feeling of security, based on the assumption that the Arabs were incapable of mounting an overall war against us, distorted our view of the situation,“ Moshe Dayan stated.“As for the fighting standard of the Arab soldiers, I can sum it up in one sentence: they did not run away.“ Moshe Dayan: Story of My Life (New York: William Morrow and Company, 1976), p. 510.
11 John Keegan, A History of Warfare (New York: Alfred A. Knopf, 1993), p. 18.
12 Ibid., p. 387
13 John Walter Jandora, Militarism in Arab Society: A Historiographical and Bibliographical Sourcebook (Westport, Ct.: Greenwood Press, 1997), p. 128.
14 T. E. Lawrence, The Evolution of a Revolt (Ft. Leavenworth Kans.: CSI, 1990), p. 21.( A reprint of article originally published in the British Army Quarterly and Defense Journal, Oct. 1920.)
15 Author’s observations buttressed by such scholarly works as Eli Shouby, „The Influence of the Arabic Language on the Psychology of the Arabs,“ Readings in Arab Middle Eastern Societies and Culture, ed. Abdullah M. Lutfiyya and Charles Churchill (The Hague: Mouton Co., 1970), pp. 688-703; Hisham Shirabi and Muktar Ani, „Impact of Class and Culture on Social Behavior: The Feudal-Bourgeois Family in Arab Society,“ Psychological Dimensions of Near Eastern Studies, ed. L. Carl Brown and Norman Itzkowitz (Princeton: The Darwin Press, 1977), pp. 240-256; Sania Hamady, Temperament and Character of the Arabs (New York: Twayne Publishers, 1960), pp. 28-85; Raphael Patai, The Arab Mind (New York: Charles Scribner’s Sons, 1973), pp. 20-85.
16 Pollack, „The Influence of Arab Culture,“ p. 759.
17 Samuel P. Huntington, „The Clash of Civilizations,“ Foreign Affairs, Summer 1993, pp. 21-49.
18 Paul M. Belbutowski, „Strategic Implications of Cultures in Conflict,“ Parameters, Spring 1996, pp. 32-42.
19 Carlo D’Este, Patton: A Genius for War (New York: Harper-Collins, 1996), p. 383.
20 Saad el-Shazly, The Crossing of the Suez (San Francisco: American Mideast Research, 1980), p. 47.
21 Jordan may be an exception here; however, most observers agree that its effectiveness has declined in the past twenty years.
22 Pollack, „The Influence of Arab Culture,“ pp. 256-257.
23 H. Norman Schwarzkopf, It Doesn’t Take A Hero (New York: Bantam Books, 1992), p. 494.
24 Khaled bin Sultan, Desert Warrior: A Personal View of the War by the Joint Forces Commander (New York: Harper-Collins, 1995), pp. 368-69.
25 Based on discussions with U.S. personnel in the area and familiar with the battle.
26 Yesoshat Harkabi, „Basic Factors in the Arab Collapse During the Six Day War,“ Orbis, Fall 1967, pp. 678-679.
27 James Lunt, Hussein of Jordan, Searching for a Just and Lasting Peace: A Political Biography (New York: William Morrow, 1989), p. 99.
28 Patrick Seale, Asad of Syria: The Struggle for the Middle East (Berkeley: University of California Press, 1988), pp. 197-99; Shazly, Crossing of the Suez, pp. 21, 37.
29 Samir A. Mutawi, Jordan in the 1967 War (Cambridge: Cambridge University Press, 1987), p. 161.
30 James A. Bill and Robert Springborg, Politics in the Middle East, 3rd Ed. (New York: Harper-Collins, 1990), p. 262.
31 Anwar el-Sadat, In Search of Identity (New York: Harper and Row, 1978), p. 235.
32 Hamady, Temperament and Character of the Arabs, pp. 184-193; Patai, The Arab Mind, pp.147-150.
33 Joseph Malone, „Syria and the Six-Day War,“ Current Affairs Bulletin, Jan. 26, 1968, p. 80.

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *