Руски бежанец от Червения терор: Моето пристигане в България и първите ми впечатления от нея

Бели руснаци, т.нар. „дроздовци“ в България, март 1923 г.

Владимир Николаевич Рененкампф е представител на виден аристократичен род, част от т.нар. „балтийски немци“, населявали Руската империя след 17 век. Към фамилията принадлежат десетки представители на военния и научен елит на империята през 19 и началото на 20 век.

Роден през 1862 г., Рененкампф завършва право в Новорусийския Университет в Одеса и по-късно преподава там. В края на 19 век в същия университет следват Алеко Константинов, политиците Георги Згурев, Димитър Тончев , както и  Сава Муткуров – висш наш военен деец, политик и близък съратник на Стефан Стамболов.  Избухналата през 1917. г гражданска война в Русия е причина стотици хиляди хора, станали известни като „бяла емиграция“  да търсят спасение в чужбина. Десетки хиляди от тях намират нов живот в младото българско царство. Владимир Рененкампф напуска Одеса със семейството си през 1919 г. и прекарва остатъка от живота си в България. От 1920 г.  до смъртта си през 1925 г.,  Рененкампф е професор по социология и право в софийския университет „Св. Климент Охридски“.

Спомените му за пътуването от Одеса до Варна и първите му впечатление от  България са публикувани в Списание „Славянски Глас“, книжка 2, от 1922 г.

(текст в оригинал)

„На 24 декември 1919 г. ние напуснахме Одеса. В града цареше глад, студ и мрак. Епидемичната луда спекулация, завладяла населението, неговия дълбок морален упадък, общото безнадеждно и подтиснато състояние на духа, предизвикано от обстоятелствата на гражданската война, кървава и жестока, изключителната скъпотия на живота и липсата на предмети от първа необходимост (хляб, дърва, въглища, вода), правеха непоносимо по-нататъшното пребиваване в в някога толкова жизнерадостната, богата и цъфтяща южна Палмира.

Аз реших да напусна Одеса, с която с безброй нишки ме свързваха отдавна сложилите се отношения и дълги, дълги години на моята професорска дейност. Беше ми нетърпимо тежко.

Следвайки примера на някои мои университетски другари и приятели, отишли в славянските земи, аз имах намерение да се отправя също така в тях, за да търся на стари години труд и хляб.

Подир продължително „хождене по мукам“ и с цената на значителни загуби мене ми се удаде най-сетне да получа всички многобройни необходими разрешения, заверки и билети от 3 класа за руския параход „Витяз“, който тръгваше за Варна.

Във влажно и още мъгливо утро аз и членовете на моето малко семейство се оказахме на палубата на парахода, като взехме предварително със себе си само най-необходимите неща, тъй като в навечерието на нашето заминаване аз бях предупреден, че отказват да приемат много багаж, за да не се претоварва парахода. На палубата действително се издигаше грамада от неща (в това число някакви бъчви със солена риба – предмет на спекулация), която растеше пред очите ми, общия салон също така беше задръстен от ръчен багаж.

Навсякъде се трупаха хора, запълвайки горните и долните помещения на парахода, неговите коридори и проходи; те жестикулираха и викаха, настъпвайки се един друг. Едни изразяваха опасения, че параходът няма да тръгне по никому неизвестни причини, други, че – в случай дори на незначително люшкане той ще потъне вследствие на претоварване. Сред пасажерите циркулираше слух, който се предаваше от уста на уста, че в България има железничарска стачка* и че онези, които слязат във Варна, няма да бъдат закарани по-нататък и, може би, ще бъдат върнати обратно в Одеса, а някои говореха за възможност на бунт сред матросите, щом като параходът излезе от пристанището и се озове в открито море. Настроението беше нервно и тревожно. Бързо прииждаха все нови и нови пасажери, които с багаж в ръце си пробиваха път за парахода, дето се разпореждаше началника на някаква мисия. Той допущаше едни и отстраняваше други. Мъчително изтичаха часовете. „Витяз“ още не тръгваше, нещо се очакваше. Най-сетне се появиха чиновете на контра-разузнавателните органи и предложиха на всички да слязат на брега; те пропуснаха на парахода само онези, които притежаваха редовни документи. Струва ми се, останали нямаше. Но може би не всички се подчиниха на искането на контра-разузнавателната команда: „слезта на брега“. Парахода не се подлага на преглед. „Чиновете“ си отидоха, а „Витяз“ си стоеше на предишното място. Нетърпеливо, безспокойно очакване все повече и повече завладяваше публиката. Изведнъж трепна железния корпус на парахода и последния се запъти, бавно напускайки одеското пристанище. Аз стоях на палубата, като си взимах сбогом с града и с живописните му брегове, „дето Черно море шуми“. В синеющата се далечина изчезваще Одеса със своите улици, къщи, дворци и храмове, а заедно с нея изчезваше и Русия – незабравимата родина, изчезваше миналото, дето „толкоз много светли дни броят мойте младини“. Пред нас се простираше дълбокото море и пълна неизвестност ни чакаше.

Нощта мина спокойна, макар и с твърде големи неудобства: ние бяхме принудени да спим в общия салон, задръстен от пасажерски неща, които се разпълзяваха на всички страни при най-малкото движение на лежащите върху тях човешки тела. Сядайки по ред, очаквайки свободен стол. Някои щастливци, настанили се на парахода няколко дни до неговото тръгване и прекарващи там, бяха взели със себе си меки дивани и сега се предавахана безгрижен покой, захвърлили настрана алтруистичните чувства.

Въпреки зимното време, нашето плаване по Черно море мина съвсем благополучно, и ние почти не изпитахме люшкане и едно денонощие само подир нашето заминаване пристигнахме във варненското пристанище. Едва „Витяз“ се притули в пристанището, когато се вдигна, разбунтувала морските вълни, грозна буря, но тя вече не бе страшна за нас.

По нареждане от френските власти* (През 1919 г. Френски окупационни части се намират във Варна по силата на Солунското примирие от предишната година, с което България капитулира пред силите на Антантатабел. р.), всички пасажери на парахода, при пълна липса на болни, въпреки това бяха подложени на карантина; една част от тях бе разместена в самия град в гимназията, друга (в това число и аз и със семейството си) беше изпратена в карантинните бараки, които се намират на планинския, обраснал с дървета, бряг на варненския залив, противоположен на града. Нас ни поместиха в една чиста и светла барака, с продълговата веранда под покрива, отдето се откриваше прекрасен изглед към морето. Дадоха ни кревати, отопление и светлина и на идущия ден сутринта ни донесоха храна. Не може да се каже, че карантинния режим беше строг, всеки ден имаше малки групи лица, намиращи се под наблюдението на доктора с негово разрешение отиваха в града да търсят квартири и да си уреждат другите работи: аз не спадах към тяхното число, тъй като се чувствах слаб и по-голямата част от времето прекарвах на легло. Българските доктори се отнасяха спрамо нас много хуманно и внимателно, френските такива ни спохождаха ежедневно. Дезинфекция произвеждаха усърдно, особено някои ревнители из състава на фелдшерския персонал, но все пак, до известна степан щадейки нашата лична и имуществена неприкосновеност. След изтичане на определения ни петодневен карантинен срок ние бяхме освободени от медицинския затвор, и военен катер под командата на български мичман ни прекара през залива на варненския бряг. Ние се озовахме буквално на улицата. Духаше рязък, студен вятър. Квартири, както аз това вече знаеш от предварителни разпити, във Варна нямаше – всички хотели, дори и частни къщи бяха заети вече от руски бежанци, на брега нямаше дори нито един файтон, който би могъл да ни закара на някъде с нашите неща. Намирайки се в толкова затруднително положение, аз се обърнах към ръководещия катера млад мичман, като го замолих да ни помогне. Той ни измери с погледа на добрите си сериозни очи и ни предложи временно да се поселиме в къщата на неговите родители на отдалечената от пристанището С-ска улица. Ние с голяма благодарност приехме неговото предложение. Това беше изход на безизходното положение. Ние с голям труд намерихме кола, натоварихме на нея нашите неща и бърже тръгнахме след нея по указания от мичмана адрес.

Семейството Василеви (фамилията на родителите на мичмана) ни посрещна удивително гостоприемно и приветливо. Така посрещат не чужди външни хора, които снавят суета и грижи вкъщи, а добри стари приятели, които винаги са приятни. За нас отделиха двете най-добри стаи в къщата, едната от които постоянно отопляваха, дадоха ни храна и чай, успокояваха ни, ободряваха ни и дори ни развличаха.

За жалост, циркулиращите на „Витяз“ слухове за железничарска стачка в България се оправдаха и ние бяхма принудени да седим във Варна няколко дни в очакване на трена (влака) да тръгне за София.

Аз се възползвах от това време, за да разгледам града, неговата катедрала, дето особено внимание заслужава дървеният иконостас – художествена, резбарска, българска работа, с малката ѝ, но красива градина, живописно разположена на морския бряг, с уютните му къщи с европейска архитектура, с градини при тях, и с широките му, в повечето случаи постлани улици. В едно от оживените кафенета в центъра на града аз съсвем случайно се срещнах с един мой предишен слушател, българина Ж., бивш студент от Новоросийския Университет, уви, вече с побелели коси. Той ме позна, въпреки станалата с мен промяна, отнесе се спрямо мене във висша степен дружелюбно и се постара да ми бъде полезен с каквото и както само можа.

По лична работа аз имах случай да посетя варненския владика Симеон. Този благ 90-годишен старец взимаше най-активно, неуморно и искрено участие в оказването помощ на руските бежанци. Всеки, който е бил у него, ще запази отлични спомени за неговата простота, достъпност, сърдечна и заедно с това смислена готовност да помогне на близкия. Чуждата скръб и чуждото нещастие не му бяха чужди!

Нашите варненски дни минаха незабелязано в топлия уют на семейство Василеви; настъпи време да заминем за София. Аз търсех стопанина, той не се вестяваше; най-сетне, подир моите нееднократни покани, се яви. Той сигурно се отклоняваше от моята благодарност и от моя въпрос: „Колко му дължа за оказаното гостоприемство?“ Този скромен човек, който притежаваше една малка къща и имаше голямо семейство, съществуването на което поддържаше със своя личен труд, ми отговори: „Първите 24 часа вие бяхте мои познати, след това вие ми станахте приятели, а от приятели нима взимат пари?“ Дълбоко трогнат от благородството на този отговор, аз незабелязано свалих от ръкавелите си своите позлатени копчета и ги предложих на Василев като спомен за нашето пребиваване у него. „Какво, това злато ли е?“ попита той, като забеляза копчетата. „Не, злато аз не приемам.“ каза той, съпровождайки думите си с решително отрицателен жест – „Изпратете си портретите“.

Ние по приятелски се разделихме с приютилото ни семейство и се отправихме на гарата, дето вече ни чакаше трена, който заминаваше за София. Негов комендант в Шумен се оказа нашия мичман, младия Василев. Железничарската стачка още не беше се прекратила и движението на треновете, макар и да ставаше, но под закрилата на военна охрана, спорадически и много бавно. Три денонощия и половина пътувахме ние от Варна до София. Трена постоянно се спираше, на едно място локомотива се обърна. Във вагоните от трета класа (други нямаше), макар и гъсто населени, се чувстваше студ (поне от мен); една част от стъклата на прозорците бяха изпочупени и отворите бяха закрити с дъски, което значително намаляваше светлината във вагона. Вода и храна не ни липсваха и едното и другото свободно намираше на гарите. От моя прозорец се виждаше сивия земен пейзаж, тук-таме оживяван от снежни възвишения и редки гори…“

* – Транспортната стачка от 1919–1920 г. е масова стачка на служителите от железниците и пощите в България.Причина за стачката е силното влошаване на жизнените условия на работниците след Първата световна война.На 24 декември 1919 г. Общият работнически синдикален съюз и БКП (т.с.) организират в София голяма протестна демонстрация с искания за социални придобивки. Стачката остава в историята на България като Голямата транспортна стачка.

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *