Хаджи Идриз спасява Чепеларе след Априлското въстание

Време за четене: 2 минути

Кръст над Чепеларе. Снимка: CoWORKATION CAMP

Публикуваме откъс от изключително интересното изследване на Стефан Илчевски Религиозният диалог между християнската и мюсюлманската общност в края на ХІХ и началото на ХХ век в село Хвойна, Смоленско, публикувано в Списание Онгъл. Целият труд, воглаве с библиографията, си заслужава прочитането, за по-пълно разбиране на историята на българите, помаците и турците по тези земи.

По време на Априлското въстание като цяло отношенията между мюсюлмани и християни в Средните Родопи не се променили. Напротив, може да се каже, че християнското население успяло да оцелее благодарение на добрите си отношения със своите братя по кръв мюсюлмани, които го спасили от унищожение. Така например християните в град Чепеларе били спасени от клането на башибозуците благодарение на хаджи Идриз.

Като не успял да ги убеди с добро, той се развълнувал и с остри думи започнал да се разправя и ругае въоръжената сган. Башибозуците се изплашили и до вечерта напуснали.

През цялото време на Априлското въстание и след него хаджи Идриз защитавал християнското население в Чепеларе искрено, смело, енергично и напълно безкористно. Той бил най-влиятелният мюсюлманин не само в града, но и в целия Рупчос.

През най-страшните за християните дни хаджи Идриз ходел от къща на къща, от махала в махала, успокоявал християнското население и се застъпвал за него. Подобно било отношението между православни християни и мюсюлмани и в останалите места на Среднородопската област. Християнските къщи и имоти били спасени от унищожение в село Гела, Широколъшко.

По отношение на понятието „османлии” и как то се разбира от българите мюсюлмани в родния му град, Васил Дечев пише: „Чепеларските ахрене-мохамедани по народност се считаха турци, османлии и се оскърбяваха, ако им се кажеше, че по кръв и език са славянобългари” (Дечев 2002 (1936): 10). Но сам, описвайки положението в Чепеларе в края на 1876 г. по време на Цариградската конференция, отбелязва, че в дюкяна на Тотката (Тодор Демирев) се провежда следният разговор между собственика и Салих Чауш:

„Ами ти, Тотка, какъв ще станеш, когато се изравнят българите и турците?” – пита Салих.

„Ти, комшу, ще станеш каймакамин, пък аз ще ти бъда секретар, ала ще четем и пишем не на турски, а на ахрянски език!” – отговаря Тотката.

„Аферим (браво), Тотка. Много хубаво ще стане, ала пак не се знае какви ще бъдат последиците от конференцията” – добавя Салих Чауш” (Вж. Дечев 2002/1928/: 264)

От цитирания пасаж се вижда, че макар Салих да се счита за турчин-османлия, то той ясно осъзнава, че неговият майчин език е не турския, а ахрянския, т.е. българския. Този пример съвсем нагледно илюстрира какво съдържание българите мюсюлмани влагат в термина „османлии”. Това са хора, които имат ясна религиозна идентичност – изповядват исляма, но тяхната национална идентичност не е точно фиксирана. Като мюсюлмани-османлии, те обаче са пълноправни поданици на Османската империя и могат да се ползват от всички права, които тя предоставя и на турците-османлии. И до днес има възрастни българи мюсюлмани в Централните Родопи, които на въпроса как се самоопределят заявяват, че те са турци, османлии, но веднага добавят, че все пак не са същински турци, щото не говорят турски език, а само вярата им е турска. От разказите им за техните синове, които са били на гурбет в Палестина, където според тях също „всичко е турско“, т.е. преобладаващата част от населението изповядва исляма, става ясно, че определенията турско и османско за тях са равносилни на мюсюлманско, без в тези термини да се влага каквато и да е национална окраска.

Сподели
Война и мир
Война и мир

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *