Забравените българи от Западните покрайнини

Днес поради стечение на различни обстоятелства (най-вече политически) сред българското общество историко-географската област Западни покрайнини е или слабо позната, или напълно неизвестна. За жалост много от сегашните млади хора дори не са и чували за траура, хвърлен от Ньойския диктат (27.ХІ.1919 г.) върху България, и мъката на българското общество от началото на миналия век по изгубените земи и почернените си братя.

Целта ни е да припомним днес на свободния българин не само трагичната историческа съдба на Западните покрайнини, но и техните съвременни проблеми и болки. Желаем да призовем българското общество да не забравя своите братя отвъд българо-сръбската граница, а политиците ни да не гледат по-далече от носа си, а да вършат в името на благото на Родината си работата, за която са избрани от народа! Желаем също така да подтикнем българите да не гледат само до тесните граници на държавата ни, а да погледнат и извън тях, където има все още техни братя, подложени на гнет и чуждестранна пропаганда, които и до днес милеят за Родината си и желаят нейното обединение, макар и тя (за жалост) да е извърнала поглед от тях!

На 24 май 2010 г. за пръв път посетих Босилеград, заедно с група младежи. Тогава видяхме неща и се запознахме с хора, които остават в съзнанието ни навярно завинаги. Трогателна е атмосферата, която те обгръща, когато влезеш в Културно-информационния център на българското малцинство в Босилеград, съхранил изцяло стария български възрожденски дух за борба. Той е истински пристън и заслон, както нявга е написал Дебелянов, за родовата и национална принадлежност на децата и възрастните. Впечатление прави къщата на Димитър Димитров, чиито стени са окачени с карти на българското етническо землище и с портрети на български революционери от по-новата ни история. С гордост ще споменем също и кафенето „Тангра”, както и босилеградския фенклуб на ПФК „Левски” – синьо-бели шалове окачени на верандите на няколко къщи и стотици запалянковци, които почти не пропускат мач на любимия отбор. Дотук добре, но босилеградчани, в усилията си да съхранят колкото се може повече българщината, са се преборили със зъби и нокти за издигането на паметник на героя на Отечеството ни – Апостола на свободата Васил Левски. Не без мъки, усилия и силна воля сега на градската община се вее и знамето на българското малцинство, защото до преди години, а отчасти и сега, българското знаме в Западните покрайнини бе тема табу. Като че ли там лъвовете на гербът ни са замлъкнали, ревът им не се чува и няма как да е иначе, защото хората биват репресирани, а всеки, позволил си да докосне националния ни трибагреник, бива записван в регистрите на УДБА. Цивилни полицаи, сръбски владика и още куп препятствия се опитаха да осуетят визитата ни. Успяхме, обаче, да зарадваме малчуганите от босилеградското училище с книжки и подаръци за Деня на българската писменост и култура.

Ако след прочитането на тези текстове решите да отидете в Покрайнините, в никакъв случай не я взимайте със себе си. Защото за жалост, макар и днес вие да сте европейски граждани и в „братски“ отношения със сърбите, на границата (независимо под какъв предлог я преминавате) ще бъдете претърсени щателно от сръбската гранична полиция. И, ако имате късмет, колата ви може да остане цяла.

Serbian_pretentions.png

Западните български земи в полезрението на великосръбския шовинизъм

(ХІХ – началото на ХХ в.)

 

Ако ние, днешните българи, искаме да бъдем верни
на Паисиевите завети за народ и език, ако желаем
да се обедини на първо време поне духовно
целокупният български народ, ние сме длъжни
да мислим не само за последните жертви
на великосръбския бяс в Македония
и северозападните покрайнини, но и за
ония първи жертви по Тимок и Българска Морава,
които най-напред пострадаха и възбудиха
ненаситната лакомия на сърбите за чуждото…
Д-р Стефан Младенов, 1931 г.

 Ако разгърнем старите писания от началото и от средата на ХІХ в., а дори и от по-ранни времена, ще забележим, че всички безпристрастни западноевропейски, турски и дори сръбски историци, етнографи, езиковеди, консули, пътешественици и управ-ници, писали за населението в Моравско и Тимошко, го определятъ като българско. То обособява старата българска етнографска група торлаци[1], населяваща географските ширини от дунавските Железни врата на север до Косово и Краището на юг и от поре-чието на река Морава на запад до устието на река Тимок и град Белоградчик на изток. Една част от това население гласно или негласно все още е съхранило своето българско самосъзнание, но за жалост една друга по-голяма част от него насилствено или добро-волно днес е посърбено. Как и защо, обаче, в наши дни статистиката за това население е такава, че то се самоопределя като сръбско, а не българско, ще се опитаме да раз-кажем накратко в следващите няколко реда по-долу.

Но нека най-напред припомним отново на българския читател кои точно са тези западни български земи, за които ще разкажем, и по какъв начин тяхната съдба е пряко свързана с тази на Западните покрайнини след 27.ХІ.1919 г. Тимошко е историко-географска област, разположена по течението на река Тимок, включваща градовете Пореч, Неготин, Зайчар, Гургусовъц (Княжевец), Алексинъц, заграбена от сърбите през 1833 г. Моравско е историко-географска област, разположена по течението на реките Велика и Българска Морава, включваща градовете Браничево, Крушевац, Ниш, Пирот, Враня, Лесковъц, Сурдолица, заграбена от сърбите през 1878 г. Историческата, етническата и политическата съдба на тези две области е също толкова трагична като тези на Вардарска Македония и на Западните покрайнини – всички те имали общото злощастие да попаднат под сръбска власт.

Нека най-общо илюстрираме що е то великосърбизмът и има ли той все още почва у сърбите, пък дори и у нас? По замисъл проектът за Велика Сърбия обхваща земите от река Дунав до Бяло море и от Черно море до Адриатическо, според чието изпълнение на първо място трябва да се посърбят българите в Моравско, Тимошко, Македония и Западна Мизия, които са припознавани като „прави (т.е. стари) сърби”, а след това и онези българи на изток от ятовата граница, които „говорят развален сръбски”; на второ място да се приобщят черногорците, хърватите, босненците и словенците първо териториално, а след това и етнически към бъдещата обща югославянска държава с център-пиемонт Белград. Тази докрина започва да се формира теоретично още през първите десетилетия на ХІХ в., утвърждавайки за свой устав книгата „Начертанието” на Илия Гарашин (1844 г.), който „далновидо предвижда,  че  в България ще се сблъскат сръбските и руските интереси и предлага няколко начина, с които да затвърди сръбското влияние над българите:

1) княжество Сърбия да отвори училищата си за българите;

2) младите българи да следват богословие в Сърбия и да бъдат връщани в България;

3) да се отпечатват български църковни и други книги;

4) да се изпращат агенти, които да проповядват, че само Сърбия ще избави българите”[2].

И много скоро след освобождението на Сърбия, когато през 1813 г. българите от Ресавско чрез въстание желаят да се обособят в своя държава, Милош Обренович вместо да им окаже обещаната помощ, анексира земите им към княжеството си. През 1825 г. ресавци вдигат въстание срещу новата власт, но то е потушено с „огън и меч”, а населението е удавено в кръв.

След Руско-турската война (1877-1878 г.) като награда за своето „участие“ сърбите получават Нишкия санджак и Пиротско, а „Начертанието” придобива вече своите практически измерения. „Освободителите“ са безмилостни към тези нови за тях земи и българското им население, което подлагат на репресии и терор. Разбирайки, че са предадени под сръбска власт, пиротчани изпращат петиции до Великите сили с молба градът им и областта му да бъдат върнати в пределите на свободното българско отечество, защото и те, и всички останали торлаци много добре помнят уговорката, която направили сръбския външен министър Адам Петрониевич и „милостивия господар Милош Обренович, княз сръбски” относно обещаната от тях помощ за въстаналите в Пирот българи през 1836 г.[3] Реакция, обаче, от страна на Великите сили по пробле-мите и страховете на моравските българи няма. Отговор дава само сръбската пропаган-дна машина, която започва да действа безмилостно в изпълнение на „Начертанието”, отвеждайки големи потоци от пиротски и нишки емигранти към България, част от които превръщат селцето Цариброд в Новия Пирот[4].

В нач на ХХ в. в развитието на теорията за Велика Сърбия щафетата поемат и белградските „учени“, които напълно я усъвършенстват на „научно“ ниво. Най-ембле-матичният и, бихме казали, фрапантен случай е фалшификацията от 1913 г. – дело на В. Йованович (доцент в Белградския университет) и М. Ивкович (белградски гимназиален учител) – на написаното от Вук Караджич, че „всички българи около Тимок славят Никулден и освен кръстния колач, който се реже, както у сърбите, всекой умесва по един голям хляб, в който се туря цял шаран”[5]; което те променят така: „всичи сърби около Тимок” в препечатаната същата година „Српска читанка за други разред средњих школа”. В книгата си (1931 г.), посветена на българите в Моравско и Тимошко, Т. Павлов ни представя и югославянските виждания на великосръбския идеолог Стоян Бошкович, който, негодувайки срещу Санстефанска България, пише следното писмо до А. Майков в Москва:

„[…] Право да си кажем, господине, ние сме мислели, че между нас с българите не може да има никакъв спор за граница. […] В етнографически смисъл на първо място се взема в сметка езика, преданията и обичаите на болшинството от населението. В тоя смисъл ние държим, доколкото ни е познато, че народният говор не само в Пиротски, но и във Видински и Софийски окръзи е много по-близък до сръб-ското, отколкото до българското наречие и че от истинските български характерности няма най-важните черти. […] А що да кажем за ония съвсем чисти сръбски места като Трън, Враня и Скопие?”[6].

Великосърбизмът разширява полезрението си с основаването на редица културно-просветни учреждения, имащи за цел цялостната асимилация на моравското българско население. Такова едно учреждение е основаната в 1910 г. сръбска „Културна лига”, която Т. Павлов характеризира така:

„Над Моравско и Македония сърбите са хвърлили една мрежа от жива и енергична административна организация. […] Тази мрежа е сръбската „Културна лига”, основана през 1910 г. в Белград, начело на която стоят […] всички просветени люде на сръбската земя“. […] Лигата има свои органи във всеки град, във всяка паланка, във всяко село. За целта на тая лига се издават евтини брошури за национална пропаганда, отварят се навред читалища, неделни училища, зимни и летни курсове, в които се запознава народа с „народната история, география на сръбските земи и националните тежнения и идеали”[7]

Това е само една нищожна част от цялостното начертание за Велика Сърбия преку съдбата на  моравските и тимошките българи и, ако читателят е достатъчно любознателен, ще пожелае да прочете и някои от книгите, приложени в библиографията, защото както много правилно посочва проф. д-р Стефан Младенов още в 1931 г.:

„Да се припомнят тези истини, казани и признати от самите сърби, това не е никакъв български империализъм или шовинизъм, както може би си мислят някои нашенски интернационалисти. Да се припомнят и подчертават тези истини не е напразно губене на време, но е нравствен дълг на всеки човек, който ради и милее за наука, а всяка същинска наука се стреми към установяване на истината”[8].

Библиография

[1] Относно историята, етнографията и диалекта на моравските българи вж. подр. Г. Занетов – „Българи на Морава”, „Населението по долината на Велика Морава”; Х. Герчев – „Сръбски свидетелства върху българите в Моравско”; Т. Павлов – „Българите в Моравско и Тимошко”.

[2] Николов, И. Българите в Югославия – последните версайски заточеници. Босилеград, 2002, с. 3 (електронен вариант).

[3] „Всичко тука е вдигнало глава и не иска да остане никакъв турчин. […] Казват, че само чакат, докато от Вас пристигнат топовете и малко нещо индента (военна помощ), което сте им обещали.[…] Като видях тяхното отношение, казах на мухурдара-еф, още вчера във вторник, да доведе още войска от София и Лесковъц. […] Писал съм на гургусавския началник да удвои нашите стражи по границата и ако някой пиротчанин дойде при тях, да убият един-двама веднага на границата, а другите като хубаво набият, навързани да ги върнат обратно, за да кажат на другите каква им е военната помощ от сърбите. На пиротчаните някой е напълнил главата, че Ваша светлост ще им помогне, щом те започнат. Това сега никой не може да им избие от главата, освен Ваша светлост.” (М. Миличевич, „Кральевина Србиjа”. Нови краjеви, 1884, стр. 200).

[4] Вж. стихотворението на Коца Григориев „Песен  върху село Цариброд”.

[5] На сръбски: „Бугари сви около Тимока славе Николдан, и осим крснога колача, коjи се сjече као и у срба, сваки умеси по jедан велики сомун, у коjи се метне по читав шаран”. (Вж. Српски рjечник, истумачен ньемачкиjем и латинскиjе рjечима. Скупио га и насвиjем издао Вук Стеф. Караджич. У Бегу 1852., стр. 306, к.м.)

[6] Цит. по Павлов, Т. Българите в Моравско и Тимошко. С: Печатница на Армейския военно-издателски фонд, 1931, с. 52.

[7]  Павлов, Т. Българите в Моравско и Тимошко. С: Печатница на Армейския военно-издателски фонд, 1931, с. 59.

[8] Младенов. СПредговор – В: Павлов. Т. Българите в Моравско и Тимошко. С: Печатница на Армейския военно-издателски фонд, 1931, с. 4.

Facebook Comments

2 Comments

  1. Идеалът за нас Българите:Мизия,Тракия,Македония,Добруджа,това достойнство,сила и кървава българска територия,трябва да се върне,на всяка цена!!! И нека всички Българи,млади или не,живеят с тази мисъл!!! – така да бъде,амин!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.