Купичка японски ориз до второ деление

Срещнах го преди 4 години една сутрин, докато закусвах в близкото до нас заведение. Влезе премръзнал. Направи ми веднага впечатление идеално чистата бяла риза с къс ръкав. И никаква връхна дреха. Помислих си колко непрактично е на 12 февруари при 6 градусова температура и пронизващ вятър да си по къс ръкав. Нямаше посетители и разговорът започна естествено. Даже нямам спомен кой го поде.

Сато сан, прехвърлил 70-те – един преуспял японски бизнесмен и собственик на известна компания (по негова молба не пиша името й), идва на всеки 12 февруари тук, на същото място, където сега е един от най-красивите квартали на Токио и където някога неговият дом, училището и всички сгради наоколо са били сринати от бомбардировките през войната. Оцелели били по случайност само няколко деца. Родителите, близките, учителите… не.

Последвалите дни и месеци били време на изпитания и жесток глад за момчето – дневната дажба била ориз, един свит юмрук. За мъничкия Сато кун – неговото детско юмруче с ориз. И така ден след ден. На 12 февруари следващата година, рожденият ден на Сато сан, паничката с ориз била напълнена с още едно деление нагоре. Помни го като ден днешен, както и гордостта, която го обзела, че вече е “голям”.

И така… 70 години наред, на всеки 12 февруари Сато сан слага бялата риза с колосана яка и къс ръкав, отказва служебната кола и шофьор и се отбива на същото място, където някога доброволците са раздавали дажбата с ориз – за да остане с мислите си и думите на благодарност към добрите хора за оцеляването си. А леденият студ с късите ръкави в пронизителния вятър на всеки 12 февруари са да му напомнят година след година в днешния уреден бит и забързан свят за онова далечно време. И за да си поръча в същия ден година след година обичайната една купичка ориз до второто деление. Да не хапне нищо повече в този февруарски студен ден, оставайки със спомените си и ледената тъга по загубения дом, родители и две сестрички.

Днес Сато сан се усмихна! За първи път след 4 години. Когато му подадох красивата червена българска роза и се разплаках.

Юлиана Антонова-Мурата е българка, живееща от години в Япония, автор на книгата „Моши, моши, Япония“. Разказът първоначално е публикуван в нейния профил във Фейсбук.

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.