Съдбата на българските евреи през Втората световна е спасение и нищо друго

Гост-автор Кирил Чуканов

Няколко неща, които е добре да се имат предвид от интересуващите се от темата за българските евреи през Втората светова война. В Царство България от началото на 1941 г. (23 януари) официално действа расистко законодателство. Законът за защита на нацията влиза в сила преди България да се присъедини към Тристранния пакт, но е силно повлиян от германските Нюрнбергски закони от 1935 г. (най-известният от които е Законът за защита на германската кръв и германската чест).

Българските евреи са принудени да носят жълтата звезда, срещу тях има дискриминационни мерки, плащат извънредни данъци, изселвани са от София, а част от мъжкото население трябва да полага физически труд. Има случаи (макар и редки) на разбити еврейски магазини и бити евреи на улицата. Положението на тези хора не може да се оприличи като розово.

Но. В сравнителен европейски план съдбата на българските евреи е уникална. 48 000 човешки същества не са депортирани в нацистките лагери на смъртта. Към тях трябва се прибавят и евреи от други европейски страни, които в ранните етапи на войната успяват да намерят убежище в България. Заслугата за това е не само на Българската православна църква, цар Борис III и отделни достойни български политици и общественици като Димитър Пешев, но и на българското общество като цяло, на което въпреки известни изключения антисемитизмът и по-специално „модерните“ по това време расови доктрини са изключително чужди. Да се отрича този факт и спасението да се нарича оцеляване или случайно стечение на обстоятелствата е крайно нелепо и жалко.

Случаят с Беломорието, Македония и Западните покрайнини е друг. Новите земи, за разлика от върнатата през 1940 г. Южна Добруджа, не са признати от германците за част от България. Тези територии са „unter bulgarischer Verwaltung“ – под българско управление/администрация. Окончателният им статут е трябвало да бъде решен след края на войната. Двата български окупационни корпуса в оперативно отношение са на подчинение на Вермахта. Т. е. положението на евреите в новите земи е доста по-различно от това на тези от старите предели (България преди април 1941 г.). България теоретично е можела да се опита да попречи на депортирането им единствено чрез влизане в пряк конфликт с германците с всички произтичащи от това последствия. Това към март 1943 г. е било практически невъзможно и влиза директно в графата алтернативна история. Вярно е обаче, че е имало отделни случаи на брутално и недостойно отношение на българските власти спрямо евреите в Беломорието, Македония и Пирот преди тяхната депортация.

Стигаме до „светлата дата“ 9-ти септември 1944 г. Каквито и унижения да са претърпели хора с еврейски произход в България през предишния период, то те по никакъв начин не могат да оправдаят кървавата вакханалия, която започва да се вихри в дните след „освобождението от фашизма„. Сред комунистически престъпници, които избиват българския елит, има немалко евреи. Разбира се, комунистът е преди всичко комунист. Но особено в българския случай еврейският произход няма как да бъде индулгенция на извършените зверства. Естествено българското еврейство като цяло по никакъв начин не може да бъде винено за наложения престъпен комунистически режим. По-голямата част от него емигрира в Израел по време на алията (преселването). Също така обаче на българския народ не може да се вменява колективна вина за дискриминационната политика спрямо евреите в Царство България в периода 1941-1944 г., а още по-малко за депортацията от новите земи.

Съдбата на българските евреи през Втората световна война е именно спасение. С всички противоречиви моменти, които не могат да бъдат отречени.

Друг път видях едно десет-единадесетгодишно еврейско момиче, което се движеше само и изведнъж беше спряно от български полицай. Той хвана пребледнялото дете за яката, откъсна еврейската му звезда, хвърли я на тротоара и я стъпка едновременно с двата си крака. При това той каза – и то така, че дори и аз го разбрах: „Тук при нас – не! Българите не са престъпници!“

„Българите не са престъпници!“ – това чувах през тези дни навсякъде“.

Мари Яловиц, берлинска еврейка, избягала в България и намерила спасение тук.

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.