Западните покрайнини преди и след Ньойския договор. Основаването на ВЗРО „Въртопъ”

Време за четене: 12 минути

Вие ще умъртвите тялото,

което е от земя, но ония борци,

които ще дойдат след мен, ще отмъстят. […]

Да живее България,

прощавай роден край, за теб умирам!

Захари Янакиев, деец на ВЗРО, 26.І.1932 г.


След петвековна тъмнина на 3.ІІІ.1878 г. България отново възкръсва на географската и политическа карта на Европа, но тя представлява една малка държавица, разделена на две и териториално разкъсана от Великите сили първо чрез Санстефанското примирие, а после и с ревизиралия го месеци по-късно Берлински договор. Княжество България покрива само малка част от разкъсаното българско етническо землище, чиито южни предели (Македония и Тракия) са върнати на султана, а в западните (Тимошко и Моравско) и североизточните (Северна Добруджа) турското робство се заменя с ново – сръбско и румънско.

Малкото селце на река Нишава Цариброд започва европейското си битие в свободното отечество, дължейки „и преди, и след Берлинския договор… живота си на пиротчаните”, като в първите години след Освобождението се превръща в град-център на Царибродската околия. В спомените си Емануил Манов споделя, че

историята на самия град е история на плебисцит. Тук са се поселили ония българи от Пирот и Пиротско, които не са искали да останат под властта на новите поробители, сърбите, заместници на турците”[1].

По време на Сръбско-българската война от 1885 г. Цариброд бива окупиран от войските на разхождащия се до София крал Милан Обренович, но след разгрома на сърбите при Сливница и пропъждането им към Белград, градът е освободен от българските войски и местни царибродчани, като с това „става известен в цяла България[2], а за градски празник е избран денят на освобождението му – 12 (26 по нов стил) ноември 1885 г.

utchenitsi_Tsaribrod

Вторият голям град днес в Западните покрайнини е Босилеград, който след Освобождението е включен в Краишката околия, чийто център в миналото е бил село Извор. През 1889 г. Босилеград става околийски център и управлението е преместено именно там, а самата околия е прекръстена на Босилеградска, просъщестувайки до 1901 г., когато е слята с Кюстендилската околия.

При избухването на Балканската война в 1912 г. четирима босилеградчани са доброволци в Македоно-одринското опълчение. По време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война босилеградчани се бият предимно в състава на 13-и пехотен рилски полк. През април 1917 г. сръбският четнически войвода Коста Пекянец заедно със своята чета опожарява Босилеград и изгаря две деца живи.

В тези времена понятието Западни покрайнини все още не е известно. Него ще го роди краят на Първата световна война, подписан в парижкото предградие Ньой…

Денят 27.ХІ.1919 г. е траурен за цяла България. По силата на договора, сключен в Ньой, тя губи Беломорска Тракия, цяла Дорбуджа и предвидените при бъдеща българска победа във войната земи във Вардарска Македония и Поморавието. Но желанието за мъст на французи, сърби и гърци не стихва само с това.

От западната българска граница са откъснати земи изцяло населени с българи – 2 града и 122 села от Кулско, Царибродско, Трънско и Босилеградско… Френският представител в международната комисия по очертаване на сръбско-българската граница полк. Ордьони признава, че „няма по-неестествена граница от тази, която игнорира всички географски и етнографски условия и затваря многохилядно население в лабиринт от безизходни клисури на изток от границата, а на запад — от непроходна крепост от планини”.

Френският журналист Анри Пози в книгата си „Войната се завръща” (1934 г.) дава потресаващо описание на границата:

„Пред нас, между засъхналата трева, един тесен изкоп: пограничната линия на българо-югославската гра­ница. Зад изкопа, който има 30 см широчина и 20 дъл­бочина – телените мрежи. Нещо невъобразимо… Представете си една стена, изплетена от тел, висока 1,75 м, дебела 2, чиито телове са толкова гъсти, усукани, толкова обтегнати от железните колове, ко­ито я поддържат от самата повърхност на земята до върха й, че едно куче не може да се провре. На всеки два метра по средата на тази стена кръгли ями, широки един метър, дълбоки – два, полузакрити с изсъхнали шубраци. В центъра на всяка острието на един железен кол. Нещастник ще бъде този, който се опита да се провре между тия телове! Преди шест седмици близо до Гюешево една жена, след като била бита и изнасилена и се е опитала да мине, агонизирала два дни с разкъсан корем върху един подобен кол. Зад телените мрежи – шест, седем, осем паралелни реда дупки. Опряна на телените мрежи, една стена от кръстосани изострени железа, висока един метър, широка метър и половина. На всеки двеста метра сламени колиби, големи колкото маса за ядене за шест лица, поставени в земята. […]

Откъм българската страна, на нивото на тревата, две тесни дупки. Във всяка от тия колиби след свечеряване  един войник е на  пост. […]

На всеки километър един блокхауз от бетон-арме (железобетон), прилепен до телените мрежи, със стени дебели метър и половина, издигнат на тераса, от височината на която от ранна утрин до късна вечер един часовой не престава да наблюдава хоризонта. […]

Четири картечници на всяко укрепление, трите обърнати към българска територия тъй, че да държат всички пътища към заграбените селища; човек се пита защо е това, ако е вярно, че населението им се признава за югославяни. По протежение на планините, по които върви границата, линията от телени мрежи и укрепления се изкачва. Слиза, следва най-малката гънка на терена, тел, тел до безкрайност. Не се спира пред нищо. Не щади нищо. Тъй като границата е прекарана единствено по стратегически съображения, минава през места, където най-малко може да се очаква; телените мрежи минават също през тях.

Много са селищата, неизброими са нивите, които пресича. Аз видях това на двадесетина места – в Петрич, Стрезимировци, Извор, Гюешево и пр. – по цялата дължина на българо-югославката граница.

Има къщи, където дворът е сръбски, кухнята българска. Дините и тиквите от градината имат различни наци­оналности, които телените мрежи се стараят да на­помнят и на тия, които биха посмели да забравят. За да засее градините или нивите си, за да прибере посе­вите си, селянинът в българска територия, на когото нивите са станали югославски, трябва да иска позво­лително от властите на съседния град. Те му разреша­ват един месец след това или никак не му отговарят. Най-често, когато го пропуснат да мине телените мрежи при пропуска до крепостта, притежателят на­мира нивите си ограбени или опустошени. Понастоя­щем, впрочем, и от 6 месеца насам, никакво позволи­телно, в следствие на „старите мерки“, не е разрешено от Белград.

Има работи още по-забавни! Аз видях гробища, разделени на две… Нещо повече: гробове! Главата на мъртвеца е между телените мре­жи, краката извън. Вълчите ями са изкопани върху ковчезите. Аз видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска земя, да идат и плачат на няколко метра от скъпите им гробове, понеже им е забранено да се приближат. Те са все пак щастливи, че докато е копана някоя вълча яма, не са изхвърлени върху насипа костите на нещастните малки мъртви – както видях при Извор. Какво може да се очаква от мира, когато победи­телите го разбират така! Всеки – бил той старец, жена или дете – получава един куршум, щом се приближи до телените мрежи, за да види отдалеч, без да може да им говори, своите приятели, родители, деца, своя мъж, останал или забяг­нал в България. Куршумите не правят никаква разлика на пол, нито на възраст.”

Nioi_treaty_map_territories

По списък откъснатите западнопокраински селища според несправедливия Ньойски договор са следните:

От Царибродска околия, освен околийският център град Цариброд, са откъснати следните села: Бански дол, Бачево, Било, Болев дол, Борово, Барие, Брайкьовци, Бребевница, Верзар, Власи, Вълковия, Гоин дол, Горна Невля, Горни Криводол, Горна Планиница, Градине, Грапа, Гуленовци, Долна Невля, Долни Криводол, Драговита, Държина, Желюша, Изатовци, Каменица, Лукавица, Моинци, Мъзгош, Височки Одоровци, Петърлаш, Поганово, Прача, Пъртопопинци, Пъскашия, Радейна, Сенокос, Скръвеница, Славиня, Сливница и Смиловци.

От Трънска околия са откъснати селата: Трънско Одоровци, Звонце, Ясенов дел, Куса Врана, Берин извор, Нашушковица, Ракита, Вучи дел, Пресека, Петачинци, Врабча, Искровци, Грознатовци, Стрезимировци, Паля, Сухи дол, Кострошевци, Драинци, Колуница и Клисура (Трънска Клисура).

От Кюстендилска околия е откъснат Босилеградският край — част от съществувалата до 1901 г. Босилеградска (преди това Изворска) околия. Освен Босилеград са откъснати селата: Барие, Белут, Бистър, Божица, Бранковци, Брестница, Буцелево, Гложие, Голеш, Горна Лисина, Долна Лисина, Горна Любата, Долна Любата, Горна Ръжана, Долна Ръжана, Горно Тлъмино, Долно Тлъмино, Груинци, Доганица, Жеравино, Зли дол, Дукат, Извор, Караманица, Милевци, Млекоминци, Мусул, Назърица, Паралово, Плоча, Радичевци, Райчиловци, Ресен, Рибарци, Топли дол, Църнощица и Ярещник.

От Видинско и Кулско са откъснати селата Бракевци, Градсково, Злокучене, Ковилово, Халово, Църномасница, Шипиково, Велики Ясеновец, Мали Ясеновец, както и частта на Брегово на другия бряг на река Тимок.

Настава ново време разделно – сърбите започват системен национален геноцид над българите, продължаващ и до днес.

След като окупират Западните покрайнини на 6.ХІ.1920 г., „те закриват една българска гимназия, 6 прогимназии, 45 църкви. 1/3 от поробеното българско население се принуждава да намери убежище в свободните предели на България. 25 от откъснатите села са разделени на две. Разделени са не само селата, а и къщите, землищата, а дори и църкви. […]

В Царибродско са разделени селата: Градина (където днес е направен граничния пункт Градина-Калотина), Долна Невля, Сливница, Бачево, Круша. В Трънско са разделени селата: Банкя, Петаченци, Врабча и Стреземировци. Последното село е било и най-голямото от разделените села. В ръцете на сърбите попадат и църквата, и училището на селото, което след това е закрито и разрушено. В Босилеградско разделените села са най-много. Те са: Груинци, Бранковци, Божица, Ресен, Жеравино, Бобешино, Рибарци, Шишковци или Царево (което сърбите обезлюдяват и днес то дори не съществува). Селото Рибарци е разделено на две като днес там се намира граничният пункт Рибарци-Олтоманци.”[3]

Сръбските правителства подлагат българското население на денационализация, насилствена асимилация и сърбизация. През 1920 г. е приет Закон за защита на държавата, който не признава националните малцинства в държавата и принуждава българите да приемат сръбски имена и презимена. Много българи загиват на новата българо-сръбска граница „при опит за бягство”. До 1930 г. на тази граница са убити повече от 300 души. Повече от половината от населението е принудено да емигрира в България[4]. Закриват се всички български училища и църкви. Отварят се сръбски основни училища, в които се преподава и учи на сръбски език, сръбска история и култура. Часовете по вероизповедание се провеждат на сръбски език.

Оказва се натиск върху интелигенцията да се декларират като сърби.

Към фамилните имена, вместо утвърдените техни български окончания „-ов” и „-ова”, принудително се поставят сръбски окончания на „-ич”. Забранява се говоренето на български език на публични места. На населението в Западните покрайнини се налагат тежки данъци, реквизиции и глоби по всякакъв повод.

Принудителният труд също се налага повсеместно. Липсата на пътища между Западните покрайнини и градовете във вътрешността на Сърбия практически изолира населението. Българското население е лишено от политически права. То може да участва в парламентарните и местни избори, но е ограничено да гласува само за представители на традиционни сръбски партии.

Борбата на българите от Покрайнините срещу сръбския окупатор започва веднага след налагането на Ньойския диктат и продължава до Освобождението през април 1941 г.

Изпратени са хиляди протестни писма, апели, проведени са стотици протестни събрания и демонстрации, както в самите покрайнини, така и във всеки един град, където се заселват бежанците, бягащи от ножа на „брата славянин”. На 15 и 16 юни 1924 г. в София се основава Временен върховен комитет за бежанците, който свиква първата Конференция на бежанците от Западните покрайнини.

Създава се организация с повече от 3000 члена, разпределени в 68 дружества. Започва издаването на вестниците „Западни покрайнини” и „Западно ехо”. Представителят на организацията поета Емануил Попдимитров, пледира за правата на българите от Западните покрайнини пред редица международни форуми. Под ръководството на Емануил Попдимитров към Върховния комитет е създаден Научния институт „Западни покрайнини”, в който членуват 44 именити български учени. Основната цел на Института е да събира и опазва материали за българския характер на населението в Западните покрайнини.

asen_nikolov.png

В отговор на сръбския терор, на който са подложени българите от Западните покрайнини след окупацията им, по примера на ВМРО (борещо се за освобождението на Македония от сръбско и гръцко робство) и като негова структура на 16.ХІІ.1928 г. бива основана Вѫтрѣшната западнокрайска революционна организация „Въртопъ“ (ВЗРО), имаща за цел националното освобождение чрез въоръжена борба на Покрайнините и присъединяването им обратно към Българското царство.

Относно дейността на ВЗРО ще публикуваме извадки от статията[5] на Зденка Тодорова – журналист и писател, председател на Хелзинкския комитет за защита правата и свободите на българите в Сърбия – и препоръчваме също така книгата на Методи Петров „Въртопъ” (единственото цялостно изследване на историята на ВЗРО).

„Българската общественост твърде малко знае за западнокрайската революционна организация „Въртопъ”.

На 6.VІ.1929 г. членове на тази организация извършват атентат в кралство Югославия по жп линията Вранска баня-Прибой. С действията си организацията влиза в полезрението на западноевропейската преса.

Четата на войводата във ВМРО и във ВЗРО - Въртоп Ефтим Полски.
Четата на войводата във ВМРО и във ВЗРО – Въртоп Ефтим Полски. 

„Въртопъ” е на практика нелегалната организация на бежанците от Западните покрайнини, избягали в България след Ньойския договор. Преди създаването на „Въртопъ” в рамките на Върховния комитет на бежанците от Западните покрайнини действат десетки културно-просветни дружества, защитаващи интересите на бежанците.

Истинският създател и идеен водач на организациите на бежанците от Западните покрайнини е поетът-революционер Емануил Попдимитров. Според историка Методи Петров, който е един от най-добрите познавачи на организацията „Въртопъ”, създава-нето на организацията може да се отнесе към датата 15-16.VІ.1924 г., когато в София се провежда Първата конференция, свикана от Временния върховен комитет на бежанците от Западните покрайнини. Някъде по това време е създадена и нелегалната организация „Въртопъ”. Името на организацията произлиза от името на едноименния планински връх, който се намира в непосредствена близост до Босилеград.

Именно на това място по време на Първата световна война българските войски разбиват сръбските войскови части, с което върхът става символ на българската победа в Западните покрайнини.

След като е създадена, нелегалната организация „Въртопъ” започва да издава свои печатни издания – вестниците „Западно ехо” и „Въртопъ”. От тях, както и от излизащите по това време други бежански вестници, един от които е в. „Западни покрайнини”, научаваме за жестокия терор, упражняван от сръбските власти в кралство Югославия върху българското население в Западните покрайнини. От един архивен документ, на който се позовава Методи Петров в своята книга „Въртопъ” (Методи Петров, „Въртопъ”, С., 2003), става ясно, че Емануил Попдимитров на бланка написал някои свои разсъждения за Върховния комитет с дата 27.ІІ.1929 г. Според него се налага да се улесни връзката на легалната организация – Върховният комитет на бежанците от Западните покрайнини, с нелегалната организация „Въртопъ”.

В началото на 1929 г. „Въртопъ” има свои стройни структури. Това са Централен комитет, пунктови началници, групи с чети и войводи. Организацията се превръща в кошмар за официален Белград, защото българското население в Западните покрайнини гледа със симпатии на нея. Репресираните българи от Западните покрайнини виждат в лицето на организацията свой закрилник. Много българи от Царибродско, Босилеградско и откъснатите села от Трънско подкрепят дейността на организацията.”[6]

Vartop

ВЗРО „Въртопъ” организира редица атентати, най-вече във влакове, сред най-известни от които са атентатите на нишката и белградската гари.

През 30-те години на миналия век предприема няколко съвместни акции с ВМРО, които са успешно осъществени. Сред извършителите са Захари Янакиев от село Долна Лисина, Босилеградско; Асен Северинкин; Евтим Полски; Наум Илиев от село Петърлаш, Царибродско; Иван Тодоров Гьошев, бивш директор на Царибродската гимназия; Георги Спанчевски; Андрейчо Манов; Милан Филипов; Добри Иванов; Йордан Чкатров. На 26.І.1932 г. преди да бъде обесен Захари Янакиев изговаря последнитв си думи:

Вие ще умъртвите тялото, което е от земя, но ония борци, които ще дойдат след мен, ще отмъстят”.

Под бесилото Янакиев извиква:

Да живее България, прощавай роден край, за теб умирам!”.

„Първите акции на „Въртопъ” се провеждат на територията на кралство Югославия на 6.VІ.1929 г., когато е извършен атентатът между жп гарите Вранска баня и Прибой в Източна Сърбия. Двете адски машини, поставени под жп линията, се взривя-ват при преминаването на пътнически влак. От написаното във в. „Свобода или смърт” от 1.VІІ.1929 г. научаваме, че „локомотивът и трите вагона били обърнати”. Атентатът край Враня не причинява човешки жертви и разрушения и не е хванат никой от дейците на организацията. Пограничната служба на Югославското кралство уведомява Министерството на войната в София, че „наблизо до атентата при Вранска баня била намерена една черга и палто от Босилеградско” (в. „Западни покрайнини”, 10.VІ.1929 г.).

Това дава повод на сръбските власти да арестуват всички майстори дюлгери от Босилеградско във Враня, Сурдулица и Владичин хан.

На 6 и 7 ноември 1929 г. във Вранския съд се гледа делото срещу обвинените българи във връзка с извършения атентат. Велин Китанов от босилеградското село Дукат е осъден на 5 години затвор, „защото дал дрехи на петима четници, но не съобщил на полицията нищо за това”. Васил Андонов от село Лазарица, Босилеградско, е осъден на 3 години затвор, защото “убеждавал своя съселянка да не говори нищо за видените четници”. Мирчо Георгиев от село Дукат пък е осъден на 2 години, „понеже услужвал на четниците” (в. „Западни покрайнини”, 20.ХІІ.1929 г.). Оправдани са бившият кмет на село Извор Александър Григоров, както и кметът на село Милевци Арсо Дойчинов. От затвора са освободени и двамата босилеградски българи Спасен Станоев и Васил Ангелков.

След съдебния процес подривните действия на организацията „Въртопъ” продължават. Защото се засилва и терорът върху българското население в Западните покрайнини. През декември 1929 г. и на 1.І.1930 г. са извършени нови подривни действия на организацията с прекъсване на движението по жп линията Пирот-Ниш. Действията на „Въртопъ” довеждат до свикване на Пиротската конференция на 6.ІІ.1930 г. Официалните представители на правителствата в Белград и София се разбират да бъде създадена комисия за проверка на всеки инцидент по българо-югославската граница. След по-малко от един месец активисти на „Въртопъ” хвърлят бомба в ресторанта на хотел „Национал” в Пирот, без да са дадени човешки жертви. Обяснението е, че репресивните действия спрямо българите в Западните покрайнини от страна на кралския режим в Белград се засилвали. Властите се опитват да асимилират и денационализират българското население, като упражняват и физически терор спрямо него. Затова „Въртопъ” отвръща на терора с терор и на удара с удар.

На 17.ІІІ.1931 г. в столицата Белград активисти на „Въртопъ” предизвикват няколко малки експлозии. Както съобщава белградската телеграфна агенция “Авала”, в една от експлозиите е ранен майор Рекалович.”[7]

На 30.V.1932 г. в Белград избухват няколко адски машини, като една от тях е взривена недалеч от кралския дворец. Следват нови атентати сред които се отличава бомбения атентат във военния клуб в Белград на 30.ІХ.1932 г., а на 21.ІХ.1932 г. избухва бомба във влака, пътуващ между Белград и Ниш, без да причини големи материални щети.

В средата на септември 1932 г. във Влашка планина се завързва сражение между една западнопокраинска българска чета и полк на сръбската армия. В помощ на сръбската армия е вдигнато българското население от селата Звонци, Одоровци, Поганово, Ясенов дел, Драговита. То е принудено да върви пред сръбските части като параван на „храбрите войски на крал Александър”. Атентатите и сраженията през 1932 г. са своеобразен пик в борбата на „Въртопъ” срещу сръбските денационализатори.

Знамето на Трънската дружба (дружество) на бежанците в София (НИМ)
Знамето на Трънската дружба (дружество) на бежанците в София (НИМ)

„Междувременно сръбската полиция успява да арестува на своя територия някои видни активисти на организацията. Други загиват в престрелки край границата. Така загиват Нацко Илиев и Захари Янакиев. Вторият е осъден на смърт чрез обесване в белградския затвор „Главняча”. В схватка със сръбската полиция край Цариброд са убити Асен Николов и Васил Цветков. На смърт са осъдени Любомир Янакиев, Гаврил Иванов и Димитър Гранджов. През 1933 г. се стига и до първите разногласия между членовете на „Въртопъ”.

След Деветнадесетомайския преврат от 1934 г. правителството на Кимон Георгиев забранява организацията и нейната дейност заглъхва.

Един от водачите на „Въртопъ”, царибродският преподавател по математика Иван Гьошев, след 9.ІХ.1944 г. е убит в София. Останалите членове на организацията са обявени за “врагове на народа”, а някои от тях според спомените на бившия председател на ВМРО Стоян Бояджиев са разстреляни в мина „Перник”, след като режимът на Йосип Броз Тито отказал да ги съди в Югославия.

И не само това, още много загадки и неясноти тегнат върху цялата истина, свързана с дейността на западнопокраинската организация „Въртопъ”. По-голяма яснота може да се получи, едва когато архивите проговорят.”[8]


Библиография

[1] Цит. по Русков, В. Цариброд, Западните покрайнини и пὸ на запад. С.: Тангра-Танакра, 2007, с. 84.

[2] Пак там, с. 91.

[3] Бюлетин на КИЦ „Босилеград”, год. 13, бр. 64-65, с. 20-21.

[4] В София днешният квартал „Лагера” е изграден заедно с училището (25-о ОУ „Д-р Петър Берон”) и църквата („Рождество Богородично”) предимно от македонски и западнопокраински бежанци.

[5] Публикувана на 1. VІІ.2009 г. (електронен вариант).

[6] Пак там.

[7] Пак там.

[8] Пак там.

Сподели
Цвѣтозаръ Йотовъ
Цвѣтозаръ Йотовъ

Цветозар Йотов е завършил бакалавър по археология в Софийския университет "Св. Климент Охридски" през 2013 г. През 2016 г. защитава магистърска теза по средновековна археология на тема "Поява и развитие на централните места във Влахия през ХIV–ХV век (по археологически данни)". Работил като специалист археолог на редица редовни и спасителни разкопки. От 2015 г. e на работа в Регионален исторически музей – София, като понастоящем заема длъжността на гл. уредник в отдел "Фондове". От 2019 г. докторант към Центъра за славяно-византийски проучвания "Проф. Иван Дуйчев" (София). Има специален интерес към българското културно-историческо наследство в земите на север от река Дунав. 

One comment

  1. Дълбок поклон за всички българолюбиви наши предци,хора,които днес се намират много малко,за съжаление! Днес освен българофилство,нищо друго не трябва да има в изстрадала стара древна България!!! Много хубава статия,до болка ми позната и занимаваща ме,тази болка трябва да бъде във всеки един Българин! България над всичко и нейният интерес-така да бъде!

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *