Правописната реформа от 1899 г.

Откъс от книгата Българският университет и науката, том 1. „Висшето училище в София”, С., 2014, стр. 180-190. Оригинална публикация

Автори: Васил Калканджиев, Даниела Калканджиева

В момента авторите подготвят втори том, в който се разглежда правописната реформа от 1920-те години. Планират да го издадат в края на 2018 г.

Книжовният живот на българите през Възраждането е свързан с появяването и разпространението на книги, списания и вестници. Всяка книга, всяко списание, всеки вестник, издавани на български език, има свой правопис и своя граматика.

Нуждата от общ правопис се усеща с появяването на първите печатни книги на български език. Отварянето на първото българско светско училище през 1835 година прави тази нужда осезаема. Основателят на училището Васил Априлов в началото на 1836 г. изпраща окръжно писмо до пишещите българи, като ги приканва „да приемат едни и същи граматически правила на българския език”. Но остава нечут. „Това беше напразно: никой не иска да отстъпи ни крачка” – признава по-късно авторът на писмото.

През 1869 г. в Браила се основава Българско книжовно дружество . Неговият научен орган – „Периодическо списание на Българското книжовно дружество” – си поставя амбициозната задача да бъде фокус и разпространител на научно знание, да служи за духовното възраждане на българите, а заедно с това да съдейства и за изграждане на общ правопис и обща граматика на българския книжовен език. Почти едновременно с „Периодическото списание” на български език се появява и „Библията”. Група книжовници, сред които и Петко Славейков, пет години се трудят над превода. Те искрено вярват, че тая книга ще допринесе много за националното единство, че чрез нея ще се установи общонароден книжовен български език, с общ правопис и обща граматика.

Пишещите българи не тръгват нито след „Периодическото списание”, нито след „Библията”.

Създаденото след Руско-турската освободителна война /1877-1878/ Княжество България бележи бурно административно, стопанско и културно-политическо развитие. Заедно с изграждането на държавните институции се изгражда и системата на народното образование. Създават се благоприятни условия за подем в развитие на културата, публицистиката, книгоиздаването. В хода на общото развитие на Княжеството се откроява и въпроса за книжовния български език, в който интензивно протичат процеси, свързани с характерната за времето историческа обстановка: освобождаване на езика от турцизмите, засилване на руското езиково влияние и влиянието на творчеството на българските книжовници, особено на Иван Вазов. Но основният въпрос на книжовния език е в липсата на единен, на общ правопис – една дума може да се изписва с различни букви, няма правила за употребата на главните букви, на препинателните знаци… Най-широко се използва т. н. „Дринов правопис”, възприет след 1870 година в изданията на Българското книжовно дружество.

Липсата на единни правописни норми създава постоянни неудобства на държавната администрация и затруднява уреждането на живота в младата българска държава. Особено големи са неудобствата и затрудненията в образованието – в провеждането на самия учебен процес, в съставянето на учебници, учебни помагала, речници… Липсата на единен правопис пречи и на развитието на книжовния език. Този  въпрос подробно е изложен в писмо № 7537 от 21 август 1892 г. на министър Георги Живков до д-р Иван Шишманов и група езиковеди:

Нуждата от една реформа на нашето правописание отдавна вече се чувства не само в нашите учени, но и в школските кръгове. Ортографическият въпрос възникна у нас почти едновременно със създаването на новия книжовен език и с появяването на първите учебници. – Оттогава до ден днешен известна част от нашата интелигенция не е преставала да се занимава с въпроса за правописанието и макар от време на време интересът за неговото решение  да е отслабвал, борбата не е утихвала никога напълно, а напротив при известни благоприятни условия е избухвала изново. Обаче оная жестокост в начина на оборването на противниците, която забелязваме още в първо време от полагането на правописния проблем, отдавна вече е изчезнала, благодарение на обстоятелството, че целият въпрос е пренесен върху чисто научна почва, дългата школска опитност и научните изследвания вече са му дали едно мирно направление – и от всички признаци се вижда, че той е вече зрял за решение. – Това състояние на правописния въпрос съвпада, за щастие, с една важна реформа в учебното дело, която аз желая да прокарам всестранно, и това, което ме заставя да зема инициативата за неговото, ако е възможно, по-скорошно решение. Министерството ми с това ни най-малко няма, разбира се, желание, да възбуди само един академически спор за най-националното правописание, а очаква, да се получат и някои по-важни резултати, на основание на които да може да се преобразува най-главно училищната ортография. Водим от това желание аз съставих една комисия от седем лица, вещи и опитни, в числото на която сте и Вий, задачата на която комисия ще бъде да подложи на основно преглеждане и разискване въпросът за нашето правописание – и да представи един проект за неговото изменение в границите на едно умерено фонетическо начало. – Като Ви съобщавам това, моля Ви да дойдете на първото заседание на комисията в понеделник 29 тек. мес. по часа 5 после обед – в Министерското здание срещу палатата.

Правописният проблем става кауза на българската държава.

Заседанието на комисията по правописния въпрос  на 29 август 1892 г. се провежда в присъствието на министъра на народното просвещение Г. Живков. То има организационен характер.

Първият протокол на комисията е от заседанието, проведено на 7 септември 1892 г. Д-р Ив. Шишманов е маркирал следните бележки:

„Присъстват всички членове.

Дневен ред:

  1. На каква основа да се извърше правописната реформа?

За основа да се вземе книжовният език. Графичната страна на звук. явления ще се оформя на основание на силата, с каквато се провежда в книжовния език на важните бълг. наречия.

  1. Кои езикови начала са меродавни при провеждането на ортографическото преобразуване?

На първо място – фонетическото,

на второ – етимологическото,

на трето – историческото.

  1. Каква звукова система да се установи и как съответните знакове да се приемат?” Вместо отговор е изписана азбука с 34 букви.

В заседанията участват: Александър Теодоров /Балан/, Беньо Цонев, Димитър Матов, Иван Шишманов, Иван Георгов, Стоян Аргиров и Атанас Илиев. След три месеца интензивна работа – в началото на месец декември 1892 г. комисията излиза с един твърде радикален проект за български правопис, при който се прекъсва традицията по отношение на някои букви и то така, че българската писменост се отдалечава от руската и доближава до сръбската. Противоруската политика на Стамболов е благоприятна атмосфера за разработването на подобен правописен проект. Но авторите имат и сериозни филологически аргументи.

Проектът предвижда:

– Буквите ъ и ь в края на думите се изхвърлят /мъх, кон, реч вместо мъхъ, конь, речь/;

– Изхвърля се буква й, като се заменя с буква i /наречена „йота”; коi, маiка, вместо кой, майка/;

– Звучната съгласна з в представките (без-, въз-, из-, раз-) се запазва и се пише постоянно з, независимо от изговора / безпътен, възторг, изток, разказ; вместо беспътен, въсторг…/;

– Изоставя се писането на двойни съгласни в чужди думи /алергия, комисия, програма, Русия, вместо аллергия, коммиссия, программа, Руссия/;

– Изхвърлят се буквите я и ю и се заменят със съчетанията ia, iу /коia, лiут, вместо коя, лют/;

– Запазва се буквата „е-двойно” и буквата щ;

– Членът при имената в мъжки род има форми –ът, –а и –iът и –iа /например: столът, стола, конiът, конia/. Пълен член се употребява при безпредложни имена, а кратък член – в предложни съчетания /например: столът падна, донеси столът, но седни на стола, стани от стола/;

– Изхвърлят се буквите ер-голям и ер-малък и се заменят с ъ, а или iaи т. н.

Правописният проект е публикуван в първата книжка на списание „Български преглед” /1893/. Пробно е прилаган в първите четири книжки на списанието, като е предоставено право на авторите да печатат материалите си съобразно своите схващания.

Реакцията срещу проекта е много остра. Обществото не е склонно да възприеме едно толкова рязко скъсване с традиционната графическа система. Особено остра е критиката от печата.

Министерството на народното просвещение веднага формира нова специална филологическа комисия, която „освен с чисто езикови въпроси, се натоварва и с проучването на етнографията и археологията на страната”. Тя се състои от членове на първата комисия, но само филолози; в нейния състав не са включени д-р Ив. Георгов и Ат. Илиев. Новата комисия се заема първо с решаване на организационни и методологически въпроси, изготвя доклад-анализ на извършената работа по „ортографическото преобразуване”.

Заседанията за обсъждане въпросите на правописната реформа започват през август 1893 г. В Протоколната книга на специалната филологическа комисия, озаглавена „Книга за покана (правоп. Комисия, 21.VІІІ.1893)”, е вписана първата покана:

„Филол. комисия

Моля Господа Теодоров, Милетич, Цонев,  Матов и Аргиров да дойдат на заседание днес часа 3 после обед.

21.VІІІ.1893.                         Предс.: /подп. Ив. Шишманов/”

Отново започва интензивна работа за създаване на единен български правопис. Седмично се провеждат по две-три заседания. На 3 декември 1893 г. членовете на комисията получават неочаквано от д-р Иван Шишманов следната бележка:

„Господин Г. Живков ми съобщи, че желае да приеме филологическата комисия още днес в часа 5 – в зданието на Народното събрание, вследствие на това моля подписаните господа да дойдат незабавно в Министерството. Заседанието на комисията по програмите се отлага.

София, 3.XІІ.1893.”

Под подписа на д-р Шишманов са изписани имената: Милетич, Теодоров, Цонев, Аргиров, Матов, а срещу тях – подписите им.

В протоколната книга няма сведения за проведената среща при министъра. На 18 декември 1893 г. е последното заседание на специалната филологическа комисия. Тя прекратява дейността си след 34 работни заседания, на които присъстват всички нейни членове – без нито едно отсъствие. На следващия ден – 19 декември – министър Георги Живков е освободен от длъжност.

Филологическата комисия при Министерството на народното просвещение прекратява дейността си. Нейните членове обаче продължат започнатата работа, за да бъде тя доведена докрай и правописният въпрос да бъде решен. Те учредяват филологическа задруга, чиято дейност се урежда от следния

УСТАВ

на филологическата задруга в София

1. Членовете на филологическата комисия, съставена през 1893 година при Министерството на Просвещението, образуват от 1 януари 1894 година „Филологическа задруга в София”.

2. Нови членове в тая задруга могат да се приемат само по общо съгласие на старите й членове измежду лица главно с филологическа подготовка.

3. Членовете от задругата съставят неин съвет, начело на който стои старей. Стареят изпълнява решенията на съвета, нарежда всички работи на задругата съгласно с тоя устав и я представя навсякъде.

4. Целта на „филологическата задруга” е:

а) да помогне да се довърши задачата на филологическата комисия и то: 1. за реформа на днешния правопис въз основа на книжовния език и изговор и по едно умерено фонетическо начало, и 2. да обработи една обща българска терминология за ония области, които са най-тясно свързани с обучението по български език в училищата;

б) да издирва и обработва въпроси из филологичната наука върху българска почва;

в) да следи движението на филологията в най-широк смисъл у другите образовани народи, и

г) да запознава своите членове практически с граматичните начала на различни чужди езици.

5. За реформата на днешния правопис задругата ще поддържа в нашата книжнина постоянни разисквания по тоя предмет, като обяснява необходимостта от реформа и обсъжда всички мнения, каквито се изкажат за нея у нас или в чужбина. Изходна точка на задругата в тия разисквания ще бъде из-работеният от бившата филологическа комисия проект (§ 4, а 1).

6. Въз основа на българските живи говори и от народната и писмена словестност, задругата ще се занимава с въпроси за пречистване и обогатяване на българския речник и с пред-ложения за създаване на свойствени на езика термини (§ 4, а 2).

7. Задругата се грижи да се изследва нашата страна във филологическо отношение, взето в най-широкия му смисъл, и чрез особни трудове да се разпространяват у нас фило-логическите познания (§ 4, б).

8. По взаимно споразумение между членовете на задругата, тя разпределя в определени срокове реферати за по-важните трудове по филологията. По същия начин ще се следи в особни реферати и движението на българската книжнина (§ 4, в).

9. Всякой от членовете на задругата се натоварва да проучва граматическите начала на определен чужд език и да запознава с тях практически другите членове в заседанията на задругата. Кръгът на чуждите езици, по които ще се запознават членовете, ще се определя от задругата според най-близките нужди за цялата година (§ 4, г).

10. За да имат по-голям успех ония от задачите на задругата, които имат право отношение и към обществото, тя ще действа да се отвори в някое от българските списания постоянно място за трудове на неините членове по българската и общата филология. Ако види, че се срещат откъм тая страна големи мъчнотии, задругата ще се стреми да основе свое отделно списание.

11. Трудовете по разисквания върху правописната реформа изобщо, проекта на филологическата комисия и особно върху предложенията за терминология ще излизат пред обществото винаги от името на филологическата задруга. Всички други трудове, работени в средата на задругата, ще излизат с имената на своите автори.

12. Заседанията на задругата стават редовно еднъж в седмицата. […]

В устава се казва още, че „за всякакви разноски на задругата членовете внасят в първото заседание на всякой месец по 1 лев” /§ 16/, че задругата има дневник и един от нейните членове се грижи за книжата и парите /§ 17/, че събранията ще стават в помещение, което „стареят” е длъжен да намери, но „За първо време те ще стават у самите членове, – което ще се определя отнапред за всяко заседание отделно” /§ 18/.

Уставът е с дата 1.X.1894 год. и е подписан от Л. Милетич, Б. Цонев, Ст. Аргиров, Д. Матов, Ив. Шишманов и А. Теодоров.

Задругата продължава да работи упорито над проблемите на правописа, макар нейните членове да разбират много добре, че след оставката на министър Г. Живков /декември 1893 г./ и падането на правителството на Ст. Стамболов /май 1894 г./ правописният проект няма големи шансове за успех.

А. Теодоров /Балан/ мъчително преживява несполуките. През януари 1895 г. в статията си „Мнения по проекта на филол. комисия” /ръкопис/ той пише:

„Мненията по правописния проект на първата филологическа комисия в българския печат затихнаха. Ония, които вече изпърво се бяха поставили враждебно против него, без да го обсъждат по части или в цялост, наричат това затишие поражение на комисията; други пък, дето чувствуваха, че в проекта са предвидени много рационални поправки и усъвършения на днешния ни правопис, но немаха доста нравствена сила да правят разлика между делото и лицата, се радват само на затишието, че не им тревожи вече разположението, ала все още го гледат с подозрение, понеже разумът не допуща да го смятат – както би желали от душа – за край на въпроса; напокон трети съзнават и печатно признаха, че българският печат се е държал много недостойно както спрямо проекта на комисията, така и спрямо нейните членове лично, и с това е затирил в далечина неизвестност една толкова належаща нужда от реформа на правописа за по-успешно обучение в училищата и еднаквост в книжнината.”

А. Теодоров със задоволство констатира:

„Среди затишието, в което се намираме сега, нам е драго да отбележим, че принципите, които сме защищавали в правописния въпрос са такива, които са имали винаги най-светли привърженици в други напреднали книжнини, а също така и способите, с които сме мислили да прокараме тия принципи в българския книгопис, са пак едничките може би най-добрите, каквито е изнасяла до сега историята на въпроса у нас…”

В края на статията проблясва надежда за успех:

„… каквото и да казват някои враждебни умове или докачени честолюбци против нашия проект, каквото и да подмятат те нам като „чуждоземни внушения”, „народно предателство”, „алчност за пари” и др. т., то всичко ще си остане в бъдеще с нечистия печат начело, а основите и средствата за реформа в българския правопис, представяни от нас в един опит за разрешение, ще канят около себе си най-благородните помисли на книжевниците. Ние вече сме зрители на това, и то много по-рано, отколкото си мислихме, защото не се мина и година, откак престанахме да заседаваме официално като филологическа комисия, и вече се състави нова официална правописна комисия, – която се завзе за обсъждане на правописния въпрос в училищата.”  

Новата официална комисия е съставена от просветния министър Константин Величков. Той заема този пост на 9 декември 1894 г. и веднага пристъпва уреждането на „училищния” правопис. Министър Константин Величков изпраща до членовете на комисията следното писмо /№ 1657 от 7 февруари 1895 г./:

„С приказ под № 234 от 6-ти того назначена е комисия при Министерството на Народното Просвещение, състояща от господа: 1) Ив. Вазов, 2) О. Бурмов, 3) М. Д. Балабанов, 4) Ст. Михайловски, 5) Д. К. Попов, 6) Ив. Д. Шишманов, 7) А. Теодоров, 8) Л. Милетич, 9) Б. Цонев, 10) Ив. А. Георгов, 11) К. К. Кръстев, 12) Т. Г. Влайков, 13) Ив. Пеев, 14) Д. Матов, 15) Юрдан Трифонов, 16) Н. Висковски и 17) Н. Беловеждов, която да обсъди въпроса за въвеждане на еднообразно правописание в училищата ни.

Като Ви съобщавам това, умолявате се, Господине, да взимате редовно участие в заседанията на тая комисия, които ще стават в помещенията на Министерството на просвещението.

Първото заседание ще стане в четвъртък, на 9 того, в 4 часа след обед.”

Писмото е подписано от министъра, от главния секретар и от началника на отделението. Комисия включва всички филолози, участвали в разработването на първия вариант на проекта за реформиране на правописа, както и техните най-ревностни опоненти  – Ив. Вазов, Т. Влайков, К. Кръстев и др.

Първото заседанието е проведено на 18 февруари с. г. На него присъстват Петър Генчев, Ив. Шишманов, Л. Милетич и Иван Пеев.

Второто заседание е на 25 февруари. Присъстват: П. Генчев, В. Стоянов, Ив. Шишманов, Л. Милетич, Т. Влайков и Ив. Пеев.

Третото заседание е на 1 март. Присъстват: П. Генчев, В. Стоянов, Ив. Шишманов, К. Кръстев, В. Стоянов, Л. Милетич, Ив. Пеев и Т. Влайков.

В заседанията на правописната комисия редовно участват Петър Генчев и Васил Стоянов от Българското книжовно дружество, които не са членове на комисията. За да се узакони тяхното участие, с допълнителна заповед на министъра те са включени в комисията, и нейния състав е увеличен от 17 на 19. На заседанията обаче се събират едва 5-6 души. Александър Теодоров /Балан/ и Беньо Цонев не участват в нито едно заседание.

В средата на април 1895 г. протоколите с предложенията на комисията за изработване правила относно „въвеждането в училищата еднообразно правописание” са връчени на министъра.

Новата комисия представя по-балансиран проект:

– Запазват се традиционните букви й, я, ю /и по този начин се запазва връзката на българската азбука с руската/;

– Замества се „е-двойно” с я и е съобразно с книжовния изговор;

– В края на думите се запазва употребата на ъ и ь;

– Пълният член при имената от мъжки род се употребява в именителен падеж, а краткият – в косвен падеж;

– Еровите и носовите гласни, характерни за старобългарския език, се заменят навсякъде в корените на думите с ъ /дъб, ръка, късам/, а в глаголните окончания – с а и я /чета – четат, нося – носят/; и т. н.

Същността на този проект е в това, че от азбуката отпадат три букви /ер-голям, ер-малък и е-двойно/ и се заменят с други букви /ъ, ь, а, я/. Проектът е публикуван в сп. „Български преглед” /1895–1896/. Той също се оказва неприемлив за обществеността, която не е склонна към промени. Пропада и вторият проект за решаване на правописния въпрос.

През 1898 г. министър на народното просвещение е Иван Вазов. Без да назначава нова комисия, той отпечатва „Упътване за общо правописание”. С него се правят съвсем малко нововъведения в правописа: Приема при имената пълната и кратка членна форма за мъжки род (-ът, -ьт, -ят, и -а, -я);при прилагателните имена изоставя членната форма на –ий и приема живите форми на –ият, -ия(добрият, добрия, вместо добрий); въвежда означение на –не вместо на –нье при отглаголни съществителни (както е у Дринов – писане, ходене, а не писанье, ходенье), запазва буквата щ и т. н.

А. Теодоров /Балан/, който зорко следи развоя на правописния въпрос, остро реагира срещу Вазовото „Упътване”, което според него носи белезите на прибързана и повърхностна работа. Това мнение той излага в статията си „Нова уредба на българския правопис” /Бълг. преглед, 1899/. В нея авторът на статията изтъква един нерадостен факт: „Многократните опити да се униформира българското правописание, извършени по инициатива на частни лица или на особни комисии, учредени от държавата – каже „упътването” – не са постигали целта, т. е. не са могли да изработят правописание, което да обладава нужните условия, за да бъде прегърнато от българската интелигенция…” Колкото и да е странно българската интелигенция, която единодушно признава нуждата от общ правопис, в същото време болезнено остро реагира и се противопоставя срещу всеки опит за промяна в съществуващия хаос и въвеждане на единен правопис в българския книжовен език.

Докато А. Теодоров подготвя статията си срещу „Упътването”, Иван Вазов е освободен от министерския пост. Пропада и неговия проект. От 18 януари 1899 г. просветен министър става Тодор Иванчов. Той също се захваща с правописния въпрос. Без да губи време, след кратко допитване до четиричленна филологическа комисия от преподаватели във Висшето училище, той преиздава Вазовото „Упътване” с някои малки поправки:

– запазват се традиционните букви й, я, ю, ь;

– запазва се буквата „е-двойно”;

– запазва се в корените на думите буквата „ер-голям”;

– запазва се употребата на буквите ъ и ь на края на думите без звукова стойност /столъ, день;

– запазва се буквата щ;

– отстраняват се „ер-овете” от глаголните окончания в сегашно време, като се заменят с а, я;

– възприемат се двете форми – пълна и кратка – на члена за мъжки род, единствено число, като употребата им се разграничава на падежна основа /например: столът се обърна, но: дай ми стола/;

– при прилагателните имена в м. р., ед. ч. се възприема – ият, ия, а не – ий /добрият, а не добрий/;

– звучната съгласна з в представките се пише винаги з, независимо от изговора /изток, възторг/;

– отглаголните съществителни се пишат с –не, а не с –нье /ходене, писане, а не ходенье, писанье/;

– двойните съгласни в чуждите думи се предават на български с една буква /клас, програма, Русия, вместо класс, программа, Руссия/.

Новото упътване се разпраща на училищата из цялата страна.

На 26 февруари 1899 г. Академическият съвет се запознава с „писмо № 1787 от 17 февруари от Министерството на народното просвещение, с което се провождат 20 екземпляра от новото упътване за общо правописание, издадено от министерството.”

Правописните правила на министър Тодор Иванчов стават задължителни за всички училища в страната.

Към ръкописа на все още неотпечатаната статията „Нова уредба на българския правопис” А. Теодоров /Балан/ добавя под черта следната бележка:

„Откак бях написал горното, министерството на просвещението издаде друго „упътване” – при министра Т. Иванчов – което прокарва „незначителни изменения” в „упътването”, издадено при министра И. Вазов. Измененията са направени в смисъл напредничав. Особно окръжно № 1083 от 5 февруари 1899, с което министра на просвещението предвожда сега новото упътване, казва, че за това подирното той „изслушал мнението на една специална комисия от професорите г-да А. Теодоров, Л. Милетич, Б. Цонев и Ив. Шишманов”; обаче същото окръжно заключава, че подир тия мнения министърът „намерил за добре да направи незначителни изменения” в упътването на своя предходник. От това се разбира, че мненията, що е изслушал министърът, са могли да бъдат приети и неприети; и затуй в наредбите на новото упътване не можем да гледаме определени мнения на отделни лица, но само едно сборно мнение на министерството на просвещението.”

„Иванчовският” правопис, наричан и „Дриновско-Иванчовски”, се възприема в практиката и се задържа до 1921 година.

Facebook Comments

1 Comment

  1. Браво,страхотен материал! Аз знам от чичо си-царски офицер и научен деятел,че с махането на някой букви,“оградата“,пазителят,щитът на Българщината пада!!!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.