Защо българите крият за кого гласуват?

Време за четене: 3 минути

Спомняте ли си как в училище ни караха да учим имената на министър-председателите и техните правителства между Освобождението и комунистическата диктатура? Въпреки че историята ми е слабост, това занимание винаги ми се струваше откровено безсмислено, сложно и объркващо.

Наскоро получих като подарък великолепния труд на Ташо Ташев – „Министрите на България – 1879 – 1999“. В нея той добросъвестно е описал кой кога и как е заемал министерски пост, в кое правителство, от кога и до кога. За наследници на такива министри като мен, чийто родственик Стоян Костурков е бил 6 пъти министър на просвещението и 4 пъти на железниците, пощите и телеграфите, тази книга си бе доста интересна. Днес обаче си говорим със съпругата ми за приликите и разликите между британската и българската парламентарна система и за разликите, които те са създали в съответната народопсихология на двата народа, за начинът на дебат в техния и нашия парламент, за традициите на обсъждане, предлагане, приемане и поправка в даден закон и за силата на традицията в британското общество спрямо много по-променливата натура на нашето, изразяващо се в много чести, почти ежегодни промени в основни закони и хаосът и несигурността, до което това води за хората и бизнеса.

От дума на дума стигнахме и до практиката на един много по-далечен в културно отношение народ – филипинците, и тяхната култура на провеждане на избори, която е малко по-различна от нашата. Тъй като немалка част от тях нямат телевизори, предизборната агитация се случва основно от камионетки с уредби, като онези съобщаващи за цирк в града, както и с това всяко семейство да сложи плакат на подкрепяната от тях партия на дома си. Ако и второто някак да понавлезе в определени места в България напоследък, то въобще не е толкова масово. Сред българите има някакво дълбоко вкоренено недоверие да се споделя това за кого си гласувал и това е от самото начало на парламентарния ни живот и предхожда времето на комунистическата диктатура.

Още по времето на Стефан Стамболов тръгва масовата история за онзи човек, който първи викал „Горе Стамболов!“ и бил пребит от негови противници, после викал „Долу Стамболов!“ и бил пребит от негови поддръжници. Ошашавеният човек започнал да вика „Горе, долу Стамболов!“ само и само да се спаси. Тази градска легенда добре илюстрира през какво са преминавали нашите деди, за да гласуват.

Но да се върнем на правителствата на България. Изкарването на пълен мандат за едно правителство е нещо, което се оказва относително рядко в свободната история на нашето отечество. За периода между 1878 и окупацията от 9 септември 1944 г., както и от 10 ноември 1989 г. до днес, България има цифром и словом 7 правителства, които са изкарали по 4 години на власт. По очевидни причини изключвам от сметката правителствата от времето на комунистическата диктатура, тъй като те не са български, а марионетки на чужда власт и не подлежат на сваляне или качване на власт от суверена – българския народ.

И така, да видим цифрите. По времето на Третото българско царство имаме общо 61 правителства между 5 VII 1879 г. и 9 IX 1944 г. От тези две са временни, четири изкарват 4 години или пълен мандат (като и тук има условности), а останалите 55 са… прекратени преждевременно поради една или друга причина. Четиримата премиери, били начело най-дълго са:

Стефан Стамболов – 20 VIII 1887 – 19 V 1894 г. или 6 години и 9 месеца или общо 2465 дни.

Константин Стоилов – 9 XII 1894 – 18 I 1899 г. или 4 години, 1 месец и 10 дни или общо 1502 дни.

Васил Радиславов – 23 XII 1913 – 21 VI 1918 г. или 4 години, 6 месеца и 29 дни или общо 1659 дни.

Александър Стамболийски – 6 X 1919 – 9 VI 1923 г. или 3 години и 8 месеца и 4 дни или общо 1343 дни. (Стамболийски дори малко условно може да бъде сложен тук, но все пак изкарва почти пълния си мандат, преди да бъде свален)

Взети заедно, те управляват страната общо 18 години, 10 месеца и 6 дни в разглеждания период от 65 години, 3 месеца и 5 дни между 1879 и 1944 г. Какво означава това ли? Че останалите 55 министър-председатели, за чието идване на власт са били нужни избори, са управлявали общо 46 години, 2 месеца и 5 дни или 16 857 дни. Когато разделим този период на броя премиери, излиза, че средно всеки избиран от народа ни премиер, изключвайки четиримата дълголетници във властта, е бил сменян на всеки 307 дни, или малко над 10 месеца.

Явно честата смяна на премиери, правителства, партии, а от там на политики, подмяна на чиновници и назначения, новите обещания преди изборите и скорошното им нарушаване са си отколешна българска традиция, възстановена от три десетилетия. Въпросът е, когато ние осъзнаем тази част от културата си, дали ще поискаме да я запазим, или бихме искали да я променим. Днес ние нямаме монарх, който еднолично да смени правителството и затова имаме цели три правителства, изкарали пълния си мандат, и един премиер, имащ три мандата, два от тях непълни. Дали „стабилността“, за която правителството на Бойко Борисов говори толкова усилено последните години не е защото някой във властта си е дал сметка за същото?

Сподели
Георги Драганов
Георги Драганов

Георги Драганов е създател и редактор на сайта "Война и мир". Завършил НГДЕК "Константин Кирил Философ" и Международни отношения в Юридическия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Има опит като учител и журналист, в момента работи като проектен мениджър.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *