Снимка от Горица/Гориция, днешно време. Източник: Wikimedia Commons
Всички сме чували за Берлинската стена, станала символ на деспотизма зад Желязната завеса. За нещастие на човечеството, тя обаче не е нито най-дълго просъществувалата стена, разделила семейства от един и същи град, нито последната, която е разрушена.
Горица (на немски Görz, италиански Gorizia) е идилично планинско градче със средиземноморски климат, прехвърляно векове наред във владенията от една империя на друга. Името му в превод от словенски означава „малък хълм“, а в недалечното минало го наричали австрийската Ница. През повечето време, в което градът е съществувал, италианците били мнозинство. Балансът обаче бил често поддържан с цената на човешки жертви.
Самият Ърнест Хемингуей е посещавал града като шофьор на линейка по време на Първата световна война, за който случай той пише в „Сбогом на оръжията„: Прекрасен град, въпреки оградата.
Словенците помнят насилственото поиталианчване след Голямата война, когато Италия поема управлението от разпадналата се Австроунгарска империя. Репресиите стават по-интензивни след фашисткия преврат през 1923 г. Словенският език бива забранен на обществени места и в пресата, а имената на словенците заменени с италиански, дори тези в гробищата. Така в резултат на политиката на италианския вожд Бенито Мусолини, през 1936 г. 68% от всички 52 000 жители се определяли като етнически италианци.
След Втората световна война, подобно на Берлин, градът за нещастие на множество разделени семейства, се оказал точно на оста на разцеплението между двата лагера. Съюзническите сили имали владението над града за 2 години, но били под постоянен натиск заради етническото напрежение, създало се в следвоенния хаос. 1048 италианци изчезнали безследно след като партизаните комунисти превзели града.
На 15 септември 1947 г. Горица е върната на Италия, а на Федералната народна република Югославия били прехвърлени няколко общини и части от града, три пети от територията с едва 20% от населението му. Също като в Берлин, много семейства останали разделени от стената, минаваща през центъра на града, Пиаца Трансалпина. Строгият режим на преминаване естествено води до голям брой бегълци от Югославия към окупираната от съюзнически сили Италия.

Нелегалните преминавания на границата намаляват драстично, едва когато на 21 декември 2007 г. Словения започва да прилага Шенгенското споразумение за свободно движение между двете страни.
Първите опити за сътрудничество на местната управа от двете държави започват едва след началото на демократичните промени в Източна Европа. Италианският кмет Антонио Скарано и словенският Сeргий Пелон предлагат координация на услугите в обществения сектор – бърза помощ, болниците и в културната сфера.
2011 е годината на историческото обединение, когато Нова Горица се присъединява към плана за трансгранична метрополизация, чиято крайна цел е да обедини разделените градове във функциониращо цяло. Виторио Бранкати, кмет на италианския град гледа с нужния и за Западните Балкани оптимизъм: „Раните заздравяват, но стените в главите на хората тепърва ще трябва да паднат.“
Източници:
Yamey, Adam. SCRABBLE WITH SLIVOVITZ – Once upon a time in Yugoslavia, p. 134, 2013
Paul Hofman, A Not-Very-Divided City, The New York Times, 16.12.1990. Последно посетено на 13 юни 2018 г.
Peter Popham, The last wall dividing East and West comes down, The Independent, 13.02.2004. Последно посетено на 13 юни 2018 г.