Единъ народъ!
Единъ царь!
Едно царство!
Граждански лозунги по случай
Обединението на България, 1941 г.
До Втората световна война от Западните покрайнини в България са емигрирали около 30 000 българи от които около 5000 по-късно са емигрирали в Западна Европа и САЩ.
„През пролетта на 1941 г. всички българи в Покрайнините изваждат скритите по мази и тавани български трибагреници, за да посрещнат българската армия, която идва да освободи своите поробени братя и сестри. Още преди това да стане факт много млади българи от Покрайнините успяват да си пробият път през телените мрежи и да стигнат до София, за да се запишат като доброволци в армията.
В периода 1941-1944 г. правителството полага големи усилия да възстанови нормалния живот в Покрайнините. Възстановени са старите училища и църкви, затворени от сръбския окупационен режим. Впечатление прави построената в с. Извор (тогава най-голямото село в Босилеградска област) гимназия, която е била най-голямата за това време не само в Покрайнините, но и в цяла Западна България (без тези в София). Изградена е пътна мрежа достигаща дори и до най-отдалечените села. Голяма част от бежанците прогонени след 1919 г. се връщат по родните места.”[1]
Макар и вече освободени и част от Родината-майка Македония и Западните покрайнини биват обхванати от комунистическата просръбска пропаганда. БКП и югославските партизани координират действията си и чрез слово и меч проповядват антибългарския великосърбизъм за федеративна Югославия сред по-необразованото население, заклеймявайки официалната българска власт като поддръжник на италианския фашизъм и немския национал-социализъм.
Така българската войска и администрация трябва да се бори не само срещу пусналия корени в Поморавието и Македония сърбизъм, но и срещу развъждащите го български интернационалисти и предатели. За жалост и този пък ходът на войната не е на страната на България и българския народ и освобождението на поробените българи трае едва 3 години.
Библиография
[1] Бюлетин на КИЦ „Босилеград”, год. 13, бр. 64-65, с. 20-21.
