Ако всичко е изкуство, нищо не е изкуство

Време за четене: 4 минути

Снимка: Jelleke Vanooteghem, Unsplash

Нещо в мен винаги се обръща, когато някой се самоназове „арт“. А ако това определение бъде ползвано по отношение на друг човек, аз смятам това за пейоративен етикет. В повечето случаи става дума за празноглави хора с огромни претенции, но без покритие, често имащи зле мотивирани и неподкрепени с добри  аргументи мнения по много въпроси. А, и най-често са в левия политически спектър.

Защо обаче днес ситуацията с хората на изкуството е такава?

Може би се дължи на епохата, в която живеем. Както Просвещението издигна в култ разума на индивида и свободата като ценност, то днешната епоха най-много цени колектива и чувствата. И това най-добре си личи в масовото създаване на и потребяване на изкуство или поне на това, което се опитва да мине за такова.

Днес, както и винаги преди и винаги след, истинското изкуство има две цели – да разкаже история и да направи внушение. И ако разказването на история става най-ефективно, когато е направено майсторски и по такъв начин, че да е трудно за имитиране, то създаването на внушение е много по-ценно за желаещите да правят пропаганда. Затова и изкуството винаги е било, повече или по-малко, политически и идеологически натоварено. А от около век насам то е направо доминирано от лявата идея, чийто егалитаризъм настоява едновременно, че всичко може да е изкуство, но и че само определени хора (завършили правилните специалности и участващи в определени неформални кръгове) могат да са критици на изкуството. Всички останали са плебеи и нямат право на мнение.

Какво се получава така ли? Създава се изкуство на шока, изкуство на грозното, изкуство на снобизма, изкуство на дегенерацията. И в крайна сметка красотата бива пожертвана, изкусността на изкуството отстъпва пред нещо, което буквално всеки би могъл да създаде за няколко часа работа. И въпреки пропагандираните леви цели на изкуството, тези посредствени, в най-добрия случай, творби биват продавани на безбожни и абсурдно надути цени, достигащи милиони долари, на буквално излъгани почитатели на изкуството.

И всеки, който каже, че царят е гол, бива нападан като профан, като неразбиращ дълбокия смисъл, красота и послание на нещо подобно:
Фрида Кало и Сталин, автопортрет, 1954 г.
Фрида Кало и Сталин, автопортрет, 1954 г.

Мексиканската художничка Фрида Кало е прекрасен пример за това. Нейните картини са, в най-добрия случай, нещо което може да те разчувства в момент, в който вече си разчувстван от нещо друго, с подходящ градус. Създаваните от нея произведения са посредствени и могат да бъдат и редовно биват пресъздавани и дори надминавани от непохватни деца в детската градина.

По някаква причина обаче критиците я обожават и вече над 70 години тя бива представяна на света като талантлив автор, който трябва да бъде вземан за пример. Дали това обаче не се дължи по-скоро идеологията ѝ и на самата ѝ личност? За мнозина на Запад, вярващи, че комунизмът е добро нещо, но съсипано в СССР от диктатора Сталин, Лев Троцки е символ – ето, с него можехме да построим истинския комунизъм с човешко лице!

И ето, защо да не популяризираме нашата идея като говорим повече за него и хората от обкръжението му, като например любовницата му по времето на бягството в Мексико? Това е една от основните причини за масовото пропагандиране на „таланта“ на Фрида Кало. В нейния биографичен филм от 2002 г. участват големи холивудски звезди и естествено дори не намеква по някакъв начин, че Троцки е бил точно толкова лош и масов убиец, пряко отговорен за насилствената смърт на стотици хиляди хора, колкото и Сталин.

Друг такъв пример е приеманият за „най-известната звезда на поп арта“ испански художник Пабло Пикасо.

За разлика от Фрида Кало, той е получил формално образование как да твори красиво – баща му е бил художник и още като малък Пабло показва завиден талант за форма и умение. За мое лично голямо съжаление, той решава да загърби този път и започва да прави добре рекламирани от самия него грозотии, които обаче биват представяни като нов вид модерно, авангардно изкуство, струващо много пари още приживе.

Пабло Пикасо, Скулптура на жена, 1961 г.
Пабло Пикасо, Скулптура на жена, 1961 г.
Стига се до там, че подобен тип неща правят този наистина даровит сам по себе си художник и скулптор известен и богат, а името му синоним на талант за масовия човек.

Дори в милата ни родина този култ към грозното намира масово своите последователи. Някои от първите са наеманите от комунистическия режим творци, създаващи изчадието „соц-реализъм“, което пръква малоцветни, грозни, квадратни, плоски, скучни картини и скулптури, които да са в унисон със сивите жилища, концлагери и безсмислени заводи, построени от режима. Днес пък ни заливат произведения, за които можем да разберем какво са единствено по надписа на табелката пред тях. Излетите тонове бетон или нагънати много железа или пък подредените един върху друг варели не са изкуство, а просто времеемка задача, с която всеки би могъл да се справи.

А изкуството, както само име предполага, е изкусно и изисква майсторство. Само си представете колко време и усилия са били нужни на Микеланджело, за да създаде пропорциите на Давид от камък и да пресъздаде всяка физиологически точна гънка по тялото му реалистично? Това е творба, която и пет века по-късно е красива, дори да не знаем кой е Давид и кой е Микеланджело, нито кога и къде е създадена.

Не се оставяйте на търгашите на изкуството да ви убедят, че грозното и красивото са отмрели понятия, нито че грозното може да е красиво, нито че бездарието и талантът няма значение. Дори и днес изкуството продължава да бива създавано от истински творци и ние сме длъжни да търсим стойностното в света.

Сподели
Георги Драганов
Георги Драганов

Георги Драганов е създател и редактор на сайта "Война и мир". Завършил НГДЕК "Константин Кирил Философ" и Международни отношения в Юридическия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Има опит като учител и журналист, в момента работи като проектен мениджър.

2 Comments

  1. От всичко най-много ме дразнят хора, които обективизират изкуството и се опитват да наложат вкуса си на другиго. А то се крепи преди всичко на това, че е емоционално, а не технически държано, x и у не са важни, това което ти лично виждаш и изпитваш поради картината е важна. Красотата преди всичко е субективна. В абстрактното изкуство наистина има много неща, които не са ми по вкуса, но има и уникални творби. Ти сигурно си видял постове в 9 гаг на картина с квадратче и как струва 9 млн. Не всичко е пейзажи и портрети, една картина като Герника по много интелигентен начин показва страданията на войната.
    Не можеш да принизиш изкуството до математика – това би го убило. Т

    • Здравейте,

      Защо да не можем да опишем всичко чрез математиката? Нима тя не е универсалният език? Нима когато формата следва функцията не се получават най-красивите и смислени неща?

      Иначе, дори и абстрактното изкуство има попадения, това е факт. Но при един анализ дори там могат да бъдат намерени съответните пропорции.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *