„Републиката на младостта“ преди и днес

Време за четене: 2 минути

Един от – и казвам това съвсем без ирония – наистина най-трагичните епизоди от историята на НРБ: програмата Странджа – Сакар. Още по това време районът се счита за практически обезлюден. Причините са може би географската му локация и отдалечеността от големи градове, комбинирани с това, че е граничен. И то с Турция – страна член на НАТО и разпознавана по онова време като стратегически враг. Идеята е била да се превърне в „република на младостта“ – да се засели с млади семейства, като са им предлагани по 5000 лв – огромна за времето си сума, само за да заживеят там.

Реализацията на проекта е в унисон с цялата бюрокрация и провалено планиране, характерни за късния социализъм. Добре звучащата на теория програма на практика се превръща в полулегален способ за облагодетелстване на месното население, което не пречи по никакъв начин чрез „вратички в закона“ парите да се инвестират извън Странджа. Често дори и в жилища. Ирониите на планирането като държавна политика.

Истината е, че районът за който днес конспиролози твърдят, че щял да се населва с близкоизточни мигранти си стои обезлюден от десетилетия. Падането на социализма практически не носи решение за този изостанал край на България. Подобна съдба имат и много други места в нашата страна. Донякъде това е обясним процес – свързан с модерността и урбанизацията на развитата част от планетата като цяло.

За да сте съвсем спокойни, ще го напиша явно и еднозначно: Бежанците и мигрантите нямат причина да бият път от Афганистан, за да останат да живеят в място, подобно по инфраструктурата си на Афганистан. Или, ако предпочетете – Ашраф, Садик и Джамал не идват в Европа, за да гледат кози.

Тяхната цел е социалната система на западноевропейските държави. И ако не бъдат задължени законово чрез европейски или национални разпоредби, то те ще продължат пътя си към бленуваните социални системи и ще бъдат изключително проблем на Германия, на Франция и прочее, но не и на България. Така е и до сега.

Всъщност бежанци и мигранти на хоризонта днес няма. Който е успял да мине, е минал. Големите вълни пришълци свършиха. Остана Странджа – празна. Обезлюдена. Непожелана. Дали това е повод за гордост, дали така сме „съхранили българщината“ е въпрос на който всеки следва да си отговори сам. Избитите стада са повод да си помислим и за тия неща.

Сподели
Тома Петров
Тома Петров

Тома Петров Ушев е публицист с интереси в областта на философията, икономиката и геополитическият анализ. Член на редакционната колегия на дясната платформа “Консерваторъ”. Магистър по икономика от УНСС.

One comment

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *