Фетишизирането на Възраждането

Време за четене: 2 минути

Гост-автор: Евгени Лазаров

Всеки от нас е учил за Възраждането и то е неделима част от българската идентичност. Напоследък обаче сме го фетишизирали до невъобразима степен: хора на площадите, сватби в стил “Време разделно”, графити с цитати на Левски и тем подобни. Защо по-разумните граждани се притесняваме от такива феномени. Нима противниците на хорото в центъра на Вашингтон сме безродници и еничари? Истинската причина е, че виждаме пълния фалит на нашето образование. Не само учебната програма, а въобще пълната деградация на възпитанието на обществото в граждански и обществени ценности.

Защо Възраждането е важно и как можем да определим неговите хронологични граници (тоест кога навлизаме и кога излизаме от този период)? Според приетите норми, началото е започнато от дядо Паисий с неговата История и е завършено с превода на Библията на съвременен български език. Това са културните параметри.

Дядо Паисий не е писал християнски катехизис, а е възродил нашето народно самосъзнание. Всички тези борби за независима църква и собствено политическо управление са станали в периода на Възраждането. Това, което трябва да учим в училиещ е, че това е време на преход:

Двойното иго, турско и фанариотско, пресъздава народа и след дълги патила го изправя пред питането: да бъде или да не бъде. (България Под Иго, Никола Станев)

Под Игото е книга, която е винаги актуална за нас и ние винаги се връщаме назад към нея. Но правилният подход не е да се връщаме с носталгия за старите патриархални времена (чорбаджи Марко, водач на обществото, е неграмотен). Целта на тези творби е да ги четем с цел превъзмогване на тези емоции, които очевидно са характерни за робската психика. Българи от старо време е сатира на нивото на Дон Кихот. Но както историята за човекът от Ла Манча цел изобличаването на наивната, “рицарска” религия, така и Дядо Либен и Хаджи Генчо ни показват какви не бива да са лидерите на обществото.

Възраждането приключва с превода на Библията, която дава свобода на обикновения християнин за духовна и политическа независимост. Ако ги е нямало тези свободни по дух личности, нямаше да имаме ни независима църква, ни българска книжовност.

Тези промени спомагат за трансформацията на обществото. Не малкото подбалканско градче с романтичните гледки и обичай е център, а София с нейната обединителна функция. Дори и старият, ориенталски Пловдив не е могъл да бъде този обединителен фактор, който е привлякъл поробената македонска земя.

Възраждането е нашият генезис, ние трябва да го познаваме с цел да го преодолеем. Днес ние изживяваме тези процеси на индивидуално ниво и не съм сигурен дали повечето българи успяват да надраснат тази юношеска възраст на идентичността. За съжаление.

Сподели
Война и мир
Война и мир

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *