Истинска история за едни хора

Гост-автор: Емил Първанов

Някога…

Много някога. Когато около Солун било тихо, османско и там живеели едни хора. Съседи били. С различни богове в душите си, с любов към децата и с еднакъв хляб в глада си. Заедно били в празници и несгоди. Поздравявали се сутрин и живели в сговор. Чалмалията дето турял и фес, а срещу него един дето пък дедите му разпнали Христос. Бедни дюкянджии. Търговци. Току пред портите на крепостта били дюкяните им. Евреинът кожи продавал, турчина – кафе и подправки. На разсъмване дюкяни отваряли , и се редували кой да иде до кладенеца вода прясна да донесе. Уста да разквасят, очи да освежат, пред дюкян да наръсят, а и за молитва чисти да са.

Поздравявали се, всеки според обичая си. И почерпка си правили.

Шербет пийвал и баклава хапвал евреинът по Курбан Байряма, а и турчинът на Песах с цялата си рода прескачал през улицата.

Дошло обаче друго време.

Война дошла.

Държава нова изникнала.

Всеки своя път на спасение захванал и ….ударили кепенците на дюкяните си. Смутно време. Омраза и настръхнала вражда! Евреинът в Солун зад стените при рода отишъл. А турчинът…

Поел турчинът с цялото си домочадие и право в Стамбул. Скътал бил парици, и… пак кафене отворил. Продавал кафе на зърна и мляно, а сутрин на пътници предлагал шербетлия и ароматно с голям каймак. Само от кафе разбирал човекът. Имота си край Солун обаче запазил. Дворче, а извън града нивичка и гора до нея. От дядо му наследство. Нито в нивата сеел, нито от корията дърва секъл, но ги пазел. Не ги продавал. За черни дни ги пазел. А и завет кътал в душата си. Казал му бил стар ходжа, че тези земи са в богатство заклети и от тях той и челяд блага ще пият, и в злато ще се къпят.

Отворил той дюкяна си вече в турска земя. И започнал всичко отначало. Сиромах бил и само синове имал – четирима. А в исляма момчето плаща в злато за булката си. Да плати, добре, но пари старият кафеджия нямал. Работели децата му като аргати при богаташи и аги! Грош да спастрят – булка да си вземат. А времената тежки.

Секуларизация там вече била. Младите хвърляли вяра и традиции! Стар бил вече кафеджията. Стар и мъчно му било и за джамията, и за незадомените синове, и за стария дюкян край Солун.

А и… търговията. Тя едва кретала.

Младите чай пиели!

А той… кафе само дето продавал. Хубаво, ароматно кафе и каймаклия. Мелял го на ръчна машина с чекмедженце, а и джезвенца на пясък редял. За баш кефлиите, дето искали да посръбнат едно с чибук, локум и броеница на хладовина под ореха. Било в края на града. Току до пътя и кафето отпред в малки медени джезвенца варял.

Дошли веднъж при него едни брадати с черни дрехи и къдрави бакенбарди. Евреи. Кафе поръчали, приседнали под ореха. По икиндия било. От дума на дума попитали за нивата и гората край Солун. Научили, че на кафеджията са наследство. Добре плащали. Попитали го дали ги продава!

Рипнал в гняв стария турчин. Земя от дядо си не продавал. А и ходжата му предрекъл, че е свята тази земя. Злато скача вътре в нея. И огън, светъл огън носи тя за рода му. Как дядовите си земи на друговерец да продаде! Тръгнали си хората. Пийнали кафето, извинили се, поклон сторили и се изгубили по пътя си.

Минало колко време минало и други хора идват, със същите дрехи и същата просба. За онази земя, край Солун питат. Пустеела, а и гората до нея…съвсем изсечена била.

Непоклатим бил стария търговец на кафе. Земята на дедите си не продавал. И за две торби злато, дето му носели не я давал. Тръгнали и тези. Темане сторили и назад бавно се отдалечили.

Кротки хора.

Смрачило се този ден и месечината излязла! Като златен сърп в индигово поле.

Замислил се стария кафеджия. Защо ли толкова я искат тази земя. Какво ли има там!

Споделил вечерта с жена си – старата кадъна! Умували, умували и… решили да поразпитат!

Из чаршията на Стамбул дума пуснали.

И дошъл една вечер отговора!

Нямали гробище евреите в Солун. Никой земя за гроб не им давал. Видели, че мястото пустее и потърсили сайбията му. Там искали да положат близките и спомен за тях да имат.

Преваляла вечерта. Стамбул кънтял, а в сърцето на стария турчин тишина и горест било.

Размекнала се душата му. Сетил се за съседа си, когато били млади…

Цяла нощ не спал стария кафеджия. Ходил по двора, припалвал чибуче, месецът гледал и с Аллах си говорил.

Под ореха присядал и броеница прехвърлял.

Още не съмнало и право в синагогата при равина.

Отишъл там, седнал отпред и за земята на дядо си отворил дума.

Харизвал я!

Щом е за гроб и близки! Да я вземат. Аллах хабер му сторил, а и душата така повелила. Пари за смърт и чужда мъка той не щял.

Злато от мъртъвци в ръцете си не искал да държи!

Оправили документите , прегърнал го със сълзи равина и се разделили.

Харизал им земята!

Армаган от дядо му да им е! Пък нека онзи ходжа дето му казвал разни неща да си гледа работата!

Аллах в нощта знак му дал от тази земя пари да не взема – грях било!

….

Кафенето на този турчин още стои в днешен Истанбул. Старо. Непокътнато и самобитно.

Той отдавна е починал. Стоят спомена и разказите за добрия стар кафеджия.

Застинало в своята архаика и първичност кафене сред модерни сгради. Туристи се снимат и пият кафе от същите джезвета като в далечната 1925 година. Дали ореха е същия – представа нямам. Столчетата под ореха и лавиците в дюкяна са същите. Може би и тогава е имало толкова красиви сакъзчета в дървени сандици пръснати навсякъде.

А наследниците на стария кафеджия са… осми по богатство в Турция. Притежават курорти, пристанища, банки и заводи.

Но кафенето….

Него запазили и не пипнали.

Какво станало!

Когато получил земята за гробище като армаган, равинът при всяка служба в синагогата споменавал това и поучавал всеки евреин веднъж седмично да си купува по два килограма кафе само от там. Пие, не пие кафе – от там да си купува.

Евреинът и турчинът отдавна са изтляли и погребани според обичая и традицията на техните богове.

Но… доброто от тях останало!

И прав е бил ходжата.

Златни били тези земи!

От душа и с любов за мъка нечия дарени!

На друговерец, но за човешка утеха!

А как ли са се разбрали боговете им на небесата…

Представа нямам.

Важното е, че тук долу хората са се спогодили по човешки!

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.