Истинска история за едни хора

Време за четене: 4 минути

Някога…

Много някога. Когато около Солун било тихо, османско и там живеели едни хора. Съседи били. С различни богове в душите си, с любов към децата и с еднакъв хляб в глада си. Заедно били в празници и несгоди. Поздравявали се сутрин и живели в сговор. Чалмалията дето турял и фес, а срещу него един дето пък дедите му разпнали Христос. Бедни дюкянджии. Търговци. Току пред портите на крепостта били дюкяните им. Евреинът кожи продавал, турчина – кафе и подправки. На разсъмване дюкяни отваряли , и се редували кой да иде до кладенеца вода прясна да донесе. Уста да разквасят, очи да освежат, пред дюкян да наръсят, а и за молитва чисти да са.

Поздравявали се, всеки според обичая си. И почерпка си правили.

Шербет пийвал и баклава хапвал евреинът по Курбан Байряма, а и турчинът на Песах с цялата си рода прескачал през улицата.

Дошло обаче друго време.

Война дошла.

Държава нова изникнала.

Всеки своя път на спасение захванал и ….ударили кепенците на дюкяните си. Смутно време. Омраза и настръхнала вражда! Евреинът в Солун зад стените при рода отишъл. А турчинът…

Поел турчинът с цялото си домочадие и право в Стамбул. Скътал бил парици, и… пак кафене отворил. Продавал кафе на зърна и мляно, а сутрин на пътници предлагал шербетлия и ароматно с голям каймак. Само от кафе разбирал човекът. Имота си край Солун обаче запазил. Дворче, а извън града нивичка и гора до нея. От дядо му наследство. Нито в нивата сеел, нито от корията дърва секъл, но ги пазел. Не ги продавал. За черни дни ги пазел. А и завет кътал в душата си. Казал му бил стар ходжа, че тези земи са в богатство заклети и от тях той и челяд блага ще пият, и в злато ще се къпят.

Отворил той дюкяна си вече в турска земя. И започнал всичко отначало. Сиромах бил и само синове имал – четирима. А в исляма момчето плаща в злато за булката си. Да плати, добре, но пари старият кафеджия нямал. Работели децата му като аргати при богаташи и аги! Грош да спастрят – булка да си вземат. А времената тежки.

Секуларизация там вече била. Младите хвърляли вяра и традиции! Стар бил вече кафеджията. Стар и мъчно му било и за джамията, и за незадомените синове, и за стария дюкян край Солун.

А и… търговията. Тя едва кретала.

Младите чай пиели!

А той… кафе само дето продавал. Хубаво, ароматно кафе и каймаклия. Мелял го на ръчна машина с чекмедженце, а и джезвенца на пясък редял. За баш кефлиите, дето искали да посръбнат едно с чибук, локум и броеница на хладовина под ореха. Било в края на града. Току до пътя и кафето отпред в малки медени джезвенца варял.

Дошли веднъж при него едни брадати с черни дрехи и къдрави бакенбарди. Евреи. Кафе поръчали, приседнали под ореха. По икиндия било. От дума на дума попитали за нивата и гората край Солун. Научили, че на кафеджията са наследство. Добре плащали. Попитали го дали ги продава!

Рипнал в гняв стария турчин. Земя от дядо си не продавал. А и ходжата му предрекъл, че е свята тази земя. Злато скача вътре в нея. И огън, светъл огън носи тя за рода му. Как дядовите си земи на друговерец да продаде! Тръгнали си хората. Пийнали кафето, извинили се, поклон сторили и се изгубили по пътя си.

Минало колко време минало и други хора идват, със същите дрехи и същата просба. За онази земя, край Солун питат. Пустеела, а и гората до нея…съвсем изсечена била.

Непоклатим бил стария търговец на кафе. Земята на дедите си не продавал. И за две торби злато, дето му носели не я давал. Тръгнали и тези. Темане сторили и назад бавно се отдалечили.

Кротки хора.

Смрачило се този ден и месечината излязла! Като златен сърп в индигово поле.

Замислил се стария кафеджия. Защо ли толкова я искат тази земя. Какво ли има там!

Споделил вечерта с жена си – старата кадъна! Умували, умували и… решили да поразпитат!

Из чаршията на Стамбул дума пуснали.

И дошъл една вечер отговора!

Нямали гробище евреите в Солун. Никой земя за гроб не им давал. Видели, че мястото пустее и потърсили сайбията му. Там искали да положат близките и спомен за тях да имат.

Преваляла вечерта. Стамбул кънтял, а в сърцето на стария турчин тишина и горест било.

Размекнала се душата му. Сетил се за съседа си, когато били млади…

Цяла нощ не спал стария кафеджия. Ходил по двора, припалвал чибуче, месецът гледал и с Аллах си говорил.

Под ореха присядал и броеница прехвърлял.

Още не съмнало и право в синагогата при равина.

Отишъл там, седнал отпред и за земята на дядо си отворил дума.

Харизвал я!

Щом е за гроб и близки! Да я вземат. Аллах хабер му сторил, а и душата така повелила. Пари за смърт и чужда мъка той не щял.

Злато от мъртъвци в ръцете си не искал да държи!

Оправили документите , прегърнал го със сълзи равина и се разделили.

Харизал им земята!

Армаган от дядо му да им е! Пък нека онзи ходжа дето му казвал разни неща да си гледа работата!

Аллах в нощта знак му дал от тази земя пари да не взема – грях било!

….

Кафенето на този турчин още стои в днешен Истанбул. Старо. Непокътнато и самобитно.

Той отдавна е починал. Стоят спомена и разказите за добрия стар кафеджия.

Застинало в своята архаика и първичност кафене сред модерни сгради. Туристи се снимат и пият кафе от същите джезвета като в далечната 1925 година. Дали ореха е същия – представа нямам. Столчетата под ореха и лавиците в дюкяна са същите. Може би и тогава е имало толкова красиви сакъзчета в дървени сандици пръснати навсякъде.

А наследниците на стария кафеджия са… осми по богатство в Турция. Притежават курорти, пристанища, банки и заводи.

Но кафенето….

Него запазили и не пипнали.

Какво станало!

Когато получил земята за гробище като армаган, равинът при всяка служба в синагогата споменавал това и поучавал всеки евреин веднъж седмично да си купува по два килограма кафе само от там. Пие, не пие кафе – от там да си купува.

Евреинът и турчинът отдавна са изтляли и погребани според обичая и традицията на техните богове.

Но… доброто от тях останало!

И прав е бил ходжата.

Златни били тези земи!

От душа и с любов за мъка нечия дарени!

На друговерец, но за човешка утеха!

А как ли са се разбрали боговете им на небесата…

Представа нямам.

Важното е, че тук долу хората са се спогодили по човешки!

Сподели
Емил Първанов
Емил Първанов

Емил Първанов е бивш полицай, зевзек, човек с чувство за хумор. Случват му се интересни случки и попада в необичайни житейски ситуации, които споделя със специфичен стил.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *