Опасността от пренебрегването на когнитивното неравенство

Американски войници във Виетнам.  Снимка: Paul Schutzer

В неделя, 28 април 1996 г., Мартин Брайънт се буди от алармата си в 6 часа. Казва „довиждане“ на приятелката си, когато тя излиза от къщата, закусва и включва алармата против крадци преди да напусне дома си, както обикновено. Спира за малко да си купи кафе от малкия съседен град Форцет, където помолил касиера да „остави чайника за по-малко време„. След това стига с колата си до близкия град Порт Артър, създаден първоначално в колониалното минало на Австралия като наказателно селище, в който тогава живеят едва няколко стотин души. Тук Брайънт ще ползва трите си пушки, скрити в спортен сак, за да извърши най-кървавото масово убийство в модерната история на Австралия. Докато приключил с делото си, 35 души загубили живота си и още 23 били ранени.

За голямо изненада на всички, Брайънт е заловен жив. Арестуван е, докато бягал от пожара в къщата, в която се бил барикадирал по време на престрелката с полицията. По-късно той се признал за виновен по списък с обвинения, описани като безпрецедентни“ от съдията по делото, и е осъден на доживотен затвор без право на замяна, така спестявайки на жертвите си и на техните близки страданието (и може би катарзиса) на продължителен процес. И въпреки признаването си за виновен, Брайънт не използва възможността, която официалното му заявление му дава, да предложи какъвто и да е мотив за престъплението си. Вместо това, той се шегува: „Сигурен съм, че ще намерите човека, отговорен за всичко това„, преди да подшушне думата „аз„. Следват сериозни медийни спекулации, чийто основен фокус е историята на Брайънт, изпълнена с поведенчески затруднения. Те се представят като възможно доказателство за психиатрично разстройство като шизофрения (което би било изключително недостатъчно, за да послужи като причинно обяснение за престъплението му). Въпреки това най-известният и сигурен факт за психологическото състояния на Брайънт е било неговото изключително ниско IQ от 66 точки – изцяло в границите на умствена изостаналост.

IQ резултатите се класифицират по няколко начина, всички от които са доста подобни. Скалата за интелигентност на Уекслър за възрастни (Wechsler Adult Intelligence Scale (WAIS-IV) установява седем категории на IQ резултатите. Повечето от нас попадат в „Средното“ ниво между 90-109 точки. Тези, които постигат резултат от 130 и нагоре се смятат за „Много изключителни“. Обратно, резултати от 69 и надолу се класифицират като „Изключително ниски“ и автоматично квалифицират направилия теста с диагноза „лека изостаналост“, според Диагностичното и статистическо ръководство на психичните разстройства на Американската психиатрична асоциация (APA). Именно тук попада и резултатът от теста на Брайънт.

Връзката между интелигентността и поведенческите проблеми като например поведенческо разстройство (CD) или Антисоциално разстройство на личността (APD) е била добре известна по времето на масовото убийство в Порт Артур. Проучване на биостатистика и професор в UCSD Соня Джайн (Sonia Jain) цитира публикувани по същото време изследвания, които подсказват, че ниските IQ резултати в детството трябва да се считат за рисков фактор за APD и CD. През 2010 г. няколко психолога публикуваха резултати от надлъжно проучване, което съдържа данните на над милион шведски мъже, които са били проследени от началото на военната им повинност в продължение на малко над 20 години. Те откриват, че IQ резултатите, получени от тестовете на наборните комисии, са значим и силен фактор, предсказващ не само APD или CD, но и всички категории умствени разстройства. Войниците с ниско IQ имат значително по-голям шанс да бъдат диагностицирани с едно или повече умствени разстройства, да страдат от разстройства на настроението или личността и да бъдат хоспитализирани за психично заболяване. Тези в най-ниската категория – като Брайънт – са изложени на риск от тежки психични разстройства.

emss-60254-f0002.jpg
a & b: Коефицент на риск за диагностициране на различни категории психиатрични разстройства според скала на IQ с девет точки. Най-високото IQ (с код 9) е референтната група. Оценките са променени, за да се отчете възрастта на започване на военна повинност, година на раждане, наборна комисия, възраст на родителите и социоикономическия статус на родителите. (n=1,049,663)

Докато тези корелации са притеснителни, те все пак не дават обяснение за зверствата на Брайънт. В население, където интелигентността е нормално разпределена с медиана от 100, малко над 2% от хората ще имат IQ резултат, близък до този на Брайънт. Други 15% ще имат IQ някъде под нивото от 84 точки – или значително под границата за дисквалификация, определена в Квалификационния тест за военните сили (Armed Forces Qualification Test (AFQT). Тестът е ползван до 1980 г., за да установи дали един човек е годен да служи във войската. Възможните кариери за хората под това ниво са изключително редки – факт, който може да обясни корелацията между ниско IQ и повишения риск от извършване на криминални деяния, като се вземе предвид недостига на високоплатени работни места за онези с IQ под 84 точки.

Голяма част от тази корелация обаче се дължи на улични дребни и насилствени престъпления, не масови убийства и би било отблъскващо – абсурдно дори – да се намеква, че хората с ниско IQ трябва да бъдат гледани с подозрение или като бъдещи убийци. В почти всички случаи тези индивиди не представляват опасност за никого, освен за себе си и е много вероятно да станат обект на виктимизация от другите. От друга страна е също толкова безотговорно да се игнорират специфичните трудности, пред които тези с ниско IQ се изправят. Последиците от това пожелателно мислене – колкото и благородни да са мотивите, могат да бъдат унищожителни.

Може би най-добрият пример ни се дава от скорошната история на Студената война. Докато американския военно-индустриален комплекс е достатъчно сложен, за да предложи на САЩ всички оръжия и въоръжение, за които държавата би могла да мечтае, винаги има неща, които парите не могат да купят. В този случай става дума за тела – млади американски мъже, нужни за воденето на войната на земята във Виетнам, където те се сблъскват с най-неблагоприятното бойно поле сред непретенциозните джунгли и безобидни оризища. Необичайно високият процент на убити и ранени сред пратените там войници, както и масовата практика на отлагане на служба заради записване в университет или извинение с престорени болести, за да се избяга от наборната служба, води до недостиг на мъже, което означава, че нуждата от войници надвишава това, което държавата е можела да осигури.

President_Kennedy_and_Secretary_McNamara_1962.png
Президентът на САЩ Джон Ф. Кенеди и министърът на отбраната Робърт Макнамара, 1962 г.

Американското правителство се объркало от този проблем за известно време, опитвайки половинчати мерки срещу избягващите наборната служба като временно решение. Министърът на отбраната Робърт Макнамара взема едно много по-постоянно решение. Американското правителство ще вземе на служба мъже, чиито ниски IQ резултати до тогава са ги дисквалифицирали от военна служба. Тази стратегия – с кодово име „Проект 100 000“ – е описана детайлно, заедно с неприятните последици от нея, в книгата Безумието на Макнамара (McNamara’s Folly) от Хамилтън Грегъри (Hamilton Gregory). Грегъри е наблюдавал съдбата на войниците с ниско IQ, докато самият той е бил войник във Виетнам. Тези наборници, грубо наричани „Идиотите на Макнамара„, като цяло били способни да свършат прости задачи, но дори една проста задача, неизпълнена перфектно може да бъде катастрофална в условията на война.

Прекрасен пример от книгата е „Джери“ (името не е истинско). Джери е наборник от тези 100 000, на когото е възложено да бъде на стража в лагера до зелената линия Куан Лои. Задачата на Джери е да се обърне към всеки, приближаващ лагера с думите „Стой! Кой е там?„, последвано от „Продължи напред и се легитимирай!„, щом получи отговор. Тази задача е била с минимални изисквания заради очевидните различия между американските войници и обикновения виетнамски партизанин. Но когато един доста харесван американски офицер се прибирал в лагера, Джери объркал инструкциите си. Виждайки приближаването на офицера, той изкрещял „Стой!“ и открил огън, убивайки офицера на място. В последствие Джери изчезва или като акт на съжаление, или убит от разгневените членове на батальона си. В друг от описаните от Грегъри случаи, един от „идиотите“ изиграл шега на хората от взвода си като метнал дезактивирана ръчна граната по тях. Въпреки побоя, който отнесъл за това, човекът намерил шегата за толкова забавна, че я повтарял всеки ден, докато не станало неизбежното. Забравил да дезактивира граната, предизвиквайки смъртта на двама войници и тежко ранявайки няколко други.

Това което станало с мнозина от 100 000 (чиято реална бройка в крайна сметка надминала 350 000) не е трудно да се познае. „За да оцелееш в битка, трябва да си умен„, пише Грегъри. „Трябва да знаеш как да ползваш пушката си ефективно, да я поддържаш чиста и в изправност, как да се ориентираш в джунглите и оризищата, без да бъдеш забелязат от врага и как да комуникираш и взаимодействаш с другите членове на екипа си„. Изпълняването на  всички или на което и да е от тези минимални изисквания за оцеляване на бойното поле зависи от определено ниво на вербална зрително-пространствена интелигентност, която мнозина от наборниците на  Макнамара не притежавали. В крайна сметка това води до тъжен резултат – смъртността им във Виетнам надвишава тази на другите войници три пъти.

karakochev.png
Героят на покойния Чочо Попйорданов Първолет Каракочев в шоуто „Клуб НЛО“ бе събирателен образ на глупавия войник, който непрекъснато има проблеми със старшината. Снимка: архив БНТ

Опасността от физическо нараняване, пред която се изправят хората с ниско IQ не се ограничава само до бойното поле. Проучване от 2016 г. от четирима психолози, ползващо данни от базата с данни на Дания за наборната служба (съдържаща 738 160 мъже) показва, че ниското IQ е рисков фактор в почти всички причини за смърт. Спад на IQ с една стандартна девиация (около 15 точки) се свързва с 28% увечиление на риска от смърт. Връзката между ниско ниво на IQ и смъртността е особено силна за убийство и респираторни болести (като рак на белите дробове). Високият процент на убийства може да отразява предразположението на онези с ниско IQ да се оказват в опасни ситуации, може би заради липса на икономически възможности или увеличения шанс да бъдат виктимизирани от хищно настроени индивиди. Сходни условия може да обяснят и разпространението на респираторни болести, което може да е продукт от високите нива на пушене, както и по-високия шанс да се обитават по-замърсени индустриални райони, в които е по-лесно да се намери работа с ниска квалификация. Очевидно, това да се родиш с ниско IQ е достатъчно, за да предопредели живота на човек като нещастен и без късмет. Но може ли ниското ниво на IQ да е допринесъл – не да обясни, но да бъде фактор в – масовото убийство, извършено от Мартин Брайънт?

За да се отговори на този въпрос, трябва да надскочим простите корелации между IQ и различни видове резултати и да се вземе предвид това, че тези с ниско ниво на IQ е много по-вероятно да изпитват нещастие в привидно всяко начинание. Да имаме интелигентност е това, което ни позволява да действаме в света – както сами, така и в рамките на обществата, в които живеем. Тези, които имат късмета да имат високо IQ, успяват по-лесно да се справят с различните предизвикателства на живота и така естествено се изкачват в йерархиите на компетентност. Можем да си представим тези йерархии, повечето от които не са важни – йерархията на скорост на решаване на кубче на Руби, например, най-вероятно е без значение. Всички те обаче изискват някаква степен на интелигентност. Нещо повече, някои от тези области на успех – като приятелски групи, романтични отношения и професионална заетост – са толкова фундаментални за преследването на щастие на индивида, че невъзможността да се постигне прогрес в тях е фундаментално вредящо за усещането за благополучие и вътрешната самооценка на човек.

Това означава, че да имаш ниско IQ не просто означава, че има по-голям шанс да бъдеш убит или да станеш жертва на инцидент. Означава също и че е по-вероятно да срещнеш трудности в изкачването на всяка стълба в живота. Често ще се чувстваш постоянно „запецнал на дъното“ – без възможност да подобриш или промениш позицията си. Повечето от нас ще изпитат това чувство поне няколко пъти в рамките на живота ни, независимо дали в училище (невъзможността да изкараме шестица по нещо), в нашия социален живот (невъзможността да създадем или да запазим успешна романтична връзка) или в относително тривиални области на живота. И все пак в повечето случаи, това е преходно – отминава, щом преместим усилията си към ново начинание или след като намерим начин да решим проблема. Малцина от нас знаят какво е да имаш това чувство почти през цялото време – голяма част от опитите на даден човек да подобри себе си или да напредне да бъдат спирани от сили, които изглеждат извън неговия контрол. Да бъдеш в капана на подобно мрачно психологическо състояние дори за кратък интервал може да доведе до потиснатост, депресия или зависимост. За някои хора това усещане на „запецнал на дъното“ (че светът явно е нечестен и против тях) ще доведе до негодувание, а негодуванието може да се превърне в желание за убиване.

Животът на Мартин Брайънт, характеризиран от самота, депресия и множество разочароващи опити да създаде приятелства, е изпълнен с примери, които следват този модел. Очевидно, неговите действия го поставят като изключително краен екземпляр сред тези с ниско IQ – но трудностите в неговия живот са печално представителни. Четири от всеки 30 деца в училищата в САЩ (и сходен брой в България, бел.прев.) са карани да се състезават с останалите за оценки и места в университетите въпреки своето ниско IQ и често безуспешно. И също като тях Брайънт откри, че „нормалното“ на обществото е просто непостижимо. Тъй като ролята на когнитивните възможности е подценена в успеха в детството и често се счита като функция на положените усилия, децата в тези условия може да се окажат в ситуация да се опитват по-силно от всяко друго дете в класната стая и да бъдат смъмряни да „се опитват по-силно„. Докато мъдрите грижещи се за деца хора се въздържат от това да обвиняват децата пряко за техните провали, табуто върху признаването на важността на интелигентността означава, че самите индивиди с ниско IQ може да не са наясно за състоянието си или пълните последствия от него. Това ги прави по-склонни да се отдадат на повтарящи се самообвинителни вредни за самочувствието им и умствената им стабилност действия и състояния.

Нищо от това не цели да подскаже, че на тези с ниско IQ или на тези, които изпитват продължителен период на „запецване на дъното“ заради своите когнитивни ограничения трябва да се гледа като на хора, които е вероятно да нарушат закона или да се занимават с тежки престъпления. Но това е едно възможно обяснение за факта, че тези с ниско IQ е по-вероятно да правят така от тези със средно или високо IQ. И неудобната реалност е, че обидените, в този случай, са донякъде прави в своя анализ – те са поставени в игра, която е нагласена срещу тях от самото начало. Скорошно изследване в геномиката потвърди това: проучване от 2018 г. в списание „Nature“1 използва гени, секвенцирани от над милион индивиди, за да изследва генетичното участие в образователното равнище. Този процес позволява създаването на профили на индивидуалните възможности като се оценяват полигенични оценки (polygenic scores (PGS). В това изследване тези в най-високата квинтила на PGS са имали около 50% шанс да завършат университет. Тези в най-ниската са имали едва 10%. Въпреки това никаква част от тази разлика в „генетичното качество“ не може да бъде отдадена на индивидуална заслуга или постижение. Това е разлика с решаващо значение, а бива определена за нас като индивиди от само от шанса (какви родители имаме, бел.прев.).

Fig2.png
Полигенните резултати от изследването на Nature (2018)

Докато щедрите социални системи в западните държави наистина дават облаги на онези, които са най-ощетени от когнитивната лотария, много по-голяма пропорция не се квалифицират за никаква помощ изобщо. Вместо това тези с IQ под 84 точки често са принудени да заемат трудни работи с ръчен труд, тъй като е малко вероятно да притежават набора от квалификации нужни за интелектуален труд. Тези работи ги правят най-маргинализираните в нашето сложно капиталистическо общество – и дори тези възможности за работа се топят под неумолимия натиск за по-ниски цени и по-висока ефективност. Видовете работа като шофьор, чистач и работник на поточна линия бързо изчезват заради автоматизацията, оставяйки тези с ниско IQ без място, на което да отидат. Докато повечето от нас се радват на луксозния комфорт на продължаващата революция на автоматизацията, тези същите комфорти – като самоуправляващи се коли, роботи-прахосмукачки и роботизирани поточни линии – са на път да превърнат  когнитивно уязвими 15% от населението безработни и ненаемаеми.

Какво точно правим, за да коригираме или облекчим когнитивното неравенство? Отговорът, разбира се е, че го игнорираме и се надяваме, че ще се махне. Да продължаваме да принуждаваме големи групи когнитивно непривилигеровани деца през трудните предизвикателства на стандартната система на образование само продължава утищожителното наследство на отричането на интелигентността като фактор. Като се преструва, че не съществуват разлики в IQ-то, Макнамара взема в армията интелектуално притеснените и ги вкарва в една военна зона, която е по-голямо предизвикателсство и по-смъртоносна от всичко, което тебиха срещнали у дома си и така причинява безсмислената смърт на хиляди. Нещо повече, неговата инициатива остави десетки хиляди оцелели с дебилитиращи психологичесски състояние като посттравматично разстройство и жестоко лиши много хиляди родители и роднини от шанса да видят обичан член на семейството им да остарее. Привидната справедливост в този акт на консервативно мислене тип „tabula rasa“ се опровергава от бруталните му резултати, които го правят морално незащитим.

Но докато политиката на Макнамара е наричана „престъпление към хората с умствени увреждания„, малцина са взели предвид какво престъпление може да бъде извършено от нашето безразличие към когнитивно непривилгереваните в нашите общества. 50 години след Макнамара и 20 след Мартин Брайънт все още не сме започнали да си задаваме въпроса: Наистина ли е справедливо един човек да се роди с интелектуалната гаранция за успех в навигирането сред предизвикателствата на обществата на 21 век, докато друг е роден с почти пълната сигурност за провал? Докато не приемем, че хората с ниско IQ съществуват и че последствията от тяхното състояние са наистина сериозни, как можем дори са започнем да обсъждаме какво бихме могли да направим, за да облекчим несгодите им? Важността на когнитивните способности за успеха в живота в нашето технологично сложно общество прави отговарянето на този въпрос морален императив – но икономическите и политически лидери показват слаб интерес към този проблем. Въпреки факта, че ниското IQ корелира с негативни последици в много области и засяга около 15% от населението, ние изглеждаме неспособни да го третираме като всеки друг публичен здравен проблем.

Просто да се надяваме, че фактът на генетични и природни обстоятелства за раждането на един човек неизбежно дарява всички – за добро или лошо – с индивидуалност, ниво на социални умения и интелигентност, е форма на научно отричане, която служи само за нашето морално изкупление. Да се държим сякаш тези, които са обременени с ниско IQ са просто мързеливи или им липсва подходящата мотивация е начин да се освободим от отговорността да им помогнем. Приемането, че интелигентността съществува, че интелигентността има значение и че по-малко интелигентните са ни равни в морално отношение и стойност и слледователно трябва да им се помогне, са първите стъпки към адресирането на все по-настойчивата нужда напълно да се помогне на когнитивно непривилегированите.

Уаел Тадзи (Wael Taji) е псевдонима на следващ докторантура и изследовател на интелигентността, занимаващ се с поведенческа икономика и неврология в Пекинския университет. Първата му публикация „Когнитивното разделение между града и селото в Китай: Доказателства от надлъжно изследване“ (China’s Urban-Rural Cognitive Divide: Evidence from a Longitudinal Cohort Study), която в момента е в процес на разглеждане от списание „Intelligence“, публикувано от Elsevier. Можете да го последвате в Twitter @coevolutionist

Превод на български: Георги Драганов

Библиография:

1.
Gene Discovery and Polygenic Prediction from a Genome-Wide Association Study of Educational Attainment in 1.1 Million Individuals by James J. Lee et al, Nature July 2018 https://bit.ly/2qURNkH.
Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.