Руфие Чакалова или Руфинка има поставен малък паметник в село Попрелка, тъй като според местното предание девойката е живяла и починала в селото им.
В дискурса на поомръзналото ронене на крокодилски сълзи за края на Европа, арабизацията на големите европейски градове и наличието на необикновено количество дюнерджийници, предлагащи телешки продукти в иначе традиционно свинската немска градска среда ми се ще да обърна внимание на нещо не чак толкова европейско, но пък напълно българско.
Думата ми е за чудесната традиционна родопска песен „Руфинка болна легнала„, в която централен лирически герой е действително съществувалата родопчанка от смолянското село Попрелка Руфинка Чакалова – трудолюбиво и лъчезарно момиче, покосено от коварна болест в разцвета на живота си и неуспяла да осъществи своята голяма любов.
Руфинка е галено име, вариант на Руфие – в превод означава „Възвишена„
Излишно е да уточнявам, че Руфие е мюсюлманка. Днес родът на Руфие отдавна се е преселил и живее в съседна Турция. В родното ѝ село обаче е поставена паметна плоча, която да напомня, че легендата винаги е сянка на нещо истинско.
Необикновената ѝ и трагична история пленява жителите на Родопите – християни и мюсюлмани, намиращи утеха в тъжната и дълбока музика. Преплитаща се със собствените им съдби и напомняща им за родната планина. Планина изстрадала не малко, планина крепост, дом на Орфей, дом и за мнозина други през вековете, Родопите с добрите си и непосредствени хора са известни като символ на любовта на България.
Любов не абстрактна, а съвсем конкретна, изразяваща се ясно в трудолюбието и пословичната гостоприемност на онези, приютили се в полите на планината. Не можеш да замръкнеш гладен или без покрив в Родопите. И това е така не от вчера и не от онзи ден, а от векове. Християни и мюсюлмани са си помагали и са съжителствали мирно, нерядко има и преплетени родове от двете вери.
Но започнах с Европа, а говоря за Родопа, чудите се вероятно къде е връзката?
На този фон единственото нетрадиционно и небългарско нещо са онези – често сами израснали в модерна градска среда и неразбиращи българското, които се опитват да пакетират стереотипните си представи за света с родната действителност.
Нека не бъда разбиран погрешно, няма нищо лошо в това да пуснем по сълза за загубилия европейският си облик Шанз Елизе или все по-малко английския Пекъм, ако и въобще някога са имали такъв, поне както ние си го представяме.
Но разкрачени между двата свята – нашият, реалният и имагинерният уж европейски, ние сме осъдени да не разбираме и двата. Действията, които можем да извършим в такъв случай няма как да бъдат по-различни от действията на слепец в тъмна стая.
Слепец ли казах? Май трябваше да употребя друга дума, по-подходяща: безродник.
