Свети Маврикий, от Matthias Grünewald, XVI век
Съвременната култура има една все по-засилваща се обсесия да променя историята, карайки хора от различни раси да играят роли на доказано бели хора във филми, сериали, картини, компютърни игри и всякакви други произведения. Преди години Орфей бе изигран от актьор-негър във филм на Hallmark, а оттогава още редица исторически личности станаха жертва на подобно пренаписване на историята си. Причината за подобно нещо е ясна – да се обоснове мултикултурното общество днес като му се придаде историческа тежест. Но защо трябва да се прибягва до лъжи и измислици, когато има истински такива примери от европейската история, като например слабо познатия на мнозина св. Маврикий?
Много преди имащите негърска кръв Александър Пушкин или Александър Дюма да бъдат известни в Европа, един най-вероятно пълнокръвен африканец оставя дълбока следа в европейската култура и цивилизация. Става дума за римския легионер Маврикий, наричан още Мориц, Морис или Мавриций (да, именно онази островна държава). Според агиографията си Маврикий (250-287 г.) е бил родом от египетския град Тива, но бива изобразяван като човек с очевидно суб-сахарски черти. Той се издига до водач на легендарния римски Тивански легион и е един от най-тачените и най-почитани светци от тази група. Той е и патрон на рицарите до XII век, на професии като бояджиите, на места и дори царства, като бива почитан от Коптската православна църква в Египет и ориенталските православни църкви. Св. Маврикий е светецът на императорите на Свещената римска империя. Чак до 1916 г. мечът и шпорите на Св. Маврикий са част от регалията, ползвана при коронациите в Австро-унгарската империя и са били сред най-важните символи на имперския трон. Някои от императорите даже са били коронясвани при олтара на св. Маврикий в базиликата Св. Петър.
Маврикий бива почитан като светец от християнската църква заради своята жертва в името на вярата си. Заедно с другите тивански светци св. Виталис, св. Кандид и св. Екзюперий, те биват почитани заради гоненията, на които са подложени. А Маврикий е светецът-патрон на швейцарската гвардия на Ватикана.
Историята им е описана в Passio martyrum Acaunensium („Страстта на мъчениците от Агаунум“) на френския владика от 5 век св. Евхерий от Лион[1], който вярвал, че Тиванския легион е бил група египетски християни, служещи в римската армия под командването на Маврикий (лат. Mauritius). По стечение на съдбата, въпреки масовия култ сред римската войска към бог Митра, св. Евферий твърди, че именно този християнски легион е бил накаран от император Максимиан да смаже бунт на християни в Галия. Според средновековния автор те отказали да се бият със своите братя по вяра и в знак на протест се оттеглили към град Агаунум, днес Сан-Морис в Швейцария. Император Максимиан на два пъти наредил наказанието децимация заради бунта – всеки десети войник да бъде убит от другарите си и в крайна сметка наредил целия легион да бъде избит заради отказа да последва заповедите му.
Заради името си и заради страната си на произход Маврикий бива изобразяван като негър още от 12 век. Най-старото оцеляло изображение, което го показва като черен африканец в рицарска броня е скулптура от средата на 13 век за катедралата в Магдебург. Тя е сложена до гроба на Отто I, император на Свещената римска империя. Изследователят Жан Девис (Jean Devisse), автор на The Image of the Black in Western Art (Изображенията на Черното в западното изкуство) изкарва документални източници за популярността на светеца и дава доста подробни илюстративни източници за него [2]. Когато новата катедрала бива построена, местните свещеници докарали свещена реликва – главата на светеца, докарана от Светите земи. Това имало голямо значение, тъй като през Средновековието се смятало, че св. Маврикий бил един от носителите на Копието на Съдбата.
Легендата става причина вероятното му лобно място в днешна Швейцария да бъде обект на почит, като дори бива кръстено на светеца. Проведени разкопки на място (1944-49 г.) дават насока на изследователи, които да проучат по-подробно въпроса. В анализ от 1956 г. на Passio martyrum Acaunensium от археолога Денис ван Берхем (Denis van Berchem), специалист в историята на римската армия, който твърди, че основният източник на автора на Passio е бил разказ от ориенталския владика от 4 век Теодор от Октодурум, който е донесъл от Изток легендата за св. Маврикий, станал светец заради своята жертва и тази на 70 войници под неговото командване. Ван Берхем твърди, че войниците не са били тиванци, нито цял легион.
Изображението на св. Маврикий е изследвано детайлно от Гуд Сукал-Редлефсен (Gude Suckale-Redlefsen)[3], който демонстрира, че това изображение на Маврикий като чернокож е съществувало още от първото изобразяване в Германия между реките Весел и Елба и от там се е разпространило към Бохемия, където бива асоциирано с имперските амбиции на дома Люксембург. Според Сукал-Редлефсен, масовото изобразяване на Маврикий като чернокож достигат своя епогей между 1490 и 1530 г.
Изображенията на светеца значително намаляват в средата на 16 век, като Сукал-Редлефсен смята, че причината за това е развиващия се атлантически път за търговия с черни роби за Америка – „Още веднъж, както и в ранните Средни векове, черният цвят се асоциира с духовна тъмнина и културна „различност“.
Изследователят Дейвид Уудс (David Woods) пише в своя труд Произход на култа към св. Маврикий, че в историята на светеца, описана от св. Евхерий от Лион има много неточности. Твърдението, че св. Маврикий е принадлежал към легиона Thebaei, който всъщност е бил разположен в северна Италия към началото на 5 век подсказва, че Теодор си е измислил историята на св. Маврикий, за да спечели благоволението на легиона по някаква причина. Една от причините според Дейвид Уудс вероятно е, че той се е опитвал да ги убеди да не приемат узурпатора Евгений като нов император през 392 г.
Краткият текст на Евхерий привлича вниманието на изследователите, които искат да разберат доколко отговаря на историческата истина. Има хора, които вярват в различна степен, че е има историческа основа за разказа на Евхерий, че група войници от Тива, които са били екзекутирани в Алпите в началото на управлението на император Херкулий Максимиан (284-305 г.), тъй като те отказали по религиозни причини да изпълнят заповедите му. Аргументите им обаче оставят мнозина други изследователи да се съмняват изцяло в съществуването на тези мъченици [4]. Основните аргументи срещу истинността на Евхерий биват обобщени от Дейвид Уудс така:
- Разказът противоречи на историческата последователност на събитията. Християните биват изгонени от армията няколко години преди масовите гонения срещу тях да започнат през февруари 303 г., вероятно около 298 г. [5] Това е било направено с план именно за да се избегне описания тук сценарий – войници да откажат да изпълнят заповеди срещу своите събратя християни.
- Въпреки че текстът твърди, че Максимиан на два пъти нарежда децимация на легиона, тази практика отдавна е престанала да се прилага, много преди той да седне на трона. [6]
- Въпреки че противопоставянето на военна служба от църквата преди реформите на император Константин често бива надценявана и факта, че някои християни все пак са служили в армията, свидетелствата на автори като Тертулиан и Лактанций потвърждават, че мнозинството от християните са били против военната служба, независимо от причините си [7]. Следователно, историята на Маврикий и Тиванския легион явно е, че те са приели военна служба и възможността за справедливо убийство, което противоречи на факта, че това мислене е възприето масово в църквата чак в самия край на 4 век.
Ван Берхем смята, че въпреки неточностите в историята, легендата за източния мъченик е била омесена с местни традиции, свързани с кампанията на Максимиан против бунтовници в Галия и от там идват объркванията за Маврикий и Тиванския легион.
И ако култът към Маврикий се радва на широка популярност по различни начини и на различни места из християнския свят, то историята му бива обвита в известна неяснота и несигурност, която може би бъдещи историци и археолози ще успеят да разнищят. Дали е съществувал наистина този човек, дали наистина е пътувал от Египет до днешна Швейцария, за да намери смъртта си там заради своите убеждения, или е умрял нейде из Близкия изток, а историята му е била смесена с бунт на местни хора-eзичници, в последствие „прекръстени“ от късен автор? Дали е бил чернокож, както го представя средновековната идея за него, или е бил бял? Вероятно ще разберем със сигурност един ден. Ясно е обаче, че за него могат преспокойно да се прави съвременно изкуство, което поне отчасти да се базира на историческата истина, а не на съвременни политически решения за това какви хора са населявали Европа в миналото.
Библиография
[1] CSEL xxxi. 163-73; B. Krusch, Monumenta Germaniae historica: scriptores rerum Merovingicarum, iii, Berlin 1896, 32-9; D. Van Berchem, Le martyre de la légion Thébaine: essai sur la formation d’une legende, Basle 1968, 55-9.
[2] Hampton, Grace; Devisse, Jean; Mollat, Michel (1981). „[Review] The Image of the Black in Western Art, Volume II„. The Journal of Negro History. The Journal of Negro History, Vol. 66, No. 1. 66 (1): 51–55. doi:10.2307/2716883. JSTOR 2716883.
[3] Suckale-Redlefsen and Robert Suckale, Mauritius der heilige Mohr/ The Black Saint Maurice. Превод на английски и предисловие от Genoveva Nitz. (Houston/Zurich) 1988. В книгата има каталог с 205 изображения на св. Маврикий.
[4] Van Berchem, La légion Thébaine; J. Helgeland, „Christians and the Roman army AD 173-337“, Aufstieg und Niedergang der römischen Welt ii. 23. 1 (1979), 774-7; J.-M. Hornus, It Is Not Lawful For Me To Fight: Early Christian Attitudes towards War, Violence and the State (Scottdale, Penn. 1980). Както Хорнус заявява: „Аз, следователно продължавам да вярвам, че единственият (макар и истински) интерес на текста се състои в откритието на настроенията… на римските християни от 5 век“ 55. R. Van Dam, Leadership and Community in Late Antique Gaul (Berkeley, Ca. 1985), 54-5, го интерпретира по сходен начин.
[5] Виж R.W. Burgess, „The Date of the Persecution of Christians in the Army“, Journal of Theological Studies 47 (1996), 157-58
[6] Последният записан случай е в северна Африка през 19 г. от н.е. при император Тиберий (14-37 г.). Виж Тацит, Анали 3.20-21. Твърдението на анонимния автор от края на 4 век на Historia Augusta (Macrinus 18), че император Макрин (217-18) е използвал децимация, за да наказва войниците си е безсмислено, както и голяма част от тази „история“.
[7] Виж например, L.J. Swift, The Early Fathers on War and Military Service (Wilmington, 1983).
