Студената световна гражданска война

Снимка: Jonathan Harrison, Unsplash

Войната никога не се променяла, казват някои. Но в рамките на малко над век ние наблюдаваме радикално различни начини на водене на война и може би даже вече наблюдаваме началото на съвсем нов вид такава – идеологическа гражданска война в нашия глобализиран свят, все още намираща се в етапа на студен конфликт, но някои събития от последните месеци ме карат да се замисля дали първите изстрели вече не са проехтели.

Преди да заговорим за вида война, нека да поясня, че говоря за гражданска война от четвърто поколение, като страните не са все още ясно дефинирани и варират значително според държавата, времето и дори ситуацията. Все пак, нека набързо спомена видовете война според която говорим за четвърто поколение, дефинирана за пръв път през 1989 г. от Уилям Линд (William Lind)[1]. Войната от първото поколение е водена от първите организирани човешки общества с капацитет да съберат голяма и организирана група хора, ползващи военен строй и тактика, войниците имат униформи и са ръководени от държавата. В този тип конфликт жертвите често са малко, тъй като убийството изисква да гледаш човека срещу теб очи в очи и изисква със собствената си ръка да отнемеш живота му. Военните действия са централизирани и има ясно обособен начин на водене на война, в повечето общества дори ритуализиран и вкаран в религиозните култове. Тази война се води от древността, с известни промени и нововъведения, до към средата на XIX век, като има разлики при различните държави кога точно се преминава на следващия начин. Специално създадените униформи отделят войниците от обикновеното население, както и създадените рангове, йерархична структура и войнишка култура, които и до ден-днешен можем да наблюдаваме в повечето професионални армии. Ползват се и други начини за победа – дипломатически съюзи, убийства, фалшифициране на пари и др. Ползвайки усъвършенстван модел на този начин на водене на война, европейските сили създават свои колониални империи, с които завладяват почти целия свят.

Второто поколение водене на война продължава значително по-малко, като нововъведенията във въоръженията – най-вече изобретяването на нарезния мускет, подобренията в артилерията, настъпват с все по-голяма скорост в епоха на открития заради силната конкуренция между отделните страни и постоянната надпревара във въоръжението и тактиката. Изпращането на големи групи въоръжени, униформени мъже на бойното поле в редици се превръща в изключително кърваво и неефективно начинание и в крайна сметка се налагат промени. Все още има бойни линии, но фокусът се измества върху технологиите, позволяващ на по-малки групи мъже да маневрират самостоятелно. Това позволява по-бързо напредване на бойното поле и цели избягване на ненужни жертви. Примери за такъв тип война, водени от национални държави, са Американската гражданска и Първата световна. При този тип водене на война конкуренцията на малките сили спрямо големите е почти невъзможна.

Третото поколение война се фокусира върху тактики, използващи модерни технологии, за да се използва скорост и изненада, за да се мине зад линията на врага и да бъдат унищожени неговите сили от тила. На практика се стига до края на линейния начин на водене на война на тактическо ниво, като бойните единици целят не просто да се срещнат лице в лице, но и да се надхитрят, за да получат максимално предимство една над друга. Този тип война започва да се води от Втората световна война, с налагането на тактиката на Блицкрига – едновременно и бързо използване на пехота, танкове, самолети, артилерия в синхрон за сломяване на превъзхождащ по сила и брой противник. Технологиите са ключът тук, като отново в исторически план това дава водеща роля на големите национални държави над противниците им – били те сецесионисти, националисти, политически революционери или по-малки съседи, които не могат да си позволят скъпите и все по-скъпи въоръжения за този вид война. Доминацията на големите сили става почти абсолютна, но съвсем скоро това ще се обърне.

И ако мнозина правилно са догаждали, че след Първата световна война ще има реванш, който се случва наистина с Втората световна, от тогава до днес всички живеем с идеята за Третата световна война и възможните начини, поводи и варианти за нейното избухване и водене. Големите политико-икономически и военни съюзи, целият следвоенен ред е изграден с една-единствена цел – да не допуснем това да се случи. А причината е изключително прозаична – атомните оръжия. Воденето на война между световните суперсили (и между другите сили, сдобили се с така желаните атомни оръжия) много скоро се изкристализира като абсолютно недопустимо при алтернативата от унищожение на целия човешки род. Така войната по принуда отива в абсолютно друго измерение, а големите конфликти между държавите намаляват до минимум.

Това, което Линд и други учени наричат четвърто поколение на водене на война[2] се корени в конфликтите, които САЩ и СССР си устройват непрекъснато, за да избегнат пряк сблъсък, но се развива (или деволюира) до децентрализиран начин на водене на война с абсолютно всички, включително невоенни средства. Линиите между участниците във военните действие и цивилните се размиват изключително силно. Конфликтите са продължителни, сложни (сетете се колко страни и фракции участват във войната в Сирия), тероризмът е често срещана и ползвана тактика. Участниците често са силно децентрализирани, размерите им са малки, разпръснати мрежи на комуникации и финансова подкрепа, без йерархия, в някои случаи дори без да се познават, силно идеологизирани. Повечето от тези конфликти са с нисък интензитет и разчитат не толкова на военна, колкото на морална, идеологическа и медийна победа, затова и използват изключително сложни психологическа и понякога война със закони (т.нар. lawfare). И точно тук духът започва да излиза от бутилката, защото големите, централизирани национални държави започват да са слаби и крехки на подобен вид заплахи. Един прост пример за илюстриране е изстрелване на ракета Tomahawk, струваща в порядък на 100 000 щатски долара за унищожение на база, състояща се от палатки, с обща стойност няколко стотици долара в най-добрия случай.

Съвременните конфликти, които наблюдаваме днес – в Сирия, Афганистан, Украйна са диаметрално различни от всичко, което сме видели през XX век. Както и днешното глобализирано общество е значително по-различно от обществото тогава, така и ние виждаме други линии, по които хората градят и подкрепят своята идентичност. Когато говорим за съвременни националисти, например, които осъзнават нуждите на своята нация и народ, те често имат по-близки и по-добри връзки със свои съратници от други държави, често техни исторически врагове. Наскоро говорих с група поляци, които изпитват силно негативни чувства към Русия и историческата руска идея за имперска доминация над славяните. При все това те изразиха изключително силно одобрение, че полското правителство е защитило от екстрадиция руски гражданин, избягал от Швеция, когато местните служби отнели трите му деца и му дало убежище. Поляците, които в никакъв случай не страдат от каквато и да е русофилия, защитават този човек на чисто емоционална и идеологическа основа. В повечето други ситуации те биха гледали на него като на съперник. За либералите и космополитите, чувстващи се граждани на света или минимум граждани на ЕС в нашия, европейски случай, които непрекъснато нарастват като бройка няма да отварям дума – те също намират за по-близки като разбирания не съседа си, а хората, с които си комуникират онлайн редовно.

Затварянето в подобни идеологически балони, нарастването на населението, промяната в нивото на технологиите и информираността на хората и едновременно с това закостенялостта, мудността и все по-голямата бюрократизация на демократичния процес сред западната цивилизация оставя все по-голям брой хора изолирани. В повечето демократични общества около половината от имащите право на глас не го упражняват – но не поради липса на кандидати, а поради липса на реални промени. Примери за радикален кандидат-политик или партия, избрана на властова позиция и бързо сменила мнението си изобилстват и не е нужно да се спираме на такива нито от българската, нито от световната политика.

Но да поговорим за гражданската война между световното ляво, което е естаблишмънта, и световното дясно. Все още не е съвсем ясно кога и кои точно ще я подпалят, но смятам, че вече наблюдаваме първите признаци за нейното начало. Германският генерал и военен теоретик Карл фон Клаузевиц описва войната като „продължение на политиката с други средства“[3]. Казано просто, когато политическият механизъм спре да работи, поради каквато и да е причина, резултатът неизбежно е война. Замислете се как мнозинството от гласоподавателите – колко милиони хора – от десетилетия в САЩ и Западна Европа са силно против миграцията и как от десетилетия техният глас категорично не бива чут. Причините това да се случва са множество, от икономически, политически и културни фактори, но те нямат значение. Важното е, че колкото повече време голяма част от населението не получава политическо удовлетворение на своите искания и проблеми, толкова по-вероятно е то да прибегне към политическо насилие. Когато група хора биват изключени от политическия процес, те са принудени да търсят други методи за промяна. И първите, които действат, са психически нестабилните, младите мъже, фанатиците, с проблемно детство, без приятели, без социална мрежа – а днешното общество създава изключително много като бройка подобни хора. Те чувстват, че с настоящата посока на развитие на западното общество и сегашната му система на управление няма да получат желаното от тях бъдеще.

Затова и първите изстрели дойдоха от индивиди с нисък социален статус, които нямат какво да губят, но могат да спечелят всичко. Колкото повече напредва времето и процесите се развиват, толкова повече хора ще бъдат изключвани от политическите процеси и ще стават все по-отчаяни и единственият изход, който ще виждат е насилието, независимо от последствията за тях самите. Не е нужно стрелците да бъдат съзнателно мотивирани за тези политически цели. Да вземем за пример училищната стрелба в Колумбайн през 1999 г., считана от мнозина за първия случай на масова училищна стрелба в модерната история на САЩ е извършена от двама ученици през 1999 г. Тя не се счита за политически мотивирана, а за личностен проблем на две момчета от училището, които не могли да понесат отношението на съучениците си. Запитайте се обаче – кой решава, че това да стреля по деца е добър начин да прекара сутринта си? Простият факт е, че стрелците, независимо дали са могли да артикулират, са видели това си действие като алтернатива на това да пораснат, да започнат работа, да създадат семейство и да живеят нормален живот. Или пък са видели второто като невъзможно и са избухнали в случайно и нецеленасочено насилие.

Ако преди насилието, извън войната, се мотивира с определена, често користна цел – обир на банка, събиране на рекет и т.н., сега насилието се използва като изразяване на чувството за неудовлетвореност от живота, омраза и предубеждение към самото общество. С времето това предубеждение изкристализира. Ако при стрелците от Колумбайн обяснението е нихилистичното „Изглеждаше като весела идея“, съвременните масови стрелци – от крайнодесния Андерш Брейвик в Норвегия, екофашиста Брентън Тарант в Нова Зеландия и крайнолевия Конър Бетс в САЩ вече обличат своите изблици на насилие в политическа окраска. Те много ясно заявяват, че са недоволни от посоката, по която обществото се движи и не виждат друг начин да го адресират, освен чрез насилие.

И така, имаме въоръжени военни, които са склонни да убиват лице в лице десетки невинни непознати хора, даже са готови да жертват живота си, ако това ще помогне на каузата им. Това е всичко, което ни трябва, за да започне една война, а нейният изход зависи от това коя страна има повече такива хора. Трябва да се има предвид, че повечето военни и полицаи са склонни да убиват и да дадат живота си за такава кауза и по-голямата част от тях ще защитават статуквото. Ако вече имаме някаква бегла представа кой ще води тази война, дойде време да видим с какво тя ще е по-различна от предишните.

Войната от четвърто поколение е конфликт, който се характеризира с размиването на линията между война и политика, между военни и цивилни и е доминиращия вид война от краха на Съветския съюз и победата на САЩ в Студената война. Той се различава от традиционната война по това, че не се води между национални държави, а между държава и недържавни участници, чиято цел най-често е да създадат своя държава. В Близкия изток изобилства от такива примери, като може да се разгледат конфликтите между САЩ и местните правителства и неправителствени участници като Ал Кайда, Ал Нусра, Ислямска държава, Мюсюлмански братя, които целят да установят ислямска държава (халифат) или кюрдите, които целят създаване на своя държава.

При гражданската война на идеологиите трябва да се има предвид, че не е ясно къде ще започне – дали в Европа, Северна Америка или Австралия и Нова Зеландия, но със сигурност гражданите на САЩ са тези, които имат най-голям достъп до огнестрелни оръжия и следователно имат най-голям шанс да постигнат успехи. Населението на САЩ притежава близо половината от частните оръжия в световен мащаб, и огромна част от гражданите имат опит с боравенето и употребата му – нещо, което повечето европейци нямат. Изключение правят ловците, военните и полицаите, но последните две категории в Европа са по-скоро на страната на статуквото. Затова и мога да допусна, че идеологическата гражданска война със световен мащаб ще бъде с център САЩ, вероятно с участие на доброволци от цял свят, както бе в Испанската гражданска война. Припомням, че на двете страни – републиканската и монархическата – се биха както поддръжници и неофициално пращани военни от Великобритания, СССР, Франция, фашистка Италия и национал-социалистическа Германия, така и обикновени и по-известни граждани от страни от цял свят, имащи виждания от целия спектър на политическия компас. В необявената война в Украйна днес от двете страни също виждаме доброволци, воюващи или за Украйна, или за про-руските милиции, защитаващи идеи като комунизъм, фашизъм, национал-социализъм, национал-болшевизъм, панславянски идеи, панрусизъм, православен шовинизъм и прочие. В Украйна често защитници на едни и същи идеи са от двете страни на барикадата, по различни причини.

Нека видим кои са елементите на войната от четвърто поколение и да видим кои от тях са налични към днешна дата.

Войната е сложна и дългосрочна

Това е доста очевидно, предвид факта, че в културно отношение този конфликт между глобалното ляво и дясно не е спирал от Втората световна война и на няколко пъти се трансформира – през 60-те години Франкфуртската школа променя тактиката на комунизма от работническо движение към революция на сексуалните и етнически малцинства срещу потисниците, както и краха на СССР през 90-те. Това, което наблюдаваме днес е ескалация след относително спокойните десетилетия, в които властваше идеята за „края на историята“ и всепобедния и вечен триумф на либералната демокрация[4]. Историята, естествено, не свърши, и днес наблюдаваме все по-засилващата се борба за промяна на статуквото и неговото желание да се запази.

Тероризъм

Този елемент се ползва повсеместно от не-държавните елементи за водене на война, тъй като тези групи нямат производствения капацитет да създадат и използват военна техника срещу държавите. Затова се търсят цели, чието поразяване ще има отношение върху политиката. Пример – в своя манифест „Великото заместване“ австралиецът-стрелец в Нова Зеландия, определящ се като екофашист Брентън Тарант обяви, че целта на нападението над джамиите в Крайстчърч е да накара държавата да изземе оръжията на обикновените граждани и така да ускори наличието на конфликт между леви и десни. Само седмица по-късно Нова Зеландия вече бе приела нови закони, ограничаващи правото на притежание на оръжия за обикновените граждани.

Не-национална или транснационална база – силно децентрализирана

Със сигурност участниците от страна на дясното са силно децентрализирани, но в САЩ имат нещо общо – имат обща идея за споделена идентичност като американци. Сходна е и ситуацията в Австралия, Нова Зеландия и Канада, където също общия деноминатор е принадлежността към исторически новата държава. В Европа, която далеч не е толкова централизирана поради исторически причини, преобладава национализма на ниво национална държава и свързаното с това усещане за принадлежност към тази общност. Идеята за пан-европейска общност и нация е нещо, което повече се изпитва от малка група еврофедералисти, макар и между някои представители на Новото дясно в Европа да има силни елементи на транснационална солидарност срещу централизацията на власт в Брюксел – Вишегардската четворка от Полша, Чехия, Унгария и Словакия, или демонстрираните топли отношения между представители на Алтернатива за Германия, италианската „Лига“ на Матео Салвини, Партията за независимост на Великобритания (UKIP), испанската партия Вокс и други. Въпреки тези примери, дясното в Европа остава много по-разединено и слабо спрямо това в САЩ.

Пряка атака върху културата на врага, включително чрез актове на геноцид срещу цивилни

Атаката върху културата на белите, християни европейци е нещо, което не може да бъде отречено. Също така е важно да се отбележи, че фактите нямат никакво значение в този тип конфликт. Това, което има значение е достатъчно хора да приемат атаките или „геноцида“ до такава степен, че да бъдат мотивирани да действат срещу агресора.

Изключително сложна психологическа война и пропаганда, особено чрез манипулация на медии, интернет тролове, ботове и законова война (lawfare)

Очевидно това е най-важният фронт тук и сега, като набралите популярност последни години термини като „хибридна война“, „руски хакери“, „фалшиви новини“ и скорошни разкрития в детайли за всички големи играчи – САЩ, Русия, Китай, ЕС и това как използват информационната война, за да дискредитират политическите си противници вътре и извън своите граници, както и за да манипулират изборни процеси. Интернет е новото бойно поле, за което няма сключени международни конвенции, ограничаващи дадени употреби и всичко технически възможно рано или късно ще бъде използвано.

Всички възможни форми на натиск биват ползвани – политически, икономически, социални и военни

Отново, тази точка е очевидна. Това не е война, която се води по бойните полета, а по телевизията, във Вашингтон, Брюксел, Москва, Пекин, в интернет и все повече с физическо насилие.

Цивилните са тактическа дилема

В този случай цивилните много често са цел или могат да бъдат счетени за участници, тъй като могат да бъдат сметнати за представители на статуквото, което се изправя срещу противниците му.

Липса на йерархия

Едната страна в тази война е толкова децентрализирана, че дори не може да бъде класифицирана като организация. Нещо, което от години уличните комунисти и нацисти – Антифа и т.нар. Свободни националисти (неонацисти) в Европа правят – за да избегнат разбиването на организациите си чрез арест на лидер, те действат на принципа на хоризонтална йерархия, при която всички участници вземат решения кога, къде и какво да направят. В тази война дясното е извело този принцип до крайност, тъй като става дума за много по-големи групи хора, огромната част от които не се познават и дори имат големи идеологически различия помежду си по много специфични теми.

Малка по размер, разпръсната мрежа на комуникации и финансова подкрепа

Частта от населението, която би участвала във военни действия е много по-малка от цялото население, огромната част от което е настроено политически апатично и само наблюдава конфликтите. Бунтовниците срещу статуквото използват дигиталния, вместо физическия свят за срещи, комуникации и до някаква степен за тренировки.

Като обобщение, това, което наблюдаваме в САЩ и в останалата част от света е масивен конфликт с нисък интензитет, причинен от разпада на политическия механизъм. Това е опит да се прокара насила политическа промяна с методи извън стандартния политически процес. Тъй като едната страна не е държава и няма достъп до производствения капацитет на държавите, войната се води с периодични насилствени партизански тактики, както и масова психологическа и „културна“ тактика. Най-важното за разбиране тук е, че независимо от това колко са различни мненията на някои граждани и колко се различават от вашите и колко крайни може да са те, тяхното мнение има абсолютно същата тежест като вашата в политически смисъл. Това е резултатът от демократичното разбиране за даване на един глас на всеки гражданин. С опитите на някои политически кръгове да премахнат или омаловажат гласовете на немалка и нарастваща част от гражданите заради разреза им с либералната политическа идеология, последните биват поставени в позиция, в която насилието изглежда като приемлива алтернатива. И колкото повече позиции стават „недопустими“, толкова повече потенциални бунтовници ще има. Броят на хората, които искат да запазят своите нации изцяло бели е изключително малък. Броят на хората, които искат по-малко миграция обаче е изключително високо. Като не се позволява на тези хора по демократичен начин да имат влияние върху политическите решения за миграцията, статуквото подхранва радикализацията. Цикълът на обезправяване и радикализация се усилва и с това честотата и бройката на изблици на насилие ще се увеличава, докато не бъде достигната някаква точка на кипене. Как и кога ще стане това не знам и не мога и да гадая, но ако процесът на стигматизация на дясното не бъде спрян, това ще стане в рамките на моя живот.

Бележки

[1] Lind, William S.; Nightengale, Keith; Schmitt, John F.; Sutton, Joseph W.; Wilson, Gary I. (October 1989), „The Changing Face of War: Into the Fourth Generation„, Marine Corps Gazette, pp. 22–26

[2] Lind, William S. (January 15, 2004), „Understanding Fourth Generation War„, antiwar.com

[3] Carl von Clausewitz, On War – 1873 English translation,

[4] Франсис Фукуяма, “Краят на историята и последният човек“, изд. Обсидиан, София, 1994 г.

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.