Войници от Поделение 65010. Тук на българска земя. Пеню Пенев е втори от ляво на дясно, в долния край на фотографията; на гърба на фотографията е написано със син химикал „29 III 1968 год.“. (Личен архив, с позволение.)
Училищна разработка за ПЕГ „Никола Йонков Вапцаров“ – Шумен
Научен ръководител: Димо Георгиев
Тук разглеждам въпроси от микроисторическите, семейни измерения на два важни аспекта от съществуването на комунистическия режим в НРБ – образование (чрез една специализация за „Балкантурист“ в ГДР през 1970-1971 г.) и военна служба (положението в казармата, командването на военните, участие в интервенцията в ЧССР от 1968 г.) на двама младежи. Разказите бележат няколко „отвъд“ – съзрявания (преходи от юношество), пътувания и условни „излизания“ от режима, които по особен начин разкриват допълнително устойчивостта на политическите клишета и зависимости.
Използвам като документална основа лично взети разкази-спомени на информантите (семейна двойка, моите баба и дядо по майчина линия) Янка Пенева (р. 1950 г.) и Пеню Пенев (р. 1947 г.).
В границите на НРБ – училище и казарма
Комунистическият режим се установява в България след загубите от Втората световна война и Парижката мирна конференция (1947 г.) – загуба както на авторитетния монарх Борис III (август 1943 г.), така и териториалното откъсване на Македония и Беломорието, загуба на политически елити и национално-културни ориентири. Отношенията на България със страните от Антихитлеристката коалиция, въпреки скъсването с Германия и българското участие в заключителния етап на Втората световна война (1944-1945 г.), са сложни. В политически план в страната настъпват сериозни промени – БРП (к) започва да извоюва позиции в НС и увеличава своите членове за сметка и притискайки останалите по-малки партии в ОФ, който е поел властта след преврата от септември 1944 г. Монархията е премахната с референдум през септември 1946 г., в който близо 96% от електората гласува за премахването. БРП (к) успява да сформира доминиращо „свое“ правителство на Георги Димитров (след две предишни отечественофронтовски правителства на Кимон Георгиев) през ноември 1946 г., а след февруари 1948 г. ОФ е сведена до формална организация, подчинена на властта. Георги Димитров заменя либералната Търновска конституция, и с натиск над VI ВНС се приема Конституцията от декември 1947 г., която заявява елементи от съветската, сталинистка система и отразява сложния социален, културен и политически преход към режим на БРП (к) и ориентиране към Москва.
Така държавата преминава в Народна република, тоталитарен режим на Партията, официално преименувана през декември 1948 г. на БКП. Георги Димитров работи усилено по проблематични въпроси като македонизацията на населението в Югозападна България като гаранция за курса към сближаване с Югославия. Връзките с Югославия се провалят след като плановете на Димитров за политическо обединение засягат стратегически СССР, а Сталин постепенно започва да оттегля своето доверие. Важен момент в историята на режима е култът към партийния вожд, който се доказва със създаването на град Димитровград (чрез обединяване на няколко села от Хасковска и Чирпанска околия) – добиваме представа за индоктринирането на комунизма. Политиката на ориентиране към СССР е продължена от лидерите Вълко Червенков (налага плътно нормите на сталинизма) и Тодор Живков (чието дълго управление надживява няколко съветски водачи и достига от края на 50-те год. до 1989 г.).
Важен аспект за режима, и налагането на неговите норми, представлява образованието. Целта на образователната система е да създава и възпитава хора, които са способни да носят и развиват ценностите на трудовите класи (работници и селяни), да спомагат за индустриализацията и промишленото израстване; също така хора, които да служат и преминат в армията. Справянето с трудностите в стопански и военен план след Втората световна война (като изплащането на репарации на Гърция, или първоначалното изискване за намаляване на военната сила) карат НРБ да създава „занаятчийски“ и военни училища, за да набави квалифицирани работници (зидари, стругари и др.), а също и военни готови да се жертват за Родината.
В своя разказ-спомен Янка Пенева възпроизвежда ученическите години, основата на своето образование. В начална степен, приемани на седемгодишна възраст в училище, децата стават чавдарчета. Наричани са така, защото участват в „чавдарски чети“ и биват възпитавани от своите ръководители в комунистически патриотизъм. Отличително е тяхното облекло – синята връзка и значката с лъвче и надпис „чавдарче“, а всяка чета има свое зелено знаме. В първите години на своето обучение учениците се учат да пишат и четат, а впоследствие се въвеждат науките. Докато са чавдарчета децата биват възпитавани на трудолюбие, уважение и помощ към възрастните. Учениците изписват азбуката и думите с молив, а след това започват да използват мастилници с перодръжки.
Техният делник (на чавдарчетата, но и на по-големите пионерчета и комсомоли) започва в 7:15 часа със сутрешна гимнастика (физзарядка), защото здравето се възприема като най-важно. Учебният процес започва в 7:30 часа, като задължителна част за неговото провеждане е прилежното облекло (униформата) – униформата на момчетата се състои от панталон (тъмносин или черен), бяла риза, сако (тъмносиньо или черно) и съответната връзка, а момчетата от горна степен трябва да носят шапка с козирка. Момичетата са облечени в ученически престилки (тъмносини или черни) със съответната връзка, а в горна степен се слагат и барети. За официални поводи момчетата носят тъмен панталон, бяла риза и вратовръзка, а момичетата плисирана пола (тъмносиня) и бяла риза с вратовръзка.
Средно учениците от различните степени имат по шест учебни часа на ден. Следи се за реда и дисциплината в учебното заведение, а при нарушаване на правилата учениците се наказват, или им се смъква връзката, което се приема за унизително преживяване. Класните стаи се състоят от маси , мастилници, черна дъска с тебешир (нововъведение в системата). Учебният ден завършва в 12:30 часа, с интервал от 30 или 60 минути между смените. След това децата са по домовете си и старателно започват да пишат своите домашни и учат уроците.
А едно от най-неприятните преживявания, разбира се, е изпитването – учителят привиква ученика на черната дъска пред целия клас и го кара да разкаже урок или реши някоя задача; за да провокират знанията на децата, учебниците стоят в раницата, а на масите са извадени само тетрадките по съответния предмет.
Образованието е задължително до VIII клас, до навършване на 16 години, и достъпно за всички; от III клас до VII клас учениците стават пионерчета и започват да членуват в ДПО „Септемврийче“. Отличителните белези в облеклото са червената връзка и значка. Учебният материал за тях става по-труден и обемен. Всяко лято пионерчетата получават пионерско поръчение, което трябва задължително да изпълнят, иначе получават наказание. Пионерските поръчения (например) биват – бране на билки (лайка, или липа) в определени количества, и началото на учебната година биват проверявани. През самата учебна година се организират „тимуровски команди“ като се изпращат няколко деца да помагат в къщите на възрастни хора, които се нуждаят от помощ – за прибиране на дърва, почистване на двора, или друга къщна работа.
През 60-те год. на XX в. навличат новости за пионерчетата. През лятото се организират бригади и така децата опознават селското стопанство, като работят на по-лека работа – бране на плодове, зеленчуци. След приключване на бригадата пионерчетата се възнаграждават със заплащане за свършената на полето работа. Така преминава средния етап от образованието на децата в НРБ.
В VII клас учениците започват да членуват в ДКМС (популярното название е Комсомол, по подобие на съкращението на съветската организация „Всесъюзен ленински комунистически младежки съюз“) – комсомолите трябва да спазват по-стриктни правила и имат комсомолска книжка, в която се отразява дали плащат членски внос; ако някой бъде изключен от Комсомола това носи много неприятности в бъдеще, защото не може да продължи своето образованието и трудно намира работа, но има и привилегировани комсомолци, деца на активни борци („срещу фашизма и капитализма“) и те влизат без приемни изпити в училищата и университетите, намират по-лесно работа.
Учениците в средните училища от VIII до XI клас са задължени да ходят на летни бригади, където работят безплатно за Комсомола. Ръководителите на тези бригади също са членове на Комсомола. Висшето образование е достъпно предимно за хора от заможни семейства, които могат да си позволят да издържат младежите. Привилегировани са децата на активните борци, децата на членове на БКП и др., но има и такива със забрана да продължат образованието си в университет, такива хора са противници на Партията и режима, изключени от Партията или Комсомола. Това оказва влияние и върху техните семейства, защото на техните децата също ще бъде забранено да следват в университет.
Разказът-спомен на Янка Пенева за образованието е показателен за господстващите представи и очаквания, които режимът налага и изисква (особено) от децата и младежите. Аз-формата тук практически отсъства, а се възпроизвеждат лични спомени под обобщения, което отговаря на колективното изискване на 50-те и 60-те год. на XX в. Отношенията между учениците и държавните образователни и младежки институции трябва да гарантират включване, приобщаване и запознаване с нормите на поведение, защото освен традиционното добро възпитание (уважение към възрастните, подкрепа, трудолюбие, патриотизъм) се изисква и спазване на партийните правила и изпълнителност в структурите на ДПО или ДКМС, а семейната принадлежност към структурите на БКП са осъзнати като „привилегия“, която облагодетелства една определена група младежи. Инакомислието и съпротивата се наказват с унизителни ритуали („отнемането на връзката“), или в по-късен етап изключване от нормален публичен живот (забрана за образование или работа).
Пеню Пенев разкрива друга важна институционална форма за постигане на колективното начало, изграждане и въздействие върху младежите – армията. След завършване на средното училище в живота на момчетата идва постъпването на казармата (или военното училище). Приемът за казармата се извършва през септември и октомври, а приетите момчета са на възраст между 18 и 19 години. Някои момчета не са приемани, защото имат лошо здравословно състояние. Новобранците получават униформи (камуфлажни), партенки и кубинки. Приетите в поделението в Елхово през 1966 г. са разпределени по роти, състоящи се от 70 войника. Разпределението е последвано от клетвата за вярност, която новопостъпилите дават около 40 дни след приема. Полагането на клетвата се извършва и учебните занятия започват.
В Елховското пехотно поделение (65010) служат 1000 войника, а новобранците биват обучавани на стрелба с огнестрелни оръжия, заредени с бойни патрони, под зоркия поглед на старшините. След това се преминава към отиване на полигона, който се намира на разстояние между 12 и 15 км. Войниците вървят пеша натоварени с пълно бойно снаряжение (вж. Изобр. 1.) включващо противогаз, лопатка за окопаване, автомат, манерка за вода и други – с общо тегло ок. 25 кг.
Така е всеки ден – стават рано сутрин в 5:00 часа, закусват и потеглят към полигона с пълното бойно снаряжение. Занятията по стрелба продължават до обяд и войниците до сградата на поделението. В едно спално помещение се настаняват 70 човека, които спят на двуетажни легла. Всяка сутрин леглата се оправят и старшините проверяват дали всичко в помещенията е изрядно. В банята влизат да се изкъпят по 70 човека; топлата вода не е в изобилие, затова къпането продължава 2-3 мин. на войник. Храненето протича в столова, която побира всички служещи в поделението, а отиването там става под строй; храната е сравнително разнообразна и любимата гозба на войниците е пържената риба поднесена на таблата в бяла чиния. Освен „хубавите неща“, на които войниците се научават (отговорност, точност), те започват да пушат – свиват тютюн от полята, правят цигари и ги прибират в табакери (кутийки за съхранение) пушейки по време на своите почивки.
„Отвъд“ границите на НРБ – военни интервенции и туристически обучения
Настъпва 1968 г. Поделение 65010 е вдигнато по тревога през юли с.г. Войниците са командировани към СССР. Качват се на кораби, специално подготвени за военни действия, от пристанището на Бургас и слизат на съветска територия близо до Одеса; качват се на специални влакови композиции (превозващи военни сили и боеприпаси) и след изтощителното пътуване пристигат на границата на ЧССР. Престояват близо месец до границата, където войници от страните на Варшавския договор (просъветска военно-политическа организация, създадена през май 1955 г.) водят подготовка за действия „по молба на чехословашкото правителство да им се окаже помощ за размириците в страната“.
Действията на Москва и нейните съюзници са породени от страховете около Пражката пролет – желанието на чехословашките граждани за либерализиране на държавата, един „социализъм с човешко лице“. Александър Дубчек, словашки умерен комунист, става партийния лидер отговорен за политически реформи като премахването на цензурата. СССР задейства военна интервенция на 21 август 1968 г., в която участват (без подкрепата на Румъния) всички страни от Варшавския договор. Доктрината „Брежнев“ (по името на съветския ръководител в периода 1964-1982 г. Леонид Брежнев) повелява, че всички държави от Източния блок трябва да поддържат просъветски режими и линии на поведение; ако Москва усети застрашаване на идеологията, то е в своето пълното право да се намеси военно.
Интервенцията в ЧССР е пример за прилагане на доктрината – съпротивата е смазана, Александър Дубчек е свален от власт и заменен със съветския избраник Густав Хусак през април 1969 г. Така в края на 1968 – началото на 1969 г. СССР и войските на Варшавския договор гарантират премахването на реформите от Пражката пролет. НРБ играе важна роля в тези събития – Тодор Живков (като български държавно-партиен ръководител) заема крайна и ясна позиция като отбелязва пред Леонид Брежнев и Александър Косигин (председател на Съвета на министрите на СССР), че трябва „да се направи всичко възможно, в това число да отидем и на риск, но да не позволим в Чехословакия да се развихри контрареволюция и да не я загубим (…) трябва да бъдем готови да действаме с нашите армии“.1
Българските военни части – два (в историческата литература се посочват като „мотострелкови“) полка, Елховски и Харманлийски, навлизат на 21 август в ЧССР от съветската гранична територия, след като са преминали подготвителното обучение. Действат в Прага и Словакия. Разказът-спомен на Пеню Пенев акцентира върху наличието на войски от целия Варшавски договор (колективното начало и единство), причините за интервенцията („чехите се бяха надигнали срещу правителството, организираха митинги“) и възстановяването на реда („бяха заловени организаторите и бяха затворени“). След възстановяването на реда войниците от Поделение 65010 прекарват последните си дни на територията на ЧССР в словашките градове Брезно и Банска Бистрица (вж. Изобр. 2.), където е и Щаба.2 Българската част се завръща с влакова композиция през съветска територия, а после с кораб. Стъпва на родна земя на 27 октомври 1968 г. След благополучното завръщане (в историческата литература се посочват само двама загинали) войниците се залавят с обичайните си задължения, разтоварват и подреждат боеприпасите. Получават уволнение след една седмица, защото изтича и задължителния период за военна служба; завръщат се по родните места с натрупан опит и продължават своя цивилен живот, работят, създават семейства.
Казармата позволява преминавания „отвъд“ границата на НРБ (вж. Изобр. 3.). Разбира се, не става и дума за свобода – военните части преминават обучение от съветски специалисти, разположени са на съветска територия, навлизат в чешките и словашки земи с нагласа за военна мисия. Друга възможност, вече за пътуване с цел обучение, откриваме в разказа-спомен на Янка Пенева.
Работещите в „Балкантурист“ (двигател и символ на българския туризъм в периода) през 1970 г. получават възможност да отидат на специализация в пределите на ГДР – Източна Германия, защото туристическото дружество подписва договор за обмяна на служители. Изпратените прекарват осем месеца (от октомври 1970 до май 1971 г.) в ГДР. След дълго пътуване с влак бъдещите специализанти слизат в Дрезден (Саксония). Там биват разпределение за различни градове. А разпределението се извършва по предварително направен списък. Част от българските специализанти заминават за Диполдесвалд в близост до Дрезден. Веднага при пристигането биват заведени в най-близкото полицейско управление, за да получат немски паспорти; за получаване на немските паспорти трябва да оставят своите в полицията с превантивна цел, за да се избегне преминаване във ФРГ – Западна Германия. След настаняването по квартири и вземането на паспортите идва ред на работата. Българите работят рамо до рамо с немските служители, които показват уважение като знак за култура. По улиците обикалят съветски военни, следящи за реда и спокойствието. Българските специализанти често биват канени на гости и немците се отнасят подобаващо с тях на работното място. В пределите на ГДР културата изисква, за да отиде някой на гости, задължително да бъде поканен, иначе просто не бива допускан да прекрачи прага на домакинството. Немците обожават точността и на гости се ходи нито по-рано, нито по-късно от уговорения час. Впечатление прави възпитанието на децата. При посещение в немските домове децата седят на масата до 20:00 часа, а след това стават без подканяне от страна на родителите, за да се приготвят за лягане. Така възпитанието на немските деца се издига високо в очите на българите.
Дневната рутина на специализантите преминава от закуска в 8:00 часа, сутрешно кафе в 10:00 часа, обяд в 12:00 часа и следобедно кафе в 16:00 часа. Разбира се, между почивките се работи усилено до приключване на работния ден. Интересно е как немците пият повече бира, отколкото вода; водата има „вкус на хартия“ и се използва предимно в домакинствата. Храната, която се консумира е внос от Източния блок; употребяват се консервирани храни внесени от УНР и НРБ. Изключвайки лошата храна и негодната за пиене вода, в очите на българите прави впечатление празнуването на Коледа. Това е новост за тях, защото в родината липсва честването на този християнски празник. В дните на Коледа не се работи и семействата се събират около трапезата. С гостоприемство немците канят българските работници да празнуват заедно и така се случва запознаването с немските традиции.
Забелязват се и доста скръбни моменти, наред с хубавите преживявания – много от източногерманските граждани са разделени от своите близки живеещи във ФРГ. Изключително трудно им се позволява да видят своите роднини и любими.
С настъпването на май идва време специализацията да приключи. Завърналите се специализанти остават с натрупаните богати впечатления. Разказът-спомен на Янка Пенева е непосредствен досег с една различна, макар и позиционирана в Източния блок, страна. Утвърждават се позитивни представи, исторически закрепени в българското общество, за немците (трудолюбие, дисциплина и точност). Битовите различия и културата, но и мерките за сигурност (като вземане на паспортите) оставят траен отпечатък. Реално ГДР е управлявана от просъветски режим, опиращ се на репресивните служби със страховита репутация (Щази – Министерство на държавната сигурност). Разположени са съветски войски и агенти, а репресиите карат много източногермански граждани да търсят възможност за миграция. Символ на разделението между Западна и Източна Германия става изграждането от август 1961 г. на Берлинската стена – обединението избледнява като възможност. ГДР полага усилия за подобряване на своето стопанство с опити за индустриализация и особено развитие на тежката промишленост, но жизненото равнище остава по-ниско от това във ФРГ. Точно през май 1971 г. се издига и нов държавно-партиен лидер – Ерик Хонекер започващ програма с претенции за подобряване на битовото ниво и нормализиране на отношенията със Запада.
Интересно е да се сравнят политически режимите на ГДР и НРБ – едно ефектно твърдение, дадено от историка Норман Дейвид, акцентира, че „България се състезавала с Източна Германия за лаврите на мрачната неподвижност. Индустриализацията започнала късно, както и държавната експлоатация на туризма“.3 Работата точно за „Балкантурист“ и прекрачването на границата не значи освобождаване от отговорностите и условностите на режима, а просто попадане в ситуация на контрол и упорит труд. Българският туризъм наистина се задвижва бавно, с тежката отговорност да бъде витрина за успехите и постиженията на БКП, задвижвайки в своята (само)реклама клишетата на режима.
Заключение
Изводите, които правя мислейки върху разказите-спомени и тяхното отношение към историята на НРБ са няколко. Образованието е безплатно и общодостъпно, но се забелязват особености – наличие на привилегии, а висшето образование остава запазено за младежи от заможни семейства. Обучението в занаят и основни ценности е неоспоримо, но страхът от наказания и авторитети присъства. Положението в казармата, „където момчетата стават мъже“ – усилията положението в тренировките дават своя резултат; вдигнатите по тревога войници от Поделение 65010 от Елхово изпълняват успешно поставените задачи и се завръщат на родна земя. Ролята на НРБ в потушаването на Пражката пролет е несъмнена, а това е успех за връзките със СССР и консервирането на комунистическите режими в целия Източен блок. Изпратените от „Балкантурист“ специализанти в ГДР успяват да се срещнат с немската култура. Досегът с чужденците обогатява и на ниво лични контакти е приет позитивно. Чувството за внимание, и предпазливост за мерките за сигурност и контрол в ГДР, е несъмнено.
Благодарение на спомените-разкази на двама младежи разбираме по-добре основите и действието на комунистическия режим и влиянието на нормите върху всекидневието, работата и обучението. Личните преживявания хвърлят светлина върху слабо познати аспекти (връзките на „Балкантурист“ за обучения в Източна Германия), или позволяват да видим непосредствените нагласи в образователната система, или (микроисторически да схванем) подготовката, мотивировката и участието в значимо събитие (чиято макроистория е позната) като интервенцията в ЧССР.
Бележки
1 В Пленум на ЦК на БКП от 29 март 1968 г. Живков открито споделя какво е заявил по-рано пред Брежнев и Косигин, вж. ЦДА, ф. 1 Б, оп. 58, а.е. 4, л. 97.
2 Съществуват натрупани спомени и издания посветени на българското участие в интервенцията и смазването на Пражката пролет, особено видни за публичното пространство около 2008 г. Някои са критични, други по-скоро оправдателни. Искам да посоча само сайта-проект с участника (тогава войник) в събитията Радослав Станев „Истории за ’68“, в който се проследява неговото връщане по пътя на военните части – едно пътуване в Чехия и Словакия отбелязано в създадена интерактивна карта, събрани интервюта, фото-архив, клипове.
3 Норман Дейвис, Европа – история, с. 1109.
Списък на използваните в текста съкращения
БКП – Българска комунистическа партия
БРП (к) – Българска работническа партия (комунисти)
ВНС – Велико Народно събрание
ГДР – Германска демократична република
ДКМС – Димитровски комунистически младежки съюз
ДПО – Димитровска пионерска организация
НРБ – Народна република България
ОФ – Отечествен фронт
СССР – Съюз на съветските социалистически републики
УНФ – Унгарска народна република
ФРГ – Федерална република Германия
ЦДА – Централен държавен архив
ЦК на БКП – Централен комитет на Българската комунистическа партия
ЧССР – Чехословашка социалистическа република
Използвани източници – литература и електронни ресурси
Дейвис, Норман, Европа – история, Велико Търново: Абагар, 2005.
Държавна агенция „Архиви“ (http://www.archives.government.bg/, посетен септември 2017 г.).
Знеполски, Ивайло (ред.), НРБ от началото до края, София: Сиела и Институт за изследване на близкото минало, София: 2011.
„Истории за ‘68“ (http://www.68.nagledna.net/bg/, посетен септември 2017 г.)
Калинова, Евгения, Иска Баева, Българските преходи 1939-2010, София: Парадигма, 2010 (второ преработено и допълнено издание).
„Пражка пролет, Софийско лято“ (http://1968bg.org/, посетен септември 2017 г.).
