На 27 ноември се навърши тъкмо един век от подписването на Ньойския мирен договор, с който България излиза от Първата световна война и приключва цикъла от три войни. Страната ни губи територии, хора, но най-важното – нанесена е морална и идеологическа рана, която до днес не можем да понесем. Урокът от тази дата и начинът, по който трябва да я отбелязваме, е важен, и на годишнината той изненадващо бе преподаден от група млади хора.
За историята днес е лесно да говорим, имайки голяма дистанция за да коментираме кое решение е било правилно и кое погрешно. Истината е, че събитията са били почти неизбежни да станат именно така. Чувството за несправедливост, което българите са изпитвали след 1878 г. и липсващото обединение на всички българи в национална държава, повече или по-малко признати в границите на Екзархията и дискутирани в политически контекст на Цариградската конференция не е накарало нашите деди да униват. Напротив, дори като трибутарно княжество, България бързо започва да работи по обединение на останалите извън пределите си българи. През 1885 г. след неимоверен подвиг на българските капитани Съединението е защитено и чудото сами да защитим интереса си без и дори въпреки желанията на Великите сили кара мнозина на очакват същото да се повтори и с Македония и Тракия.
Несправедливостта е гориво за нашите прадеди и те работят здраво. За поколение и малко превръщат бившата кална османска провинция в модерна, европейска национална държава. Работили са много, създавайки училища, университети, читалища, библиотеки, пътища, пристанища, заводи, нови и красиви сгради и резултатите не са закъснявали. В останалите извън страната земи пък се създават организации като ВМОРО, които, макар и да сменят тактиката, винаги са си поставяли за цел едно повторно Съединение.
След успешния политически гамбит от 1908 г., вече независимото, официално обединено Царство България няма как да не очаква война за освобождение на тези земи. Съседни Гърция и Сърбия също имат подобни идеи срещу Османската империя и не само. В тези страни също кипи усилена работа по изграждане на силни, модерни национални държави, хората мислят за бъдещето и са много самонадеяни, че именно на техния народ и на тях лично ще се падне историческата чест да изпълнят великата си идея – било за обединена България, Μεγάλη Ιδέα-та или отдавна лелеяния съюз на южните славяни, естествено с център Белград.
При тази ситуация сблъсъкът между трите нови политически центъра на Балканите изглежда неизбежен, независимо какви политически интриги, мощ или изкусна дипломация бъде приложена. И войните не закъсняват – Балканска, Междусъюзническа и Първа световна, като резултатите и до днес определят границите ни, поколенческите вражди и желания за някакви промени.
Сто години изминаха от края на този цикъл войни. Ние, българите, загубихме много и трябва да помним – но някак тази памет като че ли поувяхва. На самия ден, в който би трябвало да отбележим историческото събитие, почина Стефан Данаилов – дългогодишен актьор и обичан от мнозина българи, депутат и министър на културата, едно от лицата на БСП. Изгледах новините на националната телевизия – тази новина доминираше абсолютно – 10 минути отделени на нея, плюс три филма за личността му. И в целия час вечерни новини нито дума за стогодишнината от Ньой.
Седмица преди датата се замислих, че трябва да отида на възпоминание за тази дата, защото това ще е правилно. Разтърсих се, разпитах кога и какво ще има. На самата дата в София ще има шествие на студенти от Софийския университет. Неделята преди това в Пловдив е шествието на националистически и национал-социалистически формални и неформални групи. В петък, 29.11. пак в София пък е шествието на парламентарно представената партия ВМРО. Много хора изобщо не планират да ходят на което и да е шествие или отбелязване, било защото ги мързи, било защото са на работа, било защото се гнусят да са на шествие, в което участват и нацисти, било защото намират темата за маловажна или откровено смятат националното мислене за остаряло, демоде или дори вредно – все пак сме 2019!
Аз обаче реших да отида на студентското шествие – първо, защото е тъкмо на датата, и второ, защото студентите, като млади хора, неопетнени от политиката, са някак най-чисти и най-мили. А и все пак СУ е моят първи и някак най-любим университет. Така отидох и се срещнах с двата студентски клуба, организатори на лекцията и шествие – клуб „Родолюбие и отечественознание“ и клуб „Спаичъ“.
Момчетата и момичетата, повечето първокурсници от тези две нови студентски клуба, организираха сами събитие със 150 души присъстващи, повечето студенти, но и ученици. След лекцията групата се събра на мълчаливо шествие от университета, през Народната библиотека, храм-паметника „Св. Неделя“ и до наскоро възстановения лъв от мемориала на Първи и Шести пехотен полк в парка на НДК.
Неприятно е, че плочите с имената на загиналите в трите войни столичани, премахнати от комунистическата власт през 1981 г. още не са възстановени и столичани сме сред малкото хора в България, които нямат такъв паметник на героите от войните.
Все пак Столична община е обещала, че този паметник ще бъде вдигнат и в момента тече конкурса за избор на проект. Шествието обаче естествено трябваше да отиде именно там, за да поднесе венците и да запали свещите.
Гледайки толкова много млади мъже и жени, аз се зарадвах силно. И предишни години на такива събития са се събирали малко хора, но средната възраст е била много по-висока, сякаш само възрастните хора в предпенсионна възраст се интересуват от историята и почитат падналите.
Този път аз бях сред най-възрастните, а младите хора ми направиха впечатление на изключително възпитани, грамотни и приятни личности, със собствени мнения. Липсваха възрастните интелектуалци, които да дадат тон на обществото, да покажат как точно трябва да отдадем почит. Но младите, младите бяха там! Младите показаха на старите, как ние като общество трябва да помним.
Десните в България сме разделени и не можем да постигнем онази обществена енергия, която се наблюдава в страни като Полша или Унгария, където за национални празници или паметни дати улиците се изпълват с народ. При нас още липсва онзи дух на обединение, на работа заедно, на превъзмогване на дребни вражди, несъгласия или политически дребнотемия.
Шествието бе почтително, премина през центъра на столицата и смятам, че бе с добър вкус към паметта на загиналите във войните за национално обединение. И ако искаме днес ние да създадем силно и добре уредено общество, трябва да не униваме, а да направим същото като дедите си след националната катастрофа от 1918 г. – да работим, да сме упорити и да имаме дух.
