Клошарите с апартаменти в скъпи квартали

Време за четене: 5 минути

Снимка: Jonathan Kho, Unsplash

Преди две-три години в средноголям български град самотен клошар почина в затрупания си с боклуци апартамент, а съседите в блока разбрали за това едва когато миризмата на разлагащия се труп обхванала входа. И тогава вратата била разбита с взлом, за да може да бъде изнесено полуразложеното вече тяло! Представяте ли си – да си отидеш по такъв начин – сам, без близки до себе си, без медицина, без нищо. Просто лягаш и бавно умираш сред боклуците, които цял живот си събирал…

Когато вървите из улиците или се возите в транспорта, хвърляте ли поглед на околните жилищни сгради? Правило ли ви е впечатление тук или там (обикновено в старите сгради) един, два или три прозореца на даден апартамент, през чиито стъкла се виждат от горе до долу боклуци? Става дума за планина от всевъзможни вехтории, която човек съзира през прозореца и само може да се догажда какво ли, Господи, е пък отвътре – защото грамадите не позволяват окото да проникне в стаята дори и там да е осветено.

А каква е първата ви мисъл, когато ходите и видите до вас старческа ръка на брадат пияница, който завалено ви моли „дай някоя стотинка“? Че това е беден и нещастен човек, който няма какво да яде, няма близки да го подкрепят и едва ли има къде да живее? Не бързайте. Защото може да се окаже, че доста от тези просяци всъщност притежават недвижимо имущество, което струва дори повече от вашето!

Става дума за едно явление, което можем да видим преди всичко в няколкото най-големи града на България, но и не само – за просяци и клошари, които живеят в имоти в скъпи квартали, и то често големи имоти.

Преди няколко години до булевард в центъра на София често се застояваше възрастен човек в инвалидна количка, на когото много хора от квартала му помагаха с каквото можеха – като започнем от това, че негов съсед го извеждаше на разходка, бутайки му количката. Инвалидът живееше съвсем сам в апартамент в стара кооперация и получаваше пенсия, която едва покриваше лекарствата му, затова се налагаше добронамерени хора да му купуват храна напр.

Когато сме разговаряли с него и сме търсили начин да му помогнем по-ефикасно, различни хора му предлагаха да продаде апартамента си и да купи два по-малки, които вероятно нямаше да се намират пак на пъпа на София, но пък нашият познат щеше да взима наем, за да си покрива основни нужди. „Нее!“ – категорично отхвърляше той идеите – „Апартаментът ще остане на сина!“

Така, само да поясним, че „синът“ беше един нехранимайко, който беше се забъркал в проблеми с властите (май за разпространение на наркотици) и в резултат всеки месец трябваше да се разписва в районното, като очевидно беше оставил през зимата баща си да мре от студ! И неслучайно инвалидизираният дядо така си и отиде – една зима чисто и просто веещият от изпочупените прозорци мразовит вятър се беше оказал по-силен от старческия организъм и хоп! – на следната пролет нашият познат вече не беше на поста си. Но нищо – нали апартаментът е останал на „сина“…

apartment_trash_sofia_01
Апартамент, затрупан с непотребни вещи, събирани вероятно от кофите за боклук. Снимка: Даниел Бостанджиян

Още един случай. В практиката си на колекционер на стара българска техника неведнъж съм се срещал с вехтошари, които искат да ми предложат това или онова, за да изкарат някой лев. Преди седем-осем години се запознах с един такъв човек, който събираше стари книги, предмети и какво ли още не от контейнерите и после ги носеше на редовните си изкупватели да им ги продава. Няма да забравя – веднъж той ми намери рядък телевизор, телевизор „Преслав“ от средата на 70-те години.

С вехтошаря се засякохме случайно в Центъра, той ми каза, че находката му е у тях и че ако искам да я взема, трябва там да отида, защото телевизорът е тежък и събирачът няма как да го донесе.

Речено-сторено. Уговорихме се и след ден-два той ме поведе към жилището си. Влязохме в кооперация от 30-те г. в идеалния център на София и прекрачихме в апартамент на първия етаж, който, както забелязах, беше едностаен, стар и запуснат, но пък именно заради това запазил някогашния си чар. Обаче първо – беше пълен с какви ли не кашони, щайги, дървении и всевъзможни предмети, при преминаването между които собственикът многократно ме предупреди да внимавам, и второ – целият вонеше ужасно… на урина. Кошмар!

А телевизорът ме чакаше върху дюшемето на онова, което се водеше хол; аз прегледах апарата да не са извадени отвътре части за скрап, останах доволен от „Преслава“, платих, взех го и си тръгнах.

Този човек ми е давал небезинтересни неща – през годините съм получавал от него ценни материали – но още повече бяха съкровищата, които той все обещаваше, но не можеше да изрови изсред огромния куп от боклучаци, които сам беше натрупал в 40-ината квадрата. А като знам какви неща ми даваше, имам всички основания да предполагам, че още подобни със сигурност съществуват!

По този начин обаче той веднъж загробваше стока, която можеше да продаде, и отделно анулираше възможността да продаде апартамента (ако речеше) и да си купи две малки жилища в някой квартал, за да взима поне от едното някакъв наем и така да си допълва явно нестигащите доходи. И неговото битие всъщност така си и остана. Накрая не знам какво се случи с него – вече не го срещам. Дано не е нещо подобно на случая с умрелия затрупан клошар.

apartment_trash_sofia_02
Снимка: Даниел Бостанджиян

До една моя предишна работа (около паметника на патриарх Евтимий) често се навърташе един направо патологичен пияница на около 50 и нещо години, който от сутринта запиваше и непрекъснато мърмореше една и съща фраза – как трябвало да ни донесе нещо, което „ми го даде Хуан Карлос ІІ, кралят на Испания„. В един момент непрекъснатото му бърборене беше станало дотолкова невероятно дразнещо, че един колега го взе – ама буквално го взе! – и го прекара от другата страна на булеварда, настани го на една пейка, а онзи започна да досажда другиму.

По-късно разбрах повече за този човек. Баща му бил някакъв много голям директор в периода преди 1990 г. – на някоя от външнотърговските организации ли, нещо такова – и когато починал, му оставил два апартамента. Пияницата в единия живеел, другия го давал под наем. Като вземел наема, първата му работа била да го изпие. Постоянна работа нямал…

Наскоро в „Забелязано в София“ беше публикувана интересна снимка – три един до друг прозореца на апартамент, пълни с какви ли не боклуци буквално до тавана. Фотографът не беше казал, разбира се, къде е снимано това, но коментиращите отдолу разпознаха мястото и се оказа, че в този апартамент сега не живеел никой, но пък какъв ли е бил този, който е събирал всички онези боклуци?

Знам и такъв апартамент в блок срещу Военномедицинска академия, където друго освен кашони през прозорците почти не можеш да видиш. Нещо подобно беше и с един апартамент на ул. „Св. Иван Рилски“, през чиито прозорци на първия етаж се откриваше откъм хола направо макет на суходолското сметище, но после този човек май, почина, апартамента го продадоха, ремонтираха из основи и в него се настани някаква фирма. В един блок в Младост ІV, до Бизнес парка, ми направи впечатление апартамент на висок етаж, на който даже един прозорец му липсваше. Скоро не съм минавал оттам, та дали е оправен, не знам…

Зад такива клошар-апартаменти са заключени най-различни човешки съдби. Има хора, които не са желаели да се обвързват с никого и така и са останали сами, а остарели, вече не могат да се грижат за себе си – те отдавна са се пуснали по наклонената плоскост; има алкохолизирани люде, от които всички техни роднини са се отказали; има хора, настойчиво смятащи, че този или онзи предмет непременно ще им потрябва и го прибират, за да не го купуват после (макар че като натрупат определен брой неща, не могат да извадят въпросното нещо, дори да им потрябва); има вдовци без деца; има, разбира се, и патологични събиратели…

Има всякакви. Общото между тях обаче е, че и дума не дават да се издума да си послужат с имота си като с ликвиден финансов актив и да разпределят така парите от цената му, че да си помагат с това всеки месец и да водят по-сносен живот. През годините аз съм бил по-скоро наблюдател на явлението, а не толкова анализатор на това колко различни видове хора го причиняват; затова мисля, че ще е най-добре други хора в коментарите да разнищят въпроса.

Разбира се, че всеки е господар на своите постъпки. Но все пак следващия път, когато видите умолително бърборещ пияница да ви моли за някоя паричка, сами преценете дали е необходимо да съжалявате такъв човек – да не се окаже, че не само че в момента проси просто да пийне следващото, а и притежава имоти с цена повече от вашите…

Сподели
Антон Оруш
Антон Оруш

Антон Оруш е колекционер и изследовател на българската техника. Поддържа най-голямата колекция в тази област (над 400 апарата) и е създател на Sandacite.BG – сайт за история на българската техника. Работи в Университетската библиотека „Св. Климент Охридски“.

One comment

  1. “Sic transit gloria mundi“… Какво ли щеше да видим за съответният индивид, ако по някакъв магически начин или с чудно техническо средство, можехме да върнем времето назад? Да “превъртим“ на бърз кадър? В момента виждайки следствието, може да бъдем завладени от определени чувства, напълно обясними с нашата човешка природа… Но, то е краен резултат от верига предишни събития, основани на собствен избор при решаване на всяка житейска ситуация, било голям, било ограничен в конкретната ситуация. Дали чувствата и нашето отношение, щяха да останат такива, ако можеше да проследим цялата причинно-следствена верига от събития, довела в последствие до видимия за всички резултат. А, замисляли ли сме се за вариант в едно друго време с едни други порядки и ценности, в една реалност в която животът ни сблъсква отново с този човек, но той е още в разцвета на силите, на кариерата си и се “къпе“ в общественото благоразположение? Представете си още, че сте в уязвима, зависима от неговото благоволение позиция… Какво бихте могли да очаквате, като отношение? Какво би струвало това на него, а какво на вас? А, дали децата изплашат греховете на родителите си? Много въпроси, над които си струва да помислим, нали? Майка ми, светла и памет, казваше: “Не питай как си, а как ще си…“ Както и да живеем живота си, каквито и средства да си служим, има една ръка, която в крайна сметка свише изравнява везните… И, която на края ще ни въздаде, това което сме заслужили! Ще ни послужат ли там аргументите с които сме си служили цял живот? Не е ли това, нещото, което да ни накара да се замислим? Виждайки го отстрани или превърнало се в наша съдба? А, може би в крайна сметка, всеки получава това, което заслужава…

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *