Слободията, робията, народния табиет

Време за четене: 4 минути

Защото, при другите си лошавини, игото има и една привилегия: да прави народите весели. Там, дето арената на политическа и духовна деятелност е затворена с ключ, дето апетитът за бързи забогатявания от нищо не се дразни и широките честолюбия не намират простор да се разиграят, обществото изхарчва силите си в дребни местни и лични сплетни, а разтуха и развлечение търси и намира в мъничките обикновени и лесни блага на живота. Една бъклица вино, изпита под прохладната сянка на върбите, край шумливата кристална речка, прави да забравиш робството; един гивеч, изпечен с алени патладжани, миризлив магданоз и люти пиперки н изяден на тревата под надвисналите клони, през които се гледа високото синьо небе, е едно царство, а ако има при него цигулари, то е върхът на земното щастие. Поробените народи имат своя философия, която ги примирява с живота. Един безизходно пропаднал човек често свършва с един куршум в черепа си или в клупа на едно въже. Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога се не самоубива; той яде, пие и прави деца. Той се весели.

Из „Под игото“ от Иван Вазов

Днес няма робия или поне така казват, а има свобода – пак така казват. Знаете ли, от всички клиширани въпроси най-любим ми е:

– Свободни ли сме днес? – обикновено зададен от журналист на обикновен минувач, най-често на трети март.

Минувачът винаги е свободолюбива и извисена личност, особено пред камера и микрофон и отговаря:

– Не! – с твърдостта на български хъш.

– Добре де, защо пък да не сме? – питам се аз пред телевизора.

Не искате да чувате отговор на този въпрос, защото извисеният, свободолюбив хъш ще се превърне в тиква, а вие ще чувате само – руснаците, американците, извънземните, илюминатите, соросоидите, комунистите, демокрацията, циганите и всички други народни врагове. Тук ключовата дума е други. Не сме виновни ние, винаги са другите. Дали от хайдушкото, дали от партизанското ни минало ние винаги отричаме вината до последно – или като сега е модерно „до доказване на противното“ (понякога и след това).

Българинът държи на своята свобода… или по-точно на слободията си. Защото свободата означава да спазваш правилата и законите, а ние смятаме правилата за робия.

Как тъй някой ще ми казва аз какво да правя? Това е общонародното верую. И ако ти слушаш някой какво ти е казал (или, не дай Боже, го изпълняваш), това е робство, пък бил той и професор, академик, лекар или генерал. Тези дипломи сега ги дават под път и над път.

Още преди 142 години българите с изумление установили, че сега като са освободени, пак ще плащат данък – само че не на султана, а на българската държава. Че те не се ли бориха точно срещу това? От Раковски до Андрешко нишката някъде се е прекъснала и ако едни са пишели своите статии и прокламации, обзети от идеята за „Свобода или смърт!“ и „Чиста и свята република“, другите са чували „Слободия или смърт!“ Дали защото две трети са функционално неграмотни или заради друго – не знам. Няма Русо, няма обществен договор – искаме си слободията и толкоз. Правилата и законите са за балъците. А ако са създавани и гласувани от политици/чорбаджии, пардон престъпници, хич, въобще не ги хвали! Тия са лъжци и измамници. Дай по-добре по един билет да изтъркаме (тях пък ги затриха, пфу!).

Българите в своята маса не ги интересува политика, политици и въобще управляващите – по общо възприятие, тия са боклуци и прочие както вече казахме. Ако не ми вярвате вижте колко процента от хората имащи право на глас гласуват – под 50%. А ако сте добър по математика вижте колко процента от населението е нужно, за да се избере правителство с тия условия – под 25%.

Къде са другите 75% ? – протестен вот или непукизъм…

Хайде сега ми кажете: Как тези 75% да спазват препоръките и забраните, наложени от държавата? Ще отбележите с право, че „народът много е лъган“ и ще сте прави. Народът бе излъган, че е „новият социалитически човек“, после го лъгаха за Чернобил, после го лъгаха за демокрацията, а после мними политически фигури месии, после КТБ – списъкът няма край. Защо сега да вярва? На кого да вярва?

Обаче кой е виновен, че народът го лъжат? Да, да, знам, онези другите пак. Дали наистина са другите? В тази обстановка на всеобщо недоверие и незаинтересуваност думите на дядо Вазов звучат повече от адекватно:

Там, дето арената на политическа и духовна деятелност е затворена с ключ…обществото изхарчва силите си в дребни местни и лични сплетни, а разтуха и развлечение търси и намира в мъничките обикновени и лесни блага на живота. Една бъклица вино, изпита под прохладната сянка на върбите, край шумливата кристална речка, прави да забравиш робството…

Народът се е отдал на обикновените блага на живота и не се интересува никак от политика и идеология. На народа вече не му пука дали му повишавате цената на тока или данъците, или други такива „маловажни“ неща дето „крадците“ пардон политиците са ги измислили, обаче…

Ако вие отнемете на демоса „бъклицата с вино, изпита под прохладната сянка на върбите“, ето тогава вече стана страшно. Ето това вече е робия, тирания и узурпаторство и вие отнемате неговата свобода (или слободия, според вашите предпочитания). Не стига, че той е абдикирал от цялата си критичност към вашето управление, а вие сега искате да му отнемете всичко! Това деяние си заслужава въстание! А онези, които спазват вашите ограничения, те са роби, страхливци и овце.

„Как тъй някой ще ми казва аз какво да правя?“, взема куп фалшиви декларации за пътуване, качва се в колата и отпрашва за Великден при роднините.

Нашият народ скоро не се е сблъсквал с подобно извънредно положение или криза, които да засягат целия свят. За нас е трудно да си представим ѝ и нейната опасност, още повече когато заплахата е невидима. България не е участвала във война от 1945 г., а с епидемия не се е борила от 50-те години на XX век, когато бива победена туберколозата. Това са цели поколения, които са забравили какво представлява голяма, общочовешка заплаха, криза, епидемия или друг катаклизъм.

През 1914 г. европейските граждани и поданици и тяхната колективна памет са забравили за реалността на войната, защото е минало поколение от последния голям конфликт. Писатели, журналисти, политици и обикновени хора са си представяли войната с романтизъм и голяма доза наивност. Така и навлизат в Голямата месомелачка физически и психичмески подготвени тя да продължи само до Коледа и да е малка авантюра, а не катастрофата на живота им.

От подобна къса памет може би страдаме и днес.

Оригинална публикация – блог Бръснач

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.