Девети септември и упадъкът на Русе

Време за четене: 8 минути

21 септември 1946 г. Снимка на американски журналист показва изкараните под строй на градския площад жители на Русе. Събитието е „победата“ на Отечествения фронт на референдума за република. Снимка: © Старо Русе

Оригинална публикация – Фронтално

Шепа комунисти превзеха властта на 9-и септември 1944 г. в часовете, когато България вече беше окупирана от Червената армия на Съветския съюз. Под дулата на окупаторите бе установен кръвожаден комунистически режим. Убийствата без съд и присъда и ужасните репресии са само в началото на процесите, довели до упадъка на Русе.

Русе често е сочен като градът, в който са се случили много от „първите неща“ в България. Всички тези „първи неща“ свидетелстват за важното културно и стопанско значение на Малката Виена. И те са повод за особена гордост за русенци и до днес, макар да осъзнаваме, че става въпрос за стара слава. Периодът на „първите неща“ започва още от преди Освобождението и е лимитиран до годините на Втората световна война. След това, с настъпването на комунизма, Русе категорично отстъпва назад и започва процес на упадък, свързан със залеза на аристократичните и буржоазни градски традиции, изкоренени по брутален начин от новата власт след 9-и септември 1944 г.

От една страна, имаме неизличимите спомени в градската памет, свързани с разцвета на Русе след Освобождението, когато градът е най-многолюдното населено място в Княжество България, случването на първите неща, близките връзки със Западна Европа и с цивилизацията посредством реката, изграждането на архитектурните ансамбли от сгради в днешния център, променения облик и подемa при кметуването на инж. Кирил Старцев, приключило на 14 септември 1944 г.

От друга страна, битува наложилото се всеобщо мнение, че в годините на комунизма Русе е недолюбван и систематично пренебрегван от централната власт в София, което, като краен резултат, е довело до упадъка му. Но защо комунистите имат такова преднамерено поведение, когато стане въпрос за Русе? За да отговорим на този въпрос, е редно да се вгледаме в годините преди 9-и септември 1944 г., а също и да проследим как „светлата дата“ заварва града.

Когато говорим за съдбата на Русе, неминуемо е сравнението преди и след „Девети“. Датата е своеобразен предел на времето и повратна точка за съдбите на неговите граждани. Един от малкото извори за преживяното в тия години е поредицата „Русе – портрет на века“ (2000 г.), в която са събрани спомените на много русенци, преки свидетели на епохата. От редица от техните мнения лъха носталгията по времето на Царство България, за което те говорят, като за време на разцвет, на подем на града и обратното – стане ли дума за годините след 1944 г. – мненията са масово негативни, с известна доза тъга по изгубения градски блясък. Иде реч и за един (цивилизационен) сблъсък, състоял се в годините след 9-и септември – сблъсък между коренното население на Русе (не става дума само за представителите на едрата градска буржоазия и аристокрация) и новодошлите от околните села пришълци.

Додуха най-различни лумпени и нашият град се осра… Въпреки че нямам нищо против хората от селата, които идват в Русе. Но и има един период, в който масово дойдоха да живеят в Русе, избягаха заради ТКЗС-тата. И додуха тука да търсят работа във фабриките. Ставаха чистачи. И сега ние теглим много за съжаление. Нашият град много изостава.

Савчо Кисев, роден 1926 г. в Русе, с висше образование

(Из „Русе – портрет на века“, 2000 г.)

Старите русчуклии категорично губят битката си с новата власт. Това е предопределено, както от репресиите и убийствата след 9-и септември, довели до сковаващ страх у повечето русчуклии, така и от процесите на внос на „пролетариат“ в града от селата, на който се опира новата власт.

Комунистите на национално ниво са особено подозрителни към града и считат коренните му жители, независимо от техния социален статус, за носители на един аристократичен дух, на едни буржоазни традиции, несъвместими с „морала на новия човек“ в новата „Народна република“. От разсекретени документи от архивите на ЦК на БКП и на Държавна сигурност узнаваме как в първите години на „народната власт“ на централно ниво в София „другарите“ са се бояли, че в Русе „гъмжи от контрареволюционни елементи и чужди шпиони“ и „че са необходими решителни мерки, за да се неутрализират враговете на народната власт там“. Страховете в Централния комитет на Партията са основателни и се коренят в положението на комунистите в града в годините преди 9-и септември.

Въпреки набиваните 45 години легенди за масово „антифашистко и партизанско движение в Русенския край“, тази „масовост“ е повече от спорна. Единствените данни, с които разполагаме, са „официалните“ данни, посочени от самите комунисти. Загиналите партизани, политзатворници и ятаци от региона в периода 1941 – 1945 г. са точно 58 души, изброени поименно от местния Антифашистки съюз. От тия 58 души, ако се вгледаме в списъка, едва двадесетина са загинали в Русе и Русенска околия, а не малко тия „местни антифашисти“ са намерили смъртта си извън територията на България.

Практически, в един момент към 1942-1943 г. нелегалната организация на партията на комунистите в града не функционира. За това спомагат малочисленият й състав като цяло, а също и сериозното наказателно преследване срещу тях, осъществявано от правоохранителните органи. След развалянето на съюза между Хитлер и Сталин и нахлуването на германците в СССР, централното ръководство, горещо подкрепящо до този момент участието на България в Тристранния пакт на страната на нацистка Германия, получава задачата от Кремъл да организира партизанско движение, като успява да положи основите му в 12 „въстанически зони“. Единствено в последната 13-а русенска зона не успява.

Както в годините преди „Девети“, така и след това, ЦК на БКП предпочита да изпраща за наместник в Окръжния комитет на партията в Русе външен човек. Счита се, че на местните комунисти не може да се има доверие, много от тях „се огъват в полицията“ и се стига до много предателства. Така в края на 1942 г. от София е „спуснат“ Никола Попов. В отчет до Централния комитет, изпратен през март 1943 г., Попов пише, че към него момент броят на членовете на комунистическата партия в Русе се свежда до „30-ина партийци, главно интелигенти, които нямат никакъв организационен живот“. Населението на града тогава е било около 55 000 души, а комунистите са били около 0,05% от жителите му. За каква масовост става дума?

През 1943 г. се прави опит да се изгради местна организация на Отечествения фронт, който взима властта на 9-и септември следващата година под щиковете на окупационната Червена армия. Предвид „масовостта“ на комунистическото движение в Русенско, това е много трудна задача. Проведени са нелегални срещи с представители на Демократическата и Социалдемократическата партия в Русе, но последните категорично отказват да се включат в ОФ. В крайна сметка „на хартия“ комитет на Отечествения фронт в Русе е формиран през септември 1943 г. с представители на комунистите, социалдемократите, земеделците и „Звено“, но практически не се осъществява никаква дейност. Същевременно на окръжно ниво организацията на комунистическата партия се разцепва, като няколко месеца действат два отделни Окръжни комитети. Разногласията помежду им са туширани едва в навечерието на светлата дата.

Но би ли била възможна промяната на Девети септември без присъствието на едно много важно условие – наличието на окупационната Червена армия на СССР. Категорично, не! Можеха ли шепа комунисти да превземат властта без щиковете на съветските окупатори? За какво народно въстание, за каква социалистическа революция бълнуват другарите?

На 5 септември 1944 г. Съветският съюз обявява война на Царство България, а войските на окупационната Червената армия нахлуват на 8 септември. Вечерта на същия ден, когато Русе вече е окупиран от руснаците, в кантората на адвокат Димитър Нейков, намираща се в зданието на Застрахователно дружество „България“, се състои заседание на Окръжния комитет на Отечествения фронт. Основният въпрос, който се обсъжда, е завземането на властта в Русе. За целта се създава „оперативно бюро“ в състав Димитър Нейков, Димитър Генчев и Борис Минковски, като Генчев е определен за „координатор“. Бюрото е натоварено да осъществи контакт с началника на V-а дивизия полковник Кирчев и да се организира завземането на стратегически сгради в града – полицейските участъци, комендантството, обществената безопасност, пощата, гарата и т.н.

Деветосептемврийският преврат е извършен и на тази „светлата дата“ в същата кантора се провежда ново заседание на ОФ, ръководено от Никола Попов. На него превратаджиите си разпределят постовете. Д-р Димитър Хаджиев става областен управител, а негов помощник – Илия Ташев, за околийски управител е утвърден Петър Хинков, за кмет на Русе – Руско поп Христов, а ключовият пост на началник на новосформираната милиция е даден на комуниста Димитър Генчев.

На 10 септември 1944 г. областният управител прочита прокламация към населението, в която се казва: „Днес, на 10 септември 1944 г., от името на Отечествения фронт поех ръководството на Русенска област в този изключителен за страната ни момент, твърдо решен, в изпълнение на правителствената програма, да запазя вътрешния ред и мир в областта, като същевременно обезпеча всички права и свободи на гражданите“.

Разбира се, декларираните намерения се разминават тотално с действителността. Знатни и не толкова знатни русенски граждани започват да изчезват мистериозно, след като са били помолени да се явят „за малка справка“ в милицията или в Държавна сигурност, помещаваща се тогава в стара еврейска къща на улица „Цар Шишман“. Трудно е да се определи точният брой на задържаните лица, а също и на тези, които са избити без съд и присъда. Задържаните, за които е решено да не бъдат екзекутирани веднага, са били изпращани по затворите в други градове, а на близките не е било казвано точното им местонахождение.

Още в първите дни на новата власт Димитър Генчев и неговите сатрапи започват кървавата вакханалия. Изготвят се списъци с „фашисти“, отвеждани нощно време за разстрел. Известни са три места на масови екзекуции – местността Балюв дол, между селата Щръклево и Нисово, акациевата гора между днешните Товарна и Разпределителна гари в Русе и гората около днешния завод „Дунарит“ по пътя към село Николово. В тези своеобразни кланици попадат и напълно невинни жертви. Може би най-известният пример е с Тонка Обретенова, внучка на Баба Тонка и дъщеря на Никола Обретенов, която е разстреляна без съд и присъда край Щръклево, заедно със съпруга си Нико Просеничков.

През 1945 г. „Народният“ съд в Русе привлича като обвиняеми 561 души, някои от които вече са били убити в първите месеци след 9-и септември. Издадени са 100 смъртни присъди, като са изпълнени 53. 61 лица са осъдени на 15 години затвор, 31 души на 10 години, 45 на 5 г. и още 126 души на по-малки срокове. Оправданите са 152 души. Хиляди са пратени в новооткритите от комунистите концлагери. Репресиите срещу тях и наследниците им продължават под различни форми до самия край на режима през 1989 г.

На мушката на новата комунистическа власт е политическият, стопанският, културният и духовният елит на Русе. Градът е силно засегнат от последващите етапи в болшевизацията на България. Повсеместната национализация на банки, застрахователни дружества, фабрики и търговски предприятия има особено силно значение за Русе, където е концентрирана голяма част от индустрията и търговията на довоенна България. Национализираните обекти в града са стотици. Насилствената колективизация в селското стопанство и силовото налагане на ТКЗС води до смутове в селата на Русенски окръг.

Антикомунистическата съпротива, за разлика от „партизанското движение“ преди 1944 г., има наистина масов характер. Въоръжени групи от горяни бродят из горите край Червена вода, Ново село, Бъзън, Щръклево, Нисово, Табачка и целия Беленски край чак до началото на 50-те години, давайки силен и отчаян отпор на комунистите.

Малко известен факт е, че стотици „непоправими врагове на народната власт“ от цялата страна са били интернирани в град Бяла за постоянно, за да бъдат „лекувани“ в психиатричната болница там.

Под болшевишкия ботуш Русе започва бавно, но сигурно да се променя. Събарянето на два от символите на града има широк обществен отзвук сред остатъците от коренното население. Това са църквата „Всех Святих“ и Стъклената будка. От форсираната индустриализация на Русе по времето на „развития социализъм“ днес останаха грозните останки на панелните блокове на „работническата класа“, изтърбушените коруби на някогашните промишлени гиганти, оприличеният на източноазиатска гробница т.нар. „Пантеон“, сцепеният на две бивш Партиен дом… Остана и онзи вонящ спомен за хлорните обгазявания от 80-те години…

Не бива да се заблуждаваме, че с привидната промяна след падането на комунистическия строй през есента на 1989 г. може да бъде обърната посоката. Повечето русенци, наследници на обявените от болшевиките след 9-и септември за „бивши хора“, напуснаха града, отнасяйки със себе си вродения свободен дух на предците им.

И още нещо, много по-важно – огледайте днешния стопански и обществен „елит“ на Русе. Ще видите, че в днешните местни първенци са се проектирали последните Окръжен и Градски комитети на Партията, Комсомола и прочее казионни комунистически структури. Същите, лъщящи от самодоволство мутри, така чудно пременили се от вчерашни „секретари“ и „милиционери“ в днешни първи „политици“ и приказни „бизнесмени“.

И ако днес говорим, че комунистите след 9 септември 1944 г. са избили цвета на нацията, то това важи в най-пълна степен за Русе. Лишен от своите естествени носители на това, което днес наричаме „свободен дух“, градът е обречен на упадък, осланящ се само на старата слава и това, че тук преди толкова много години са се случили доста от „първите неща“ в България.

Накрая, ще се изкуша да перефразирам големия ни писател Георги Марков – понеже става дума за съдбата на Русе – днес, това е градът на онези случайни хора, които случайно са се родили в него, случайно живеят там и случайно ще си отидат, защото нито го познават, нито го обичат, нито ги е грижа за него, защото са слепи и прости слуги на чужда воля и чужда страна. Тези случайни хора дойдоха на власт на Девети септември 1944-а.