По българския превод на „Беоулф“

Време за четене: 4 минути

За първи път прочетох детска адаптация на „Беоулф“ може би десетгодишен. Историята ми се стори странна: започваше като най-обикновена приказка за герои и чудовища, но сякаш се състоеше от два различни сюжета – за младия воин и за стария крал. Във втория героят загива, а това ми изглеждаше необичайно за такъв разказ. Изглеждаше ми някак нередно.

Години по-късно попаднах на пълен английски превод и останах очарован от начина, по който е написана поемата. Разказът понякога е плавен и бавен, поетът се е любувал на детайлите и най-вече на звученето на думите. Друг път събитията само са нахвърляни. На неочаквани за съвременния читател места разказът прекъсва и действията на героя са сравнени с някакви други, още по-легендарни герои, за които днес почти не сме и чували. На „Беоулф“ много му личи, че е предназначен за съвсем различна публика. Когато го четем, сякаш подслушваме чужд разговор. Чуваме всичко, но невинаги го разбираме. И това чувство за неяснота ме накара да започна да уча езика на оригинала. Постепенно опитите ми да пре-превеждам от модерни английски версии ме доведоха и до превод от самия староанглийски текст. Смело или глупаво начинание, защото в случая съм самоук.

“Беоулф” е дълга епическа поема, написана или може би по-скоро записана в Англия някъде между VII и X в. Авторът или авторите са неизвестни. Текстът е запазен в един-единствен средновековен ръкопис от Х в. Този ръкопис не е излязъл изпод ръката на първия автор или съставител, а е създаден от двама скриптори, преписвали от по-стар, днес вече изгубен екземпляр. Сюжетът, ако може да се говори за такъв, проследява приключенията на благородния воин Беоулф от народа на гаутите, живял в днешна Швеция. Беоулф („Мечокът“) убива чудовища, това буквално е занаятът му. Не се сражава с хора. Унищожава злия великан, демон или призрак Грендел („Смазващият“), който дълго е издевателствал над свитата на датския владетел Хродгар. Унищожава и отмъстителната майка на Грендел. Прибира се у дома, възцарява се над племето си и управлява дълго и щастливо, докато не се появява драконът… Историята завършва по подобаващ германо-скандинавски начин, за който вече се досещате, дори и ако не сте попадали на нито една версия на този разказ.

През цялото време текстът е прекъсван от натрупани иносказателни описания, ловки фрази, описващи даден предмет по повече от един начин, както и от неясни за нас сравнения между постъпките на Беоулф и деянията на други герои от англосаксонските легенди. Поетът или поетите, оставили ни „Беоулф“, са разсъждавали не само върху далечното дори за тях минало, но и върху етиката на водачеството, отговорността на лидера, верността и личната смелост. Почти демонстративното безразличие към еднаквата за всички съдба е направо стоическо. В „Беоулф“ има цялостна нравствена философия, сякаш предназначена за воини и следи както от християнски, така и от езически мироглед. Изглежда, че авторът или авторите, работили върху легендите на древните англосакси, са познавали също така Библията, множество текстове на проповеди и най-малкото преразкази на класически римски произведения като “Енеида”, а може би дори и на гръцката “Одисея”, макар че последното е само догадка.

Beowulf_Cotton_MS_Vitellius
Началото на епическата поема „Беоулф“, написана основно на западносаксонския диалект на староанглийски. Част от ръкописа Cotton MS Vitellius, създаден през XV век и днес намиращ се в British Library. Изображение: WikiMedia Commons

„Беоулф“ поставя много въпроси на читателя. Точната датировка на текста е сложен проблем, който изисква запознаване с контекста на англосаксонската литература в цялото ѝ съществуване между VII и XI-XII в. Героите на поемата живеят в епоха, която вече е била отдалечена от момента на записване: периода на Великото преселение на народите или V-VI в. „Беоулф“ отчасти е изолиран текст, но за щастие някои от персонажите в него се появяват в други източници, съставяни в Англия, в скандинавските страни, в Германия и Франция. Това позволява да се търси ако не точното време на съставяне на текста, то поне представата, която англосаксите са имали за мястото на своите континентални прадеди в слабо познатия свят на германската древност. Но мисля, че все пак успях достатъчно мотивирано да взема страна в спора за датировката, воден между множество изтъкнати специалисти. “Беоулф” по-скоро принадлежи на VII-VIII в., първия период на разцвет на староанглийската литература между покръстването и викингските нашествия.

Имената на днес малко известни племена и народи също поставят въпроси. Например – дали Myrgingas, мюрингите от текста са Меровинги, тоест франки? За мен отговорът по-скоро е отрицателен, но това е мнението на дилетант, изградено върху усилията на филолози, създали различни хипотези по темата. Дали Secgas, седжите („Мечовете“) са сакси („Кинжали“)? Дали споменатият в текста легендарен владетел Офа е включен заради някаква връзка между съставянето на поемата и царуването на историческия Офа в Централна Англия в средата на VIII столетие? Понякога въпросите са без отговор или отговорът трябва по необходимост да остане несигурен. „Може би“ си остава най-честният подход към този интригуващ текст. Всъщност литературата върху „Беоулф“ надминава обема на поемата хиляди пъти. Филолозите и историците вече три века обсъждат всеки детайл в ръкописа, така че любителят лесно може да изгуби оригинала от поглед и да затъне в тресавището на интерпретациите.

„Беоулф“ стои на границата между историята и митологията, тоест той е именно легенда. Със сигурност е добра поезия – и всъщност е първото голямо литературно произведение на английски език. Стъпката, доколкото може да се говори за такава, и звуковите ефекти на типичната англосаксонска алитерация помагат за правилното четене на глас и понякога за по-доброто разбиране на трудни места в текста. Тонът на поемата е изискан в един особен, варварски стил. Реториката на поета е богата и внушителна. Духът на героите е трезв и същевременно възвишен по необикновен начин, който все още може да ни развълнува. Смъртта, верността и славата са големите теми на тази сурова поезия. Материалният свят на „Беоулф“ е този на едва нахвърляни, но впечатляващи пейзажи, на дружини от лоялни и свирепи мъже, на многозначителни думи, на брутални изблици на насилие с едновременно интригуващи и отблъскващи детайли… и на фаталния блясък на златото. Всъщност „Беоулф“ има толкова сложен, многопластов език и така си служи с визуални представи, че понякога звучи изненадващо модерно. В този наратив от Тъмните векове сякаш грижливо е отделено място за специални ефекти. Същевременно композицията е старателно обмислена и при внимателно четене симетриите между отделни сцени започват да се набиват на очи. „Беоулф“ е добре проектирана и добре смазана машина, която работи до днес. Сигурно затова толкова пъти е филмирана и адаптирана. Сигурно точно затова се опитах да я преведа на български.

Не зная дали съм успял. Този текст е предизвикателство и за най-задълбочения филолог, а какво остава за любителя. Любопитен съм към българската реакция спрямо „Беоулф“. Смятах, че след над десет години започвана и спирана работа по него, ще успея да го издам тази Коледа. Промених плановете си още веднъж. Живот и здраве, книгата ще излезе към края на 2020 г.

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.