Обезглавеният паметник на Христофор Колумб в Бостън.
През 1985 г. влиятелната британска група The Redskins изпя песента „Kick over the statues!„, в която се пее, че „Първият акт на свобода, по целия свят, е да свалим статуите, да изритаме шефовете“. Песента е хит в субкултурата на левите младежи, защото е с приятна мелодия и силно политическа, бунтарска, готина. Албумът, в който излиза, е „Neither Washington, nor Moscow“ или „Нито Вашингтон, нито Москва“ – двете политически суперсили по това време, на които интернационалните социалисти, към които принадлежат The Redskins искат да бъдат алтернатива.
Е, минаха години. СССР и неговият комунистически експеримент се сгромоляса катастрофално, неолибералният модел на Рейгън и Тачър във Великобритания и САЩ победи и, ако вярваме на Франсис Фукуяма, дойде краят на историята.
Междувременно обаче младите момчета, момичета (а напоследък и други), критикуващи съветския модел на комунизъм, но продължаващи да интерпретират идеите на Маркс не спират да работят, да пишат, да говорят. Мнозина от тях вече не са просто обикновени граждани, те са вече професори в елитни и не толкова елитни университети, те са учителите и възпитателите на децата в частни и държавни институции, те са журналистите, те са инфлуенсърите.
Идеята за работнически пролетариат, който да събори капитализма е изоставена и на нейно място идват малцинствата – етнически, полови, сексуални и каквито други могат да измислят.
Враговете на това общество, както можем да видим в исторически план от Културната революция в Китай, са всички стари идеи, всички стари хора, всички държатели на някаква власт. Тогава, както и сега, градската интелигенция изкарва гневни тълпи, които рушат, чупят, палят, карат хора да коленичат и да се отказват от родителите си, от рода си, от историята си. Целта на маоистите тогава е била да създадат ново общество, без хилядолетните традиции на Китай, уж спъващи прогреса към светлото комунистическо бъдеще. Днес целите са бъдеще, в което няма никакви разлики между хората по абсолютно никакъв показател и е настъпила социална справедливост.
Първи, естествено, ще паднат символите на тази власт – паметниците, произведенията на изкуството като филми, книги, картини, сериали, имената на улици, площади, дори градове, както и в дългосрочен план самият език и азбуката, с която се пише.
Но ако за последните неща трябват интелигентни хора, които години наред да оказват културен натиск, мека и твърда цензура и забрани, за статуите и паметниците просто трябва една гневна тълпа, която да бъде насочена от теоретика на новото прогресивно общество. Жертви на тази културна революция ще станат както паметници на конфедеративни генерали в САЩ, на белгийския крал Леополд II, на Сесил Роудс, различни исторически фигури, свързани с робството и на други, които биха могли да бъдат обвинени в тежкия съвременен грях на расизма по някакъв начин. Ще пострадат обаче и паметници на активни борци против тези идеи, като например статуите на Махатма Ганди или паметника на арменския геноцид.
Страдат и статуи на Ейбрахам Линкълн и Уинстън Чърчил – единият освободил чернокожите роби в САЩ с цената на гражданска война и 700 000 убити, а другият водил успешна война срещу национал-социализма, платена с цената на милиони загинали бели, както и с края на Британската империя. Всички тези жертви и действия нямат значение за днешните прогресивисти, които искат да изкоренят цялото минало, възприемано от тях като зло.
Атомизираното общество, с множество подгрупи, които да не изпитват национална солидарност помежду си, ще бъдат прекрасната почва, за да бъде съборено старото общество – хетеропатриархалното, капиталистическото, бялото общество. И именно на нас се пада честта или нещастието да наблюдаваме началото на този опит за революция, с нови играчи и с нови средства.
Протестите, избухнали първоначално в няколко града в САЩ, а после разпространили се из целия западен свят, имаха своя повод.
Това бе убийството на многократно осъждания за тежки престъпления Джорд Флойд, употребил два вида тежки наркотици в момента на ареста си. Причината за тези протести обаче не е отношението на американската полиция към него – такива случаи има буквално хиляди на година. Видеоклипът с негово участие бе само претекст отдавна таени проблеми, както и новите икономически трудности, породени от карантината заради китайския коронавирус, да избуят наяве.
Новото ляво ще каже, че виновните за това, естествено, са белите, с техния ужасен системен расизъм, който спъва онеправданите чернокожи и други малцинства от това да бъдат толкова богати, успешни и щастливи, колкото белите си съграждани. Незаслепените от идеология ще коментират, че всъщност става дума за насаждан от десетилетия комплекс – медиите непрекъснато твърдят, че хората са напълно и изцяло равни, а пък те са равни само във възможности, но не и в така желаните резултати. Така се появява и завистта и желанието да имаш онова, което уж несправедливата система те спира да имаш – и виждаме кадри на млади мъже и жени, носещи телевизори, телефони, дрехи и други скъпи, луксозни стоки… под благовидния претекст, че протестират за някаква кауза, различна от собственото им обогатяване.
Интересното е, че за подобен вид структурни проблеми в западния свят ние като общество бяхме предупредени изключително точно още през 2010 г.
Тогава руско-американският учен Питър Турчин, занимаващ се с културна еволюция и клиодинамика публикува в списание Nature свой анализ на последните векове човешка история и заключи, че през 2020 г. ще има взрив на политическо насилие, съизмерим с 60-те години на миналия век. И, за момента, изглежда че г-н Турчин ще излезе прав – биоленинистката революция е в пълен ход.
След седмици на разграбване на магазини, подпалване на коли и къщи, побои и убийства, участниците придобиват смелост от явната пасивност на държавите срещу себе си. Протестите се разрастнаха из целите американски щати, както и във Великобритания, Франция, Канада, Австралия, дори и в България имаше протест, макар и малоброен. Окрилени от пълната културна подкрепа на повечето медии, на огромен брой корпорации и на практика без никаква сериозна съпротива, размириците отиват на следващото ниво.
Наблюдаваме с очите си как в Сиатъл група активисти на крайнолевите Антифа и Black Lives Matter буквално отцепиха един квартал, обявиха го за независим от САЩ и събраха въоръжени хора, които да пазят добре обособените му граници.
Е, още на втория ден се оказа, че им е свършила храната, но… и това не беше истински комунизъм. Дали този малък експеримент ще се разрастне или ще се разпадне под вътрешно или външно въздействие, тепърва ще видим. Но едно е сигурно – близките седмици ще има много политическо насилие и още множество статуи и паметници ще бъдат вандализирани, съборени и опазени, в зависимост от това коя сила се наложи на улицата – на революционерите или на реакционерите, които засега са в по-скоро пасивна позиция, изненадани, дезорганизирани и без лидери.
