Обявяването на Независимостта и международното ѝ признаване

Време за четене: 9 минути

Независимост – каква сладка дума! А какво стои зад нея? Как сме я извоювали? За немалко съвременни българи датата 22 септември е просто още един почивен ден, като те рядко си задават въпроса какво точно е станало на този ден.

През 1908 г. във Велико Търново, в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ е прочетен манифест, с който княз Фердинанд I обявява Независимостта на България от Османската империя.

Княжеството и Източна Румелия официално се сливат в ново Царство. Но това изобщо не е едностранен акт, извършен за един ден. Обявяването на Независимостта е цялостен процес, който е продължил дълго време и е изисквал завидни дипломатически маневри от страна на младата ни страна.

За да осъзнаем значението на това действие на българската държава, трябва да се върнем назад във времето и да проследим как Великите сили – Англия, Франция, Австро-Унгария и Русия, водени от своите користни интереси, разделят България, поставяйки я в подчинено положение спрямо Османската империя. Българското землище е поделено на формално васалното Княжество България, автономната Източна Румелия, а Македония и Одринско са върнати под пряката власт на Истанбул. Направени са и териториални компенсации на Сърбия и Румъния, като това отново са земи с преобладаващо българско население. Въпреки акта на Съединението от от 6 септември 1885 г. Княжеството остава във васална зависимост, което дава възможност на Османската империя, а и на Великите сили, да се намесват в политиката му.

Освен политическите последици, сериозно е засегната икономиката му от вноса на западни стоки при ниско мито, без възможност да отговорим реципрочно на тези мерки, наложени ни заради зависимостта от Османската империя, с която западните сили имат сключени сходни неизгодни търговски споразумения. Ниските мита разоряват много от традиционните български занаяти, пострадали от орязването на огромния османски пазар и разрушенията на войната и поставени в неизгодна позиция спрямо много по-опитните си западни конкуренти. Едва прохождащата ни индустрия също е спъната от тези пречки от това да се превърне в конкурентоспособна на международните пазари. Допълнителна тежест се явяват и държавните дългове, наследени от Османската империя, които Княжеството и бившата Източна Румелия са задължени да продължават да изплащат – дългове, които в огромната си част са отишли за инфраструктура, изхранване и заплати на османските войски в значително по-бедните райони на империята, както и за луксове за султана и приближените му.

Васалното положение на княжеството заплашва и Съединението, което е в противоречие с клаузите на Берлинския договор, който към този момент продължава да е действащото международно право за нашия регион на света.

България е и единствената васална страна в Европа, което създава сериозни пречки за нашата дипломация при осъществяването на нашата външна политика. Всички постижения за тридесетте години свободен живот костват огромни усилия, както и дипломатически финес на нашите политици. Може да се каже, че идеята за българската независимост се ражда веднага след Берлинския договор, като тези настроения се засилват особено след Съединението. Водят се преговори с всички Велики сили, но резултат няма. Назначеното през януари 1908 г. правителство на Демократическата партия с министър-председател Александър Малинов си поставя за основна цел по време на мандата си постигането на Независимостта.

На 11 юли 1908 г. в Османската империя се извършва преврат от младотурския комитет „Единство и напредък“. Това принуждава султан Абдул Хамид II да приеме отново Конституцията от 1876 г. Започват отново да се извършват преобразувания към либерализация и демократизация в иначе силно изостаналата и феодална империя. В същото време се засилва и националистическата пропаганда, целяща създаване на отоманска нация, която, очевидно, ще трябва да включи в себе си и множеството малцинства в границите на империята, сред които и етническите българи. Тези цели на Високата порта могат да се превърнат в сериозна пречка за постигането както на Независимостта на България, така и за обединение на българския етнос.

Наблюдавайки отблизо ситуацията, българският представител в Цариград Иван Ст. Гешов лансира идеята за обявяване на Независимостта в писмо до външния министър ген. Стефан Паприков. Българската дипломация сондира мнението на Петербург. Руският външен министър Александър Изволски съветва да се изчака Австро-Унгария да наруши първа Берлинския договор. По това време изтича 30-годишният срок, за който тя има право да окупира османската провинция Босна и Херцеговина. Останалите Велики сили са информирани, че Австро-Унгария планира анексацията на Босна и Херцеговина, но не среща съпротива на това си намерение. (Бележка към 22 септември 2023 – това е обективно невярно. Прочетете в статията на доц. Христо Беров повече подробности.)

На 30 август 1908 г. в Цариград става „инцидентът Гешов“.

На гала вечеря по случай рождения ден на султана е поканен целия дипломатически корпус, като за пръв път изключение от такъв тип събития прави българския представител Иван Ст. Гешов, който не е поканен. С този акт на стриктно придържане към етикета младотурското правителство цели да демонстрира васалния статут на Княжеството. Гешов веднага е отзован за София. В отговор Османската империя също отзовава своя комисар от българската столица.

На 5 срещу 6 септември 1908 г. избухва стачка на служителите на частната компания с османско участие Източни железници. На територията на България тя обслужва линиите Свиленград – Белово – Симеоновград – Нова Загора – Ямбол. По молба на дирекцията на източните железници БДЖ поемат линиите.

На 9 септември компанията успява да прекрати стачката, но по нареждане на българското правителство линията е окупирана от войското подразделение и обявена за българска държавна собственост. Това действие засяга не само турските интереси, но и позициите на западните банки, които имат капитали в Източните железници.

Карта на изграждането на Източните железници (Chemins de fer Orientaux), обхваща територията на княжество България и Източна Румелия. Източник: Wikimedia Commons
Карта на изграждането на Източните железници (Chemins de fer Orientaux), обхваща територията на княжество България и Източна Румелия. Източник: Wikimedia Commons
Ген. Паприков изпраща Константин Хаджикалов в Цариград, за да направи опит за директно споразумение с империята по въпроса за Независимостта и за собствеността на железопътните линии.

В същото време княз Фердинанд търси подкрепата на Австро-Унгария за обявяването на българската независимост. На 10 септември, по случай 60-годишния юбилей на император Франц Йосиф, в Будапеща на княз Фердинанд са оказани почести като независим владетел. На слeдващия ден той води дълъг личен разговор с външния министър на Австро-Унгария барон Алоис фон Ерентал. Въпреки че не подписват никакъв документ в края на срещата, от нея става ясно, че поради интересите към Босна и Херцеговина Виена вече е благосклонна към българските желания.

В правителството на Малинов надделява курсът да се постави Европа пред свършен факт. На 16 септември то взема решение да обяви независимостта на 21 септември. На княза е телеграфирано да се завърне незабавно в страната. На 21 септември княз Фердинанд пристига в Русе, а на 22 септември 1908 г. в храма „Св. Четиридесет мъченици“ във Велико Търново със специален манифест обявява България за независимо царство. Въпреки денят закъснение, мястото не е избрано случайно и носи изключително силна символика. Старопрестолният град от Второто българско царство, както и в църквата, издигната от цар Иван Асен II в чест на победата над епирския деспот Теодор Комнин, тоест византийско-имперски, дават на владетеля своята историческа легитимност на акта и продължение на хилядолетната българско носене на царска, тоест императорска титла (от caesar – цезар – кесар).

Новината е посрещната с небивал възторг от целия български народ, включително и от опозицията, спряла за малко да се дърли в името на голямата национална цел.

Единствено БЗНС и тесните социалисти (предшествениците на БКП и БСП), са против, тъй като виждат в акта засилване на монархизма.

След обявяването на Независимостта започва значително по-сериозната работа – борбата за нейното международно признаване. Това ще бъде дълъг и труден процес, тъй като България всъщност първа е нарушила клаузите на Берлинския договор. Ден след България, на 23 септември Австро-Унгария обявява анексията на Босна и Херцеговина, а на 24 септември кралство Гърция се възползва от ситуацията и окупира васалната на Османската империя Критска държава (Κρητική Πολιτεία), обхващаща целия остров.

Още на 22 септември Фердинанд е телеграфирал на султан Абдул Хамид II, като го е уведомил за извършения акт и го е уверил в личната си вярност. С официална нота до Великите сили са направени постъпки за признаване на българската Независимост. Нито една от тях обаче не проявява готовност за това. Австроунгарският външен министър Ерентал поставя открито въпроса за отнетите от компанията на Източните железници железопътни линии, в които основно участие имат австрийски и германски капитали.

Манифест за независимост, 1908 г.
Русия предлага на международна конференция да се ревизира Берлинския договор, но в действителност преследва вековната си мечта да си осигури свободно преминаване през проливите на Босфора и Дарданелите.

Англия е съгласна на конференция, тъй като поддържа младотурците срещу руското влияние в региона и иска да издейства компенсации за тях. На сходни позиции са и Франция и Италия.

Съседите ни Румъния, Сърбия и Гърция търпеливо очакват решение на Великите сили, за да го последват. Между Великите сили има значителни противоречия, но по една точка всички са единодушни – България трябва да ликвидира значителните си финансови задължения, произтичащи от Независимостта. На 1 октомври министър-председателят Малинов заявява пред кореспондента на френския в. „Матен“ в София:

Независимостта си България е готова да изкупи с кръв, не с пари!

До османското правителство е адресирана ултимативна нота – до три дни да бъде призната българската Независимост. В същото време редакторът на влиятелното издание „Ени газета“ Зия бей е изпратен в Цариград да съобщи на Великия везир Кямил паша готовността на българската страна за преговори. Направени са постъпки за преговори и с Източните железници. Великият везир също няма доверие на Великите сили при свикване на международна конференция, която да дискутира границите на империята на Балканите, затова и търси преки преговори с България.

Искането на Високата порта е България да заплати капитализираната сума на дължимия данък.

Българските делегати в Цариград Петър Димитров и Иван Стоянович разбират, че Османската империя не е склонна на компромис и се връщат в София. Българското правителство, стремящо се към мирен изход от дипломатическата криза, взема превантивни мерки. Министерският съвет отпуска кредит за закупуването на нови пушки и патрони.

Османската империя обявява мобилизация на войските в европейските си владения, а в отговор България събира в бойна готовност запасните. Младотурците организират бойкот на български стоки, провеждат се и анти-български демонстрации в някои градове. В Сърбия и Черна гора пък има демонстрации срещу Австро-Унгария, която е струпала войски по границите с двете държави. Английският флот се насочва към османски и гръцки води, а руския флот в Черно море получава заповед за мобилизация. Балканите, бурето с барут, стават средище на международна криза и противопоставяне, което лесно може да прерасне в Световна война – както и ще стане няколко години по-късно, при друг инцидент.

За да предотвратят ескалация и въоръжен конфликт, силите от вече създадената през 1907 г. Антанта връчват на външния министър ген. Паприков нота с настояване да се разпуснат свиканите резервисти и да се изпратят делегати да преговарят в османската столица. В този исторически момент никоя от заинтересованите държави не е напълно готова за идващата голяма война и ново преразпределение на силите в Европа и света. България се съгласява и демобилизира запасните и изпраща на 18 октомври министър Андрей Ляпчев в Цариград. Освен с преговори за железницата и Независимостта, Ляпчев трябва да настоява за статута на Екзархията, за защита на правата на българите в Македония и Одринско и редица други въпроси.

При започналите преговори Османската империя иска 572 милиона златни лева компенсация, а Компанията по Източните железници предоставя сметка от 54 милиона лева.

Изправен пред тези огромни репарации, министър Паприков се обръща към руския, френския и английския агенти в София. Трите държави съветват Цариград да не прекалява в исканията си. Българската дипломация залага на огромна отстъпчивост по въпроса за железниците, за да спечели Великите сили на своя страна. Ляпчев е отзован, но оставя на масата на преговорите декларация с предложението на България – изплащане на 40 милиона за румелийския данък и за собствеността и експлоатацията на железниците 42 лева, общо 82 милиона, спрямо първоначално поисканите 626 милиона. Руският и френският посланик намират сумата за приемлива. Англия обаче настоява тя да бъде увеличена на 120 милиона. Отговорът на Високата порта закъснява и преговорите изпадат в застой за близо месец.

На 9 декември българското правителство отправя циркулярна нота до Великите сили и изтъква, че няма да плаща османския външен дълг, тъй като размерът му не е определен. Изтъква и важния исторически аргумент, че Гърция, Сърбия и Румъния не са плащали подобен данък при своето отделяне от империята. Нотата включва молба за посредничество пред Високата порта, тъй като в противен случай България ще търси „други средства“. Великите сили започват надпревара за привличане на страната.

След неуспеха в преговорите с Австро-Унгария Босна и Херцеговина са анексирани, в началото на 1909 г. Османската империя повдига въпроса за териториални компенсации в района на днешния Свиленград. Започва повторно съсредоточаване на османска войска в района на границата. Българското правителство мобилизира в отговор 8-ма Тунджанска дивизия и съобщава на Великите сили, че при никакви условия няма да отстъпи никаква територия. В отношенията между България и Османската империя отново настава безнадеждна ситуация и изглежда, че войната е въпрос на време. Решение обаче се намира.

На 17 януари 1909 г. руското правителство излиза с инициатива, съгласувана с Франция и Англия.

Русия ще поеме исканите от Османската империя 125 милиона лева, като приспадне тази сума от дължимите контрибуции, дължани още от Руско-турската война от 1877-78 г. България няма да плаща нищо на Османската империя, а ще сключи заем за 82 милиона лева с Русия с дълъг срок и ниска лихва – като това предложение, естествено, е от полза и за Петербург, тъй като младата, активна и фискално отговорна България е много по-способна да плати по-малкия заем отколкото разплутата и проблемна Османска империя, редовно бавеща плащанията по огромните си задължения.

Дипломатическото предложение успокоява страстите и преговорите са подновени. Цариград издига нови искания, но българският делегат Ляпчев проявява търпение и гъвкавост. В крайна сметка на 9 април 1909 г. Ляпчев и великият везир Хюсеин Хилми паша подписват българо-османски протокол за признаване на Независимостта. На подписването присъстват делегати от Великите сили, повикани от Ляпчев като гаранти за изпълнениие на договора.

На същия ден в Санкт Петербург е подписан и заемът, който Руската империя отпуска на България без никакви гаранции и контрол. На 7 април руското правителство официално признава Независимостта на Царство България. Скоро това правят Англия, Франция и Италия, последвани от Сърбия, Черна гора и Румъния. След уреждане на всички формалности около въпроса с железниците, на 14 април германското и австроунгарското правителства поздравяват цар Фердинанд I и кабинета Малинов с държавния суверенитет.

От изложените тук факти се вижда, че актът по обявяването на Независимостта на България на 22 септември е много по-мащабен и сложен от простото изчитане на манифеста във Велико Търново.

Месеци наред продължават усилията на правителството на Малинов да защити и утвърди държавния суверенитет. България триумфално отхвърля васалната зависимост от Османската империя и се превръща в пълноправна, самостоятелна държава, с пълна свобода на действия във вътрешната и външната си политика. Освобождава се от задължението да изплаща данък на империята, да участва в погасяването на огромния османски държавен дълг, да плаща източнорумелийския данък, както и получава правото сама да договаря външно търговските си отношения, да определя акцизи и мита.

Премахната е чуждата собственост и експлоатация на изключително важните в стратегически и икономически смисъл Източни железници на българска територия. Османската империя губи и последните права над Източна Румелия, която престава да съществува под каквато и да е форма в правния мир, с изключение на наследството от обединените 240 вместо 120 депутати в Народното събрание в София.

България се изравнява със своите съседи Сърбия, Гърция и Румъния. Сега вече държавата ни може да продължи икономическото, социалното и политическото си развитие, както и да насочи всичките си усилия към освобождаването на българите, останали под чужда власт.


Библиография

Тодорова, Цв.Обявяването на независимостта на България през 1908 г. и политиката на империалистическите сили„, София, 1960 г.

Марков, Г., „Независимостта на България през Балканската криза 1908-1909 г.„, София, 1908 г.

Стателова, Е., Грънчаров, С., „История на Нова България 1878-1944„, София, 1999 г.


Текстът е публикуван оригинално в сборник доклади „Проблемът на Независимостта в светлината на различните епохи от българската история„, под научното ръководство на д-р Даниел Вачков и Митко Делев, като част от конференция на Националната гимназия за древни езици и култури „Константин Кирил Философ“, посветена на 100 години от обявяването на Независимостта на България. Авторите са Андрей Георгиев, Божена Панделиева, Георги Драганов, Драгостин Цеков, Мирена Филипова, Михаела Николова, Сава Калчев, а текстовете са публикувани от издателство „Дамян Яков“, София, 2009 г.

Сподели
Георги Драганов
Георги Драганов

Георги Драганов е създател и редактор на сайта "Война и мир". Завършил НГДЕК "Константин Кирил Философ" и Международни отношения в Юридическия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Има опит като учител и журналист, в момента работи като проектен мениджър.

One comment

  1. Респект и поклон за всички стари български патриоти, направили България сила, жалко, че малцина се са с такова истинско българско самосъзнание, дано един ден, се върне това достолепие, поклон!

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *