Българи от старо време: Христо Иванов Големия

Паметника на Христо Иванов във Велико Търново. Снимка: Izvora

Борбите за национално освобождение на България са изпълнени с много вълнение, надежда, романтика, болка и тъга. В тях се доказват бъдещите национални герои, някои по-известни – Левски, Ботев, Раковски, Бенковски, други – по-малко познати, чийто принос също трябва да се помни.

Христо Иванов Крачулов, известен като Големия, Книговезеца и Войводата е един от тях. Той е български националреволюционер, верен съратник на Васил Левски, участник в двете български легии в Белград, основател на Търновския частен революционен комитет и деен член на Вътрешната революционна организация (ВРО).

Роден е на 14 септември 1840 г. в село Къкрина, Ловешко. Учи в Горнокрайското взаимно училище „Свети Апостоли“, където му преподава поетът Петко Славейков. Усвоява кожухарство и книговезство и отваря своя собствена кожухарска работилница.

След смъртта на майка му заминава за Белград, като през 1862 г. постъпва в Първа българска легия. Първото си бойно кръщение получава в битките за Белградската крепост същата година. Активно сътрудничи на Апостола на свободата и се ангажира със създаването на Вътрешната революционна организация.

След разтурянето на Легията се установява в Пловдив, където работи като книговезец и отваря собствена работилница. Участва и в църковните борби на българите. Малко по-късно заминава за Цариград с идеята оттам да пътува за Америка, но стига само до Марсилия и поради липсата на средства работи по строежа на Суецкия канал.

Завръща се в Сърбия и на 12 октомври 1867 г. постъпва във Втората българска легия, като след разпускането й Войводата се озовава във Влашко. Там заедно с Христо Кунчев събира малка чета от 8 души, с които трябва да премине в България през Турну Мъгуреле. Четата е заловена и хвърлена в затвора за 9 месеца. Оттам ги измъква адвокат, изпратен от Апостола. През 1870 г. Левски му заръчва „… по-добре е да се установиш в Търново, защото там нямаме человек никакъв в него град да работи.“ Големия създава Търновския частен революционен комитет.

След обесването на Дякона на 18 февруари 1873 г., Иванов продължава делото на своя „най-мил и драг приятел“. Член е на Гюргевския революционен комитет за подготовка на Априлското въстание, когато е назначен за помощник на Стамболов в Първи (Търновски) революционен окръг. Събира чета от над 100 души и се свързва с четата на Цанко Дюстабанов. Участва в битки при с. Ново село, Дебневския боаз и връх Марагидик. След разгрома на въстанието се укрива в Ловеч чак до месец юли 1877 г.

Веднага след навлизането на руските отряди в Свищов, революционерът успява да се промъкне покрай турските власти и да събере чета от 170 души. Присъединява се към отряда на полковник Алексей Жеребков и заедно с руснаците навлиза в Ловеч. Участва и във второто превземане на града, като след него създава българска доброволческа чета за разузнаване и прочистване на района от скитащи турски войници, башибозук и черкези. Съдейства на генерал-лейтенант Йосиф Гурко при освобождението на Етрополе, Ботевград, София и Пловдив. Награден е с „Орден за храброст“.

След Освобождението участва в създаването на Комитетите „Единство“. Работи като иконом в стопанството „Образцов чифлик Русе“ (1880-1881). Възстановява книговезката си работилница. Продава книги и ученически пособия. Но юнашкото сърце не понася спокойния живот. През 1885 г. избухва Сръбско-българската война и Майка България отново има нужда от уменията, смелостта и опита му. Той отново събира чета от около 450-500 доброволци и с нея достига до границата със Сърбия.

Христо Иванов развива и политическа кариера, член е на Народно – либералната партия с лидер Стефан Стамболов. Депутат е в VI-то Обикновено народно събрание (1890-1893). Към края на живота си Големия написва своите „Спомени“ – тетрадка с 224 страници. Предадени са за съхранение в Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ от неговия внук.

Последните дни от живота на този голям българин са най-трудните. Болен, със заседнал в крака куршум, той трудно работи и издържа голямото си семейство. Умира във Велико Търново на 60-годишна възраст в немотия и забрава.

През 1984 г. на ул. „Максим Райкович“ в старопрестолния град е открит бронзов паметник в цял ръст на Христо Иванов – Големия. Улици в Ловеч и София носят неговото име. През 2011 г. негов барелеф е поставен на Къкринското ханче. Къщата му във Велико Търново е реновирана през 2019 г. като къща за гости с музейна експозиция за живота му.

Това е един от многото достойни за преклонение българи, дали душата и сърцето си за националната ни кауза. Наш дълг е да съхраняваме техния завет и да предаваме плама на родолюбието на бъдещите поколения.

Вижте и останалите части от поредицата „Българи от старо време“.