Беларус е страна, която рядко влиза в новините, освен с клишето за „последната диктатура в Европа“. Малцина се замислят защо изобщо тази държава съществува като отделно политическо тяло, а мнозина от запознати смятат, че тя по исторически, лингвистични и етнически причини трябва да бъде част от Русия. Вероятно това е така, защото не познават цялата история на този народ.
Малцина са запознати със съпротивата на Беларус срещу комунистическата окупация, но както всяка друга страна на Изток, е имало такава съпротива. Беларуската антикомунистическа въоръжена съпротива по мащаб отстъпва на полските, литовските или украинските си събратя, но това не прави участието ѝ по-маловажно.
През 1918 г. след разпадането на Беларуската народна република се установява партизанско движение, което поддържа борбата срещу комунистите. Съветският режим съобщава, че около 1000 до 2000 партизани са били активни в периода между 1919 до 1941 г., убивайки най-малко 250 войници от НКВД.
С началото на Втората световна война, съветските части са унищожени от германските сили през 1941 г. и някои от белорусите искат да създадат своя независима белоруска държава.
Германците не са много запалени по независимите славянски държави и първоначално са подкрепяли само автономията на Зуев, но през 1943 г. се създава Белоруския централен съвет, който е марионетно правителство, не е много популярен и много белоруси отиват в горите да се борят с комунистите, вместо да се бият в състава на германската армия и да създадат белоруска армия в Германия, както иска Радаслав Астровски.
След отстъплението на германците мнозина не искат да бъдат управлявани от комунисти. Партията за независимост на Беларус, създадена през 1939-1940 г. във Вилнюс е основният организатор на съпротивата. През 1944 г. лидерите на БНП критикуват силно прогерманското правителство на Беларус и нейния лидер Радаслав Астровски за заемане на лоялна позиция спрямо германците. Те искат свободен Беларус вместо германска марионетна държава.
Беларуската съпротива обаче е дезорганизирана, слаба и не разполага със собствени ресурси за започване на освободителната борба на два фронта, а опитите за установяване на връзки със западните сили не дават желания резултат. Липсват не само оръжия, муниции и достатъчно тренирани войници, но и опитни командири. Следователно, когато през пролетта на 1944 г. германците канят белоруски активисти – лидерите на Беларуската централна рада и Беларуската отбрана на краищата – да участват в организирането на конспиративна мрежа на антисъветска съпротива, те се съгласяват с надеждата след войната да получат своя независима национална държава.
Тайните служби на Третия райх планирали да създадат и оставят в тила на настъпващите съветски войски цял „диверсионен фронт“ от Балтийско до Черно море. Разработен е таен план с кодово име „Любима котка“. Започна обучение на кадри и материално-техническа база. Конспиративната мрежа в Латвия се наричала „Горски котки“, в Украйна – „Степна котка“, в Смоленска и Брянска област – „Дива котка“. Беларуската организация, участваща в този план, получава името „Черна котка“.
Тази организация ще бъде известна и под имената Беларуска освободителна армия, BOA, Беларуска регионална армия. По своята цел и идеология тя е антисъветска и антикомунистическа партизанска организация на белоруските националисти и просъществува от 1944 г. до края на 50-те години.
За ръководител на движението беларуските националисти предлагат талантливият майор от регионалната отбрана Михаил Витушко., преди това офицер в съветската войска.
Отрядите на „Черната котка“ са разделени в Беларус на три части: „Беларус-Юг“, „Беларус-Център“ и „Беларус-Север“. Всяко от подразделенията има свои командири, а те от своя страна са подчинени на Генералния щаб на „Черната котка“, който се намира близо до Варшава. По време на цялото си съществуване, организацията е ръководена от Михаил Витушко. Германците обучават армията която е около три хиляди души, повечето от които остават в Беларус през лятото на 1944 г. и чакат заповедите на Витушко. Няколко части са били обучени в Източна Прусия и пристигат по-късно. Всички звена на „Черната котка“ са били снабдени с оборудване, радиокомуникации, оръжия, фалшиви документи, лекарства и пари. Предвиждало се тези запаси да са достатъчни за 5-10 години партизанска дейност. През лятото на 1944 г. германците построяват 15 бункера за белоруските партизани на територията на Беларус.
Основните са близо до Каменец, Пинск, Наваградак и Борисов. Бункерите са построени от бетон и положени на дълбочина 2-2,5 метра под земята, спомня си бивш германски войник, участник в подготовката на мрежа от бункери Беларус. Отрядите на „Черна котка“ са действали в Гродно, Брест, Белосток и Вилнюс. Някои от отрядите воюват край Могилев, Витебск, Минск, Борисов. Поддържат се тесни контакти с Армия Крайова и еврейския военен съюз. Известно е, че заедно с поляците групите на Витушко са контролирали пътищата в Мазовия. Провеждали съвместни военни операции в районите на Налибокската пуща (най-големият горски масов в Беларус) през януари 1946 г.
Черна котка е поддържала и контакти с членове на Украинската въстаническа армия (УПА). Още през 1945 г. бойци на УПА помагат на белоруските отряди в борбата им срещу съветите. Сред групите, които са подчинени на Витушко е имало малки отряди на германците. Те са се състояли от войници и офицери от Вермахта, избягали от плен, които не са успяли да влязат в Германия и се присъединивят към белорусите в борбата им. По-късно някои от тях успяват да се върнат у дома. Сред партизаните на „Черната котка“ е имало руснаци, украинци, литовци и евреи. След капитулацията на Германия организацията на Витушка става напълно независима.
В една своя реч Михал Витушко изказва мнението си за международната ситуация по следния начин: „В съвременните политически условия рано или късно ще се формират политически и евентуално военни блокове.
Единият такъв блок ще бъде ръководен от Америка, а другият от СССР. Следователно, ние също ще бъдем изправени пред избор. Трудно е да си представим СССР за съюзник, така че САЩ ще бъде логичен избор. Да се помогне на последния в борбата срещу СССР означава да се помогне за неговата победа. „
През 1945 и 1946 г. се наблюдава върхът на партизанската дейност. В околностите на Браслав отряд наброяващ над 500 партизани ужасява съветските власти. НКВД многократно обявява намерението си за унищожаването на този отряд, след престрелката партизаните се изтеглят в гората и след реорганизацията възобновява военните действия. Около 200 партизани се сражават край Слоним. Големи отряди също са били разположени близо до Вилейка, Минска област, Случчина, Новогрудок и други.
През май 1947 г. отрядът „Крета“ превзема селата Бобровичи и Маричи (област Гродно), унищожавайки цяла съветска документация. Съветските знамена са свалени и запалени а вместо тях се веят бяло-червено-белите знамена – които и до днес са символ на независимата беларуска държавност. В края на 1948 г. в ръцете на партизаните попадат „трима комисари“ Маджикидзе, Василиев и Гусаров, които се славели със жестокост по време на разпитите. И тримата са екзекутирани.
Отделно трябва да се каже за действието на отряда Соколович. През януари 1948 г. той превзема редица села между Борисов и Радошковичи и установява управлението си в тях за цял месец. Партизанският вестник „Лесавик“ се разпространява редовно сред населението. За да изтласкат партизаните от района, който те заемат, съветските войски е трябвало да използват отровни газове.
През март 1948 г. Витушко и хората му провеждат акция в Новогрудок. През нощта 200 партизани излизат по улиците на града, към тях се присъединяват и местни жители. Сградите на МГБ, казармите на местния гарнизон, окръжния комитет и областния изпълнителен комитет и полицията са блокирани. Три часа по-късно съветската власт в града престава да съществува. Бойците издигат националният белоруски флаг над регионалния изпълнителен комитет. И на сутринта партизаните изчезват в гъстите гори също така внезапно, както се и появили.
От 1946 г. съветските власти започват активна борба срещу партизаните. Първата голяма операция е проведена в района на Молодечно. Изпратени са специални групи на НКВД. След „прочистването“ на една зона, се прехвърлят в друга. Така за 5 месеца са унищожени 25 партизански отряда.
Към юни 1946 г. в цялата република са унищожени 97 белоруски отряда. През януари 1948 г. е убит ръководителят на сектор „Беларус-Север“ Пьотр Гаевич, отрядът му е избит след засада от служители на МГБ, след като няколко седмици по-рано бойците на Гаевич са стреляли по конвой със съветски войници, убивайки и ранявайки няколко човека. След ожесточена битка само четирима от 32-те членове на отряда са взети живи. Антисъветското партизанско движение на територията на Беларус започна да залязва.
В началото на декември 1948 г. е разбит партизанският отряд на началника на сектор „Беларус-Юг“, по прякор „Сич“ (истинското име е неизвестно), който няколко дни преди това е нападнал конвой с офицери от МГБ. Няколко дни подред партизаните успяват да избягат от съгледвачите си, но в крайна сметка са обградени в една изоставена горска ферма. Бойците от отряда отказват да се предадат и се опитват да пробият през обкръжението, но не успяват и са убити всички до един, включително и самият командир на отряда. През пролетта на 1949 г. е убит ръководителят на „Беларус-център“ Николай Хвезко (според други източници Хвязко). Служителите на МГБ успяват да уредят среща с него, служителите са облечени като партизани, малко след това е убит.
Виждайки безполезността на по-нататъшната партизанска война, Витушко през 1951-53 г. изтегля последните оцелели партизански части от Беларус в Полша, а оттам на Запад (например Беловежката и Камянецката чета). През 1952 г. е останал един отряд под ръководството на Евгений Жихар, който продължава борбата до ноември 1954 г. След като повечето бойци на отряда са убити в битки с войските на МГБ, Жихар заповядва на остатъците от отряда му да избягат на Запад през Полша.
Самият той остава и загива в битка с войските на МГБ през януари или август 1955 г. „Черната котка“ окончателно прекратява дейността си на територията на БССР. Но единици, независими от Черната котка, се бият до началото на 60-те години. Михаил Витушко се премества в Полша и от там във Федерална Република Германия. Работи в една от западните тайни служби и поддържа връзка с подземна мрежа в БССР. През 50-те и 70-те години той посещава Беларус няколко пъти под различно име с полски и немски документи. Според информация получена от Сергей Ерш (сина на Витушко) той е починал на 27 април 2006 г. на 99 годишна възраст.
Използвана литература
Беларускі супраціў, Сергей Ёрш, Сергей Горбик, Лвов, 2006 г.
Беларуские „лесные братья“, Максим Петров, альманах “Деды”, выпуск 7, inbelhist.org, последно посетен на 09.10.2020 г.
Конце антисоветского партизанского движения, Владимир Хворов, Наследие слуцкого края, последно посетен на 09.10.2020 г.
Камандзір беларускіх “лясных братоў” (фота друкуюцца ўпершыню), Сяргей Ёрш, Салiдарнасць, последно посетен на 09.10.2020 г.
