Снимка: Heinz Schneider, Unsplash
Оригинална публикация San Paolo, cittadino romano : Екип на Storie Romane
Показателен случай за разбирането на римското гражданство е Свети Павел – евреин, родом от Тарс, напълно елинизиран, който е римски гражданин от самото си раждане. Проповядва в Йерусалим, когато в 57 г.сл.Хр. еврейското население започва да се бунтува и предизвиква неговото задържане. По това време губернатор на Юдея е Порций Фест. Заведен пред трибуна Лизий, който е готов да заповяда да го бичуват, Павел заявява, че е римски гражданин. Трибунът, обезпокоен, заповядва Павел да бъде освободен незабавно, понеже никой римски гражданин не може да бъде изтезаван, преди да е налице съдебен процес.
До тая дума го слушаха, но след това издигнаха гласа си и викаха: „Премахни от земята един такъв! Той не бива да живее!“ И понеже те крещяха, размятваха си дрехите и хвърляха прах във въздуха, хилядникът (χιλίαρχος) заповяда да го водят в стана и поръча да го разпитват с бичуване, за да узнае, по коя причина викаха тъй против него. Но, когато го разтегнаха с ремъци, Павел рече на стотника, който стоеше там: „Нима ви е позволено да бичувате римски гражданин, и то неосъден (ἄνθρωπον Ῥωμαῖον καὶ ἀκατάκριτον)?“
Като чу това стотникът, отиде та обади на хилядника и рече: „Гледай, какво правиш, защото тоя човек е римски гражданин“. Тогава хилядникът се приближи до него и рече: „Кажи ми, ти римски гражданин ли си?“ Той отговори: „Да.“ А хилядникът каза: „Аз съм придобил това гражданство за много пари (πολλοῦ κεφαλαίου τὴν πολιτείαν ταύτην ἐκτησάμην)“. Павел рече: „Аз пък съм се и родил такъв“. И начаса отстъпиха от него тия, които щяха да го разпитват. А и хилядникът, като узна, че той е римски гражданин, се уплаши, задето го бе вързал.
Деяния на Светите Апостоли, XXII, 22-29 (Прев. Св. Синод на БПЦ)
От разказа става ясно, че трибунът Клавдий Лизий е придобил римско гражданство чрез корупция – практика, която не бива да бъде изцяло пренебрегвана и относно Античността. Римски гражданин като Павел не може да бъде изтезаван без редовен процес. Интересен за отбелязване е отговорът на трибуна, командир от римската войска в Йерусалим, който признава, че си е купил гражданството. Също толкова впечатляваща е и разликата в отношението спрямо редовия евреин няколко десетилетия по-рано – разпънат на кръст от Понтий Пилат без особени разисквания, и към евреин, който обаче е римски гражданин и който успява да избегне изтезания и постига преразглеждане на процеса.
Отвеждат го в затвора в Кесарея, в Палестина, където остава две години и където се среща с губернатора Порций Фест и с царя Марк Юлий Агрипа II. През есента на 59 г. пътува по море към Рим, когато го застига буря и корабокрушира в Малта. Когато пристига в Рим, остава под стража още две години, след което може би е освободен и отново се заема с проповеди, като пътува и до Испания преди смъртта си, която католическата традиция поставя във времето на нероновите гонения – бива обезглавен (по-бърза смърт, отредена за римските граждани) в 67 г.сл.Хр.
Тези законови гаранции, все още осезаеми в I в.сл.Хр., започват да отпадат от средата на следващия век, когато римската юриспруденция почва да прави разлика вече не между граждани и чужденци, а между honestiores и humiliores, ще рече между заможни и недотам заможни лица. Когато Каракала решава да направи гражданството достъпно за всички през 212 г.сл.Хр., причините не са само данъчни и политически, но това е също така и признаване на по-голямото равенство, което е вече все по-забележимо. От друга страна, загубата на много данъкоплатци вследствие на антониновата чума и обезценяването на валутата правят неизбежно повишаването на данъците, прикрито зад едно на пръв поглед чисто благосклонно решение.
Римското гражданство
По време на обсъждане в Сената през 48 г.сл.Хр. император Клавдий предлага закон, който предоставя ius honorum (правото за заемане на политически длъжности) на римските граждани в Галия Комàта – тоест възможността да станат част от Сената. Реакциите на недоволните сенатори са много резки. Тогава Клавдий произнася останала в историята реч, която е разказана от Тацит и е потвърдена от надпис, намерен в Лион.
Моите предци, най-древен между които е Клаусус, родом от Сабина, който едновременно е получил и римско гражданство и е прибавен към патрициите, ме зоват да прилагам еднакви изисквания […]. Известно ми е също, че в редовете на Сената са прибавени Юлиите, дошли от Алба, Корунканиите от Камериум, Порциите от Тускулум и, за да не се връщаме твърде назад във времето – хора от Етрурия и Лукания, и изобщо от цяла Италия […]. Какво друго е погубило лакедемонците и атиняните, колкото и да са били ненадминати във военното дело, ако не отношението им към победените като към чужденци? Основателят на нашия град, Ромул, бил дарен с изключителната мъдрост в един и същи ден да приеме множество народи първо за врагове, после за граждани. Чужденци са царували при нас […]. Всичко, бащи избраници, което днес се смята за въздревно, е било ново […]. Ще остарее и това решение, и онова, което днес браним с примери от миналото, ще стане пример за в бъдеще.
«Maiores mei, quorum antiquissimus Clausus origine Sabina simul in civitatem Romanam et in familias patriciorum adscitus est, hortantur uti paribus consiliis […]. Neque enim ignoro Iulios Alba, Coruncanios Camerio, Porcios Tusculo, et ne vetera scrutemur, Etruria Lucaniaque et omni Italia in senatum accitos […]. Quid aliud exitio Lacedaemoniis et Atheniensibus fuit, quamquam armis pollerent, nisi quod victos pro alienigenis arcebant? at conditor nostri Romulus tantum sapientia valuit ut plerosque populos eodem die hostis, dein civis habuerit. Аdvenae in nos regnaverunt […]. Omnia, patres conscripti, quae nunc vetustissima creduntur, nova fuere […]. Inveterascet hoc quoque, et quod hodie exemplis tuemur, inter exempla erit.»
Tацит, Анали, XI, 24
Император Каракала
В 212 г.сл.Хр. император Каракала решава да предостави римско гражданство на (почти) всички свободни жители на Римската империя. Историческо решение, което обаче античните извори едва загатват. В Римската империя, както и преди – по време на Републиката, гражданството не е въпрос на произход, както е в Гърция – в Атина само пълнолетните мъже, синове на атински родители, могат да участват в демокрацията. От началото на Принципата цяла Италия притежава ius Italicum, тоест освобождаване от преки данъци, които са премахнати за римляните след победата в Третата римско-македонска война (171-168 г.пр.Хр.), която позволява на хазната да натрупа големи богатства.
В продължение на векове римските граждани плащат изключително единствено непреки данъци, като например 5% данък върху наследството (vicesima hereditatum). Продължителното разширяване на римската Res publica позволява да се запазят непокътнати тези данъчни привилегии чак до принципата на Марк Аврелий (171-180 г.сл.Хр.), когато заради антониновата чума настъпва драстично намаляване броя на населението и следователно на данъкоплатците. Според съвременни изчисления епидемията, наречена от древните чума (най-разпространената сред учените хипотеза е, че става дума за вариола), е причинила смъртта на една четвърт или дори една трета от населението на Империята, което преди това по изчисления е наброявало около 60 милиона души.
Още от Септимий Севèр нататък е в ход силно обезценяване на валутата (предхождано от решителни инфлационни мерки по времето на Марк Аврелий), като денарият вече съдържа по-малко от 50% сребро. Дотогава монетата съдържа сребро равно на теглото ѝ, но от eпохата на Севèрите започва да ѝ се дава номинална стойност. Севèр, от друга страна, за да противодейства на загубата на икономическата тежест на войската, на която дължи издигането си на власт, увеличава заплатите на войниците, които не са променяни от времето на Домициан в края на I в.сл.Хр.
Няколко години по-късно Каракала отново увеличава заплатите, следвайки наставленията, които заедно с брат си Гета (впоследствие убит от Каракала) е получил от баща им на смъртния му одър: „Разбирайте се помежду ви, дайте богатство на войниците и не се вълнувайте от другите“. Точно от такава гледна точка Касий Дион коментира едикта на Каракала и го представя като способ за запълване на публичната хазна. Вярно е обаче също, че императорът, съзнавайки икономическите проблеми, решава да сече нова монета – антониниàн, с теглото на един денарий и половина, но с номинална стойност от два денария: по този начин със среброто, което постъпва в имперската хазна чрез данъците, може да се секат повече монети спрямо преди и да се харчи повече. Каракала освен това обожава личността на Александър Велики и черпи вдъхновение от него – македонецът взел решение, след превземането на Персия, да обедини македонците и персите чрез брак, за да премахне разграниченията между победители и победени.
Налага се историците да боравят умело с хвалебствени и с твърде критични извори, като може да се разчита само на един-единствен официален документ, в който се говори по темата – папируса Giessen No.40. В Римската империя покорените жители на провинциите, които не са граждани, се наричат peregrini; към тях се добавят т.нар. dediticii (буквално „предали се“) – племенни групи в отдалечени местности, номади, освободени гладиатори или предали се военнопленници (откъдето идва и названието). В текста на папируса Giessen е налице лакуна непосредствено преди думата dediticii: гражданство е предоставено на всички, включително или с изключение на dediticii? Съвременните историци, като Барберо например, споделят мнението, че dediticii по всяка вероятност са били изключени от законовата мярка. Във всеки случай почти всички свободни жители на Империята се оказват, внезапно, римски граждани.
Когато гражданството се придобива пряко от администрацията, какъвто е случаят при войската, се взима името на императора. По този начин цели поделения от войската се оказват внезапно съставени от войници, които се казват Марк Аврелий плюс родното им име. Когато се добива римско гражданство всъщност се взимат praenomen и nomen на лицето, което предоставя гражданството (в случая Марк Аврелий Антонин Каракала), като се запазва първоначалният cognomen.
До този момент половината от римската войска се състои от помощни войски (auxilia), набрани в по-голямата си част от peregrini в провинциите (докато легионите са съставени от римски граждани), които при уволняването си получават римско гражданство върху бронзов диплом (emerita missio). Гражданството е толкова желано, че един ветеран от Панония – Дазент, син на Дазмен, за когото е намерена стела, посветена от децата му, е нарекъл децата си Емèритус и Емèрита. Гражданин на Александрия, Марк Аврелий Мèлас, решил именно в 212 г. да изсече надпис в чест на императора Каракала, в който го нарича „спасител на целия свят“. Друг нов гражданин, Марк Аврелий Зòсим, e определил предоставянето на гражданството като „свещения дар“.
