Паметник на Давид Бек в Халидзор, днес Капана, Армения. Снимка: harutune
Лесните времена раждат слаби мъже, слабите мъже раждат трудни времена, трудните времена раждат силни мъже, силните мъже раждат лесни времена.
Дж. Майкъл Хоф (G. Michael Hopf)
Известната максима за цикличността на историята, с която десните се опитват да си обяснят цялостния упадък на културата в САЩ, Източна и Западна Европа. За мен истината е малко по-друга – силните и слабите мъже съществуват във всяко едно време на историята и ще продължат да си съжителстват докато свят светува. Единствено колективното неосъзнато ситуационно мислене направлява действията и решенията на народите. Лидерите, силните мъже, колкото и велики да са те, имат сравнително ясен, прост и еднакъв маниер на работа без значение от народа или ситуацията.
Ще ви разкажа една история за геройство и предателство, каквато можете да откриете повторена десетки и стотици пъти навсякъде по света, включително и в България.
Давид Бек е една от значимите фигури в арменската история. През 1722 г. Сафавидската персийска династия започва да навлиза в залеза на някога великата си мултикултурна империя. Отделни тюркски племена се възползват от ситуацията и започват поредното етническо прочистване срещу арменците. Иранците нямат силата да се противопоставят и оставят ситуацията да се развие от самосебе си. Започва поредна религиозна война, в която от една страна са подкрепяните от Османската империя мюсюлмански племена, а от друга изоставените от доскорошния си толерантен благодетел арменци.
В светлината на скоростта на развитие на събитията, част от арменците предусещат какво ще се случи и правят опит за обединение около силен лидер, който да ги извади от трудните времена. Давид Бек е точно такъв. Под мотото „обединение или смърт“ успява да спре тюркското нашествие. След като разбива и иранската армия, последните издихания на някогашната велика империя признават поражението си и го обявяват за свой васал.
Разбира се това не е краят на историята. Съдбата по една или друга причина никога не отрежда лека съдба на арменския народ. През 1726 г. Османската империя решава да вземе реванш за загубата на своите проксита и изпраща армия. Тази армия е победена от Давид Бек. Турците изпращат втора армия. Втората армия също е разгромена.
През 1727 г. турците решават веднъж за винаги да приключат с бунтовния район и изпращат трета, покъртително голяма армия.
70 000 професионални войници. Толкова хора Бек не може да събере дори да мобилизира всички мъже в своите владения. Проблемът му е, че той дори и не знае за случващото се. Когато пред крепостите на Халидзор (днешен град Капан) се изсипва това море от хора, в крепостта има 300 защитници и 16 свещеника.
На седмия ден от обсадата храната на неподготвената за защита крепост е напълно свършила, когато дясната ръка на Бек- Макитар произнася следната реч пред войниците:
Не се страхувайте. Последвайте ни до края и умрете със смелост. Защото за нас е по-добре да умреш с кураж пред портите, отколкото да гледаме смъртта на нашите семейства и приятели вътре.
И вратите на крепостта се отварят. 300 гладни цивилни защитници се врязват в 70 000 професионална армия. Турците са объркани от това развитие. Що за хора предприемат такава абсолютно самоубийствена атака на толкова ранен етап от обсадата? Вероятно арменците държат някакъв скрит коз в ръкава си?
Скоро недоумението прераства в паника, а паниката в бягство. В края на деня остават да лежат 12 000 тела на турски войници, а останалите се оттеглят в безредие.
Но тази битка, колкото и невероятна да е, не е краят на историята. Арменската съдба не е такава, че силните мъже да водят до лесни времена. Една година по-късно Бек умира при неясни обстоятелства.
Турците се подготвят да вземат реванш за огромното си военно унижение, продължаващо вече години. Дясната ръка Макитар започва да стяга редиците за ново нашествие под мотото „обединение или смърт“. Не дочаква такова нашествие. Останали без силния мъж Бек, група арменци убиват Макитар. На османския паша пратеници занасят главата му на поднос – последната надежда на арменците за независимост, поднесена от арменци.
Това, което не си дават сметка обаче е, че пашата също се явява силен мъж. Той разпознава много повече себе си в опоненти като Бек и Макитар, отколкото в угодни слаби хора. Нито един от предателите не е пожален.
Сега, слава Богу, времената са много по-човечни. Днешните борби не костват човешки животи, а са за неща като свободата на словото например. Не знам, може би човешката цивилиация е колос на глинени крака и е въпрос на време да се върнем на жестокостта на мотота от типа на „обединение или смърт“.
Може би можем да разпознаем в слабите хора доволните от действията на технологичните компании по ограничаване на свободата на словото и уволненията на консервативни хора заради възгледите им либерали. Надявам се в XXI век лошите времена да са такива.
Ако човечеството е изменило до такава степен принципното повторение на историята, то ние като хора, в един чисто духовен план, наистина сме постигнали гигантски скок. Не се тревожете за залеза на Западната култура. Не се тревожете за свободата на словото. Не се тревожете за това колко са силни технологичните компании. Тяхното време ще свърши. Въпрос на време е колективното неосъзнато ситуационно мислене да излъчи някого и проблемът да се реши.
