Торбалан от Кюрдистан още е тук

Снимка: Любомир Богойчев

Тъй като Торбалан от Кюрдистан отново е тук – паметникът на Боян Магесник в Бургас, нека си припомним историята по появата на богомилството в България. Хронологията е от мое изследване, от 2014-та г.

751 г. Император Константин V превзема Мелетия, крепост на сектата на павликяните (паулистите) в източна Мала Азия и интернира населението ѝ във Филипополис, съвременен Пловдив и околностите му – едновременно за да отслаби съпротивата на павликяните в източен Анадол и за да изполва интернираните като жив щит от „неблагонадеждни“ византийци срещу българите. Първо запознаване на българите с концепциите на бъдещото богомилство.

756 г. Константин V увеличава бройката на павликяните по границата между Византия и България, като принудително заселва на територията на сегашна Южна България павликяните от превзетата от него източноанадолска крепост Карин.

775 г. Ересиархът на павликяните в източен Анадол, някой си Закария, е активен пропагандатор на павликянството и според собствените му думи е „изпратил мисионери на изток и запад, на север и юг“, които да конвертират и прозелитират в новата религия. Някъде в този период – между 750-та и 775-та следва да се търси първия контакт на българското царство с богомилското учение и първите балкански прозелити на мисионерите на Закария.

802 г. Павликяните изпращат военна помощ на Никифор в опита му да овладее короната на Византия и се превръщат в негова лична гвардия. Войствени планинци от източен Анадол и родени войници, павликяните бързо накланят везните в полза на Никифор. За нещастие, Крум му реже главата и павликяните излизат от мода.

805 г. Императрица Ирина обявява война на изтребление на павликяните, което принуждава лидера им, някой си Сергий, да напусне Византия и следван от 5000 свои привърженици, да намери убежище в ислямския емират на Мелетия, с което слага началото на военния съюз между павликяни и мюсюлмани – съюз, който в крайна сметка успява да унищожи християнските царства в Мала Азия и на Балканите. Сергий основава градовете Аргаум и Амара и в съюз с арабските мюсюлмани атакува византийската империя в течение 3 десетилетия.

845 г. Императрица Теодора обявява война на изтребление на останалите да живеят на територията на източен Анадол павликяни.

855 г. След 10-годишно военно противопоставяне павликяните са разгромени, десетки хиляди от тях са изклани, останалите бягат на територията на Емирата Мелетия. Емир Умар ал Адта им позволява да създадат крепост на границата между емирата и Византия, която наричат Тефрике.

863 г. Обединените военни сили на павликяните и мюсюлманите пробиват византийската отбрана и завладяват почти цяла Мала Азия като я подлагат на изтребление. Военното щастие изоставя павликяните и мюсюлманите в битката при Лалакаон, където двамата военни лидера Емир Уам и Карбеус (лидерът на павликяните) загиват, а армията на мюсюлмани и паулисти се отдръпва обратно в източен Анадол. Из Балканите по същото време бродят торбеши, торбалани и други намусени анадолски фигури, като проповядват мир и „любов“. Павликяните, преселени от Константин Копроним в Тракия и Пловдив, малко по малко се българизират. Време за богомилство.

867 г. Кирсокер, богомил и павликянин, начело на мюсюлманско – богомилска армия, навлиза дълбоко в Анадола и го подлага на опустошение. Византия е на колене, в поза Г и се учи на ласките на богомилската любов. Армията на Кирсокер навлиза на изток до Ефес и на север чак до Никея, на 50 километра от Константинопол. Цяла Анатолия е под контрола на обединените мюсюлмано-богомилски сили.

868 г. Петрус Сицилиус, представител на Василий I в столицата на павликяните написва „История на празната и долнопробна ерес на Манихеите, иначе наричани Паулисти„.

872 г. Василий I разгромява павликяно-мюсюлманското царство в източен Анадол и възстановява временно византийския контрол над региона.

882 г. Самосата, последната оцеляла крепост на павликяни и мюсюлмани в Мала Азия, пада под византийски контрол.

971 г. Всички оцелели павликяни са събрани от император Йоан I и колективно депортирани в региона на Пловдив, Тракия и въстановените византийски крепости в Източна България, с уговорката да пазят западните граници на империята. Срещу това могат да изповядват религията си свободно и да прозелитират българите в нея. Тук някъде се появява и поп Богомил. Според някои източници обаче, вместо да пазят византийските интереси на балканите, павликяните се поставят в услуга на българската кауза – и българските царе – и срещу Византия.

1097 г. Написване на „Gesta Francorum“ – „Делата на франките и други поклонници до Ерусалим“, известна латинска хроника, първи кръстоносен поход; в битката при Дорилеум, Мала Азия, 15 хиляди кръстоносци унищожават 90-хилядна армия от селджуци и слагат край на селджукското господство в Анатолия. За учудване на кръстоносците, армията на селджуците се състои от турци мюсюлмани, но и от богомили-паулисти („публикани“), които воюват свирепо срещу кръстоносците в качеството си на мюсюлмански съюзници.

Следва хронология на военното сътрудничество между богомили и османци при завладяването на Балканите и Мала Азия през XIV-XV век.

1118 г. Анна Комнина посещава Пловдив и пише, че „в Пловдив са си дали среща мръсните води на цялата империя“ – вековната политика на Византия да депортира по границата с България всички религиозни, сексуални и социални девианти си е казала своето – южна България е заприличала на зоологическа градина, в която щъкат малоазийски богомили, павликяни, садисти, варлаамити, адамити-ексхибиционисти и всякакви други содомити.

Нека поговорим за „богомилството“ на българската ляволиберална интелигенция. Нагоре представих сравнително детайлно хронологията по появата на богомилството в България от VIII до XII век със заключението, че в резултат от вековната политика на Византия да депортира по границата с България всякакви религиозни, сексуални и социални девианти. Пиковият момент е през 970-та г., когато Йоан Цимисхий, съимператор на Византия, интернира в Горна Тракия 200 000 еретици от територията на съвременен Кюрдистан.

1000 години след заселването си на Балканите, сложил маската първо на социалист-мистик от шизофренния кръжец слуги на Людмила Живкова, а в наши дни – на космополитен ляво-либерален интелигент, Торбалан от Кюрдистан все така е тук – с цялата си, вековна ненавист към държавност, християнство, славянство и българщина (постоянното говорене с презрение за „Ганьовците“) – неща, които са му абсолютно противни и дълбоко чужди (ами как няма да са, той си е от Анадола.) – поради което, тъй като се смята за българин, по един шизофренен начин ненавижда самия себе си, народа си, религията си и собствената си държава.

П. Мутафчиев и Н. Шейтанов виждат в интернираните в Тракия анадолци една от базовите съставки на бъдещата новобългарска либерална интелигенция, нейната рунтава, профанна, самоненавиждаща се страна.

Цветан Стоянов, за разлика от Мутафчиев и Шейтанов, вижда в рунтавия, обилно окосмен социалистически профан-„богомил“, който се кипри по партийните софри край Людмила, потомъка на печенезите. Специфичното отношение на редовия ляво-либерал към собствената му държава, народ и към институциите на християнската религия обаче го издава – следите водят към Анадола и павликянската държава от IX век. Тогава павликяните-сатанисти (възгледите и книгите им са запазени в съвременната секта на язидите в източен Анадол и северен Ирак) имат държава, която безпокои Византия поради съюза си с арабския халифат.

Мюсюлмани и павликяни колективно атакуват Византия в течение на близо два века. Както вече казахме, те са изселени на няколко вълни на Балканите, най-голямата от които е през 970-та и обхваща 200 хиляди.) т.е. вероятно от там идват особеностите на българския либерален „интелигент“, който нахавено празнува Джулая“, т.е. кюрдския празник на слънцето (според язидската религия слънцето е – ни повече, ни по-малко едновременно Луцифер и тялото на Христос…), празнува кюрдската Нова година – т.е. 22-ри март с раздаване на „мартеници“ така, както го правят язидите от Анадола и в наши дни, и на всичкото отгоре кипри обичая като „стар български“, а за поп Богомил вярва, че е „българският принос към ренесанса“.

Всъщност, във Великобритания и Франция правният термин за зоофилия и содомия е все така „Bougre“ – по името на средновековните български богомили, които стреснали сериозно феодална Европа с особеностите на сексуалния си живот – до степен да забраняват промотираните от тях сексуални практики (от ония, за които евфемистично казваме, че на едно определено място опитите продължавали…) със специални закони и да измислят нови правни термини.

Ще завърша с проникновените думи на Цв. Стоянов по темата:

„Ще попитате откъде идва, кой извор го изригва от недрата си (Торбалан от Кюрдистан)? Да, страшното е, че идва от народа! Той бе същото тихо и наивно дете, което преди малко седеше в ниската класна стая, под лавиците, където мирише на дюли, и от стената вдъхновено гледа Ботев. Каква сила го преобрази и отнесе аромата на дюлите? Ботев би се изплашил да го види сега. Неофитовци и априловци щяха да се обърнат в гроба, ако можеха да го усетят, него, питомеца на днешното училище! Но те са мъртви и той си служи безнаказано с техните имена, гордее се, че е продължител на паисиевата линия! Той е насочил като пика своята диплома. “Народът ме е изучил – ечи гласът му, – за да уча вас”!

И може би затова най-жалко и болно е, когато ние не я виждаме, когато добри, изтънчени, даровити между нас се правят на слепи или вече са наистина ослепели и търсят призраци в пространството, срещу които да проявяват енергията си и да размахват дървени мечове. Не разбират ли те, че в момента има един враг? Не усещат ли, че той ги притиска с безбройните си кореми? Че гласът му е изпълнил целия въздух? Че трябва свещена война, за да се спре този прилив? Или може би по-лесно и по-приятно е да търсиш призраци в пространството?“