Политическа теория на Източната римска империя – четвърта част

Време за четене: 28 минути

Стенопис от Света София, Истанбул. Снимка: Raimond Klavins, Unsplash


Оригинална публикация – История на света


ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

ФАКТОРИ НА ДЪРЖАВНОТО И НА ОБЩЕСТВЕНОТО УПРАВЛЕНИЕ

I. ИЗБИРАТЕЛНИ КОЛЕГИИ

Беше споменато, че изборът и встъпването във власт на всеки император е дело, поне теоретично, на три сили – на синклита, на димите и на войската, които действат като представители на византийското общество. Тези три фактора, които съгласно политическата теория на Византия би трябвало да си съдействат енергично за избирането на върховния властник, имат коренно различен произход.

1. Синклит (Сенат)

Синклитът на Константинопол[200] е съставен от Константин Велики от членовете на римския сенат, силно редуциран поради преселването на мнозина сенатори заедно със семействата им в новата столица. Заедно с тях в синклита били включени и императорски чиновници от трите най-висши категории – illustres, spectabiles и clarissimi[201]. Първоначално константинополският сенат, при все че градът е столица на държавата и въпреки изричното желание на Константин Велики да уподоби града на Босфора на стария Рим[202], бил смятан за по-нискостоящ от римския сенат[203]. Едва през управлението на Констанций (337-361) – син и приемник на Константин Велики, той става напълно равностоен на римския сенат и членовете му се увеличават значително[204].

Сенаторите в по-голямата си част са едри земевладелци, следователно представят поземлената аристокрация, която е твърде силна икономически и поради това била в състояние да оказва влияние върху обществения и политическия живот. На това и на факта, че сенатори са и висшите държавни чиновници се дължи обществената значимост на сената.

Към края на IV в. броят на сенаторите достига 2000 души[205]. Повечето обаче пребивават в именията си в провинцията[206], така че на практика синклита съставляват малцината дейни illustres, към които спадат главно действащите висши чиновници, принудително пребиваващи в столицата[207]. Броят им никога не е бил много голям. Характерно е, че за да има синклитът кворум и за да са валидни решенията му, е било достатъчно присъствието дори само на 50 clarissimi[208]. Това, заедно с периодичните свиквания на синклита, което позволява на двете по-нисши категории сенатори – clarissimi и spectabiles, да живеят постоянно в провинциите си[209], показва склонността на византийското управление да отдалечава от дейността на синклита мнозината нисши сенатори и да съсредоточава функциите му в ръцете на висшите чиновници, с други думи – в ръцете на относително малко и непосредствено зависещи от императора лица.

От средата на VI в. зачестяващото раздаване на титли обезсмисля и обезценява съществуващите звания на сенаторско достойнство и налага създаването на един нов титул – gloriosi, по-висш спрямо споменатите[210].

Въпреки че общественото положение и богатството давали на сенаторите възможност да определят хода на събитията на своето време, политическата роля и политическото значение на сената нямали почти никаква тежест поради чисто съвещателните му функции. Синклитът съветва императора при нетърпящи отлагане проблеми от външнополитически характер, като например предоставянето на помощ на персийския шах Хосрой II. Теофилакт Симоката, който се спира на този въпрос в съчинението си, съобщава многозначително: „След като (персийските) пратеници казаха горното, реши се от синклита и императора ромеите да подкрепят Хосрой.“[211]

Мануил I Комнин се съвещава със сродниците си, синклита и висшите сановници относно избора на нов патриарх[212].

При все че не е нищо повече от сянка на стария римски сенат, константинополският синклит запазва някои законодателни правомощия сравнително до късно: предлага законопроекти на императора и ако те бъдат одобрени от него, добиват силата на закон[213]. Също така някои закони преди да се обнародват се изпращат в синклита за одобрение[214]. Тези правомощия обаче с течение на времето губят законовия си характер и се превръщат в спорадично и нередовно предоставяне право на синклита на съвещателна преценка. Така до Лъв VI, който дори отнема на синклита и това право[215]. В хода на бурните противоречия, присъщи на живота във Византия, нещата се променят и доста по-късно виждаме как Никифор III Вотаниат (1078-1081 г.) се допитва до синклита за въвеждането на нови закони и търси неговото съгласие и одобрение[216].

Синклитът може да се нагърбва и с една друга задача, естествено по изрична императорска заповед – да функционира като висш съдебен орган при тежки престъпления (заговор, измяна и др.)[217]. Навлизането в синклита на много лица, предимно от предприемаческите кръгове[218] през една по-късна епоха, отнема качеството му на „сенатска аристокрация“, нещо необичайно за политическия живот на Западна Европа[219].

Характерно е, че Алексий I Комнин (1081-1118), когото Зонара обвинява, че пренебрегва сената[220], определя сенаторите, занимаващи се с предприемаческа дейност, като по-ниска категория от онези, които са свободни от подобни занимания[221].

При все това сенатът като колегия, съставена от най-изтъкнатите и най-достопочтени граждани се запазва до края на XI в. и при наследниците на Македонската династия застава отново на политическата сцена, когато е използван от императорите при политически мисии[222]. Известни са и случаи, когато синклитът диктува волята си на императорите и даже ги въздига на престола[223].

В крайна сметка възможността на синклита да играе по-голяма или по-малка роля в обществените дела е напълно зависима от личностната нагласа и от волята на всеки император. Действителна, строго определена и узаконена сфера на правомощия синклитът никога не е имал.

Дими

Втората избирателска колегия – димите, се състои от организирани полудържавни народни сдружения, възникнали въз основа на отборите, състезаващи се на хиподрома[224]. Състезанията с колесници винаги са били сред най-обичаните зрелища, предлагани в Римската империя, и интересът към тях се запазва и през византийската епоха. Заедно с това продължава дейността и на партиите, чиято основна работа е организирането на състезанията и които се различават помежду си по представителния си цвят: Червени (Ερυθροι), Зелени (Πρασινοι), Сини (Βενετοι) и Бели (Λευκοι). Възникването на тези партии се губи в дълбините на вековете.

През VI в. те все още съществуват, но две от тях – партиите на Прасините и на Венетите вече са започнали да засенчват Руссите (Червените) и Белите[225]. От V в. насетне те придобиват полувоенна организация и освен за организиране на състезания с колесници са използвани и при обществените строежи. Също така участват и в градската стража с цел отбрана на столицата в случай на необходимост. Тези партии, организирани по гореизложения начин, се наричат дими (δημοι), което в средновековния и в съвременния гръцки ще рече „общини“, тъй като в по-голямата си част се състоят от жители на константинополските квартали, които и представят при нужда. Следователно те представят изобщо народа на столицата. Същевременно полувоенната им организация, както и държавното участие в управлението им с течение на времето придобиват все по-отчетлив характер, за да се наложат окончателно в края на IX в.[226]

Димите се делят на два дяла: ператикон и политикон[227]. Ператиконът се е разполагал на малоазийския бряг – срещу столицата, и е имал чисто военни функции.

Начело на Венетите от ператикона стои доместикът на схолите, а начело на Прасините от ператикона – доместикът на екскувиторите. И двамата доместици се наричат димократе (демократи – б. пр.) предвид върховенството им над димите[228].

Политическият или градският (в превод) дял на димите в противовес на отвъдния (от περαν – отвъд – б. пр.), пребивава в Константинопол и се занимава с всичко, свързано с обществените задължения на димите, т. е. подготовката на конните състезания, организирането на обществената трудова дейност и т. н. Предстоятели на политикона и при Венетите, и при Прасините са двама димарси (кметове)[229]. И двата дяла на димите се подчиняват на разпоредбите на епарха на града (praefectus urbi)[230]. Самото им устройство прави димите твърде силни. По тази причина императорите всякога се стремили да спечелят симпатиите на една от партиите, за да могат да уравновесяват чрез нея евентуалното давление или враждебност от страна на другата. Силата на димите им придава и голямо политическо значение, На хиподрома те акламират новия император и одобряват възкачването му на престола. Отново на хиподрома те поругават и бичуват неуспехите му и негодуват, пеейки язвителни песнички по негов адрес. Дълго се помнели хулите срещу Маврикий и особено срещу Фока, комуто в очите казали: „Пак си пил от паницата, пак ума си си загубил.“[231] На хиподрома, на последно място, са изисквали наказание и отстраняване на най-омразните на народа сановници[232]. Твърде точно е казано, че византийският хиподром останал убежище на сетните народни свободи[233].

Унищожителен удар върху димите нанася бунтът „Ника“ (532 г.). Избиването на метежниците от войниците на Мунд и Велизарий представлява същевременно и смъртоносен удар върху народните свободи във Византия. Димите, разбира се, продължили да съществуват и да действат и в последвалите епохи. Понякога, като например при Ираклий или при Фока, те отново играят съществена роля при свалянето на императора[234]. При все това ударът, нанесен от Юстиниан, е изключително тежък. Димите не успяват никога да се съвземат напълно, упадъкът им се задълбочава, за да достигнат в крайна сметка положението на декоранти при тържествени случаи[235]. По-късно димарсите дори стават императорски служители, както проличава от т. нар. „Клиторологий“ на Филотей. Те заемат най-нискостоящото място в цялата чиновническа йерархия[236]. Със западането на димите жителите на столицата губят възможността по законен начин да изразяват негодуванията и въжделенията си. От този момент насетне единствено чрез въстанията и метежите те давали израз на своето недоволство[237].

Войска

Третият фактор на византийския държавен ред е войската. Това нейно право произтича от старата римска традиция, според която войската е мобилизираният народ. Войската обикновено се представя от дворцовата стража, особено когато се касае за упражняване на държавните ѝ задължения. Предводителите на тази стража, бидейки по-близко от всеки друг до центъра на разиграващите се събития, имали възможността, било със синклита, било сами или заедно с димите, да налагат своя избраник. Не са обаче редки случаите, когато войската в провинциите или войската от експедиционните корпуси по време на поход излъчвала и налагала за император свой собствен кандидат или принуждавала вече провъзгласения император да приеме условията ѝ[238].

II. СЪВЕЩАТЕЛНИ КОЛЕГИИ

Императорски съвет (свещен консисторий, sacrum consistorium, silentium)

Императорът взема най-важните решения с помощта на висшите сановници и на сенаторите, които съставлявали свещения консисторий (sacrum consistorium), иначе казано – императорския съвет.

Продължение на по-стария римски consilium principis, императорският съвет е реорганизиран от Диоклетиан и най-вече от Константин Велики[239]. Освен съвещателния си глас в управлението и в политическите дела, съветът действал и като висш императорски съд[240].

Според Свидас „така се нарича съветът, в който се извършвали съвещания по неотложни въпроси“[241].

Не сме достатъчно добре осведомени за подробностите около функционирането му. Най-вероятно първоначално е заседавал на редовни, макар и редки събирания[242], по-късно обаче е бил свикван всякога, когато спешни причини са налагали това[243]. Заседанията на свещения консисторий се наричат силентион, тъй като призованите са били събирани, за да изслушат в тишина решенията на императора[244]. Заседанията, на които присъствали и сенатори, са известни под наименованието силентион и комвентон (silentium et conventus)[245].

Карта на Източната Римска империя при управлението на Исаврийската династия, VIII век.
Карта на Източната Римска империя при управлението на Исаврийската династия, VIII век.

C течение на времето терминът „силентион“ и то с видоизмененото си звучене „селентион“ приема значението на съвещателно събрание, свиквано от императора и включващо главно сенатори, тъй като те в по-голямата си част били висши държавни чиновници[246].
Със „силентион“ се означават и извънредните срещи, на които императорите свиквали народа, когато желаели да му оповестят свои решения или събития от извънредна важност[247].

„Силентион“ в по-късните векове придобива и други значения: известие на владетеля по въпроси от църковно естество. Така например разполагаме с т. нар. „Силентиос логос“ – название, споменато от Йоан Кинам[248], а също са известни и нравоучителни слова, предимно от времето на Мануил I Комнин, за които говори Никита Хониат[249].

В противовес на развитието на термина „силентион“, наименованието консисториум означава подреждането на висшите сановници от двете страни на императора при представяне на новоназначените висши държавни съжители пред владетеля по време на големи празници[250].

Събрания

Вероятно изглежда странно, че говорим за отношения между народа и императора във Византия. Това се дължи на обстоятелството, че в една абсолютистична държава от типа на средновековна Византия обществените отношения се определят най-точно от старата китайска поговорка, която гласи: „Поданиците да треперят пред владетеля и да се подчиняват“, иначе казано – възможност за диалог между двете страни не съществува.

Не бива да се забравя обаче, че, първо, във Византия поне за един немалък период от време важат началата на принципата, съгласно които императорът е служител на държавата, избиран от народа, и второ, според християнския принцип императорът е един измежду християните, а според една абсолютно последователна версия, произтичаща от това, той е „раб Божи“, равен на останалите и в еднаква степен дължащ почитание на всеобщия и единствен господар на всички – Бога. И на трето място, Византия представлява продължение на Римската империя, в която градовете, заедно с присъщото им равенство по ранг (в зависимост от съществуващите категории), са най-значимият белег политическия живот.
Всичко това означава, че теоретично само разликата в призванието и мисията разграничава обикновения гражданин от владетеля. Следователно стечението на обстоятелствата би могло да предизвика (поне при определени условия и при определени предпоставки) промяна, напълно съответстваща на нравствените и правни ограничения на онази епоха: смяна на ролите, падане на владетеля от власт и изравняване на бившия повелител с множеството, лишено от всякакво значение и неиграещо никаква политическа роля, и вследствие на това неизвестна личност да седне на императорския престол.

Тази повече теоретична възможност подтиква множеството да взема участие в политическия живот, въпреки наложените с времето ограничения. Израз на политическата роля на множеството са общите народни събрания и посланичества до императора (consilia civitatum provinciarum). Подобно явление е познато не само в ранна Византия.

Още по времето на римския принципат са съществували годишни събирания по провинции, на които кворумът се е определял от присъствието на богати граждани и от председателството на първожреца на императорския култ. Крайна задача на подобни събрания е организирането на състезания в чест на държавния глава[251].

Тази традиция се запазва и в ранновизантийската епоха, приспособена, разбира се, към новите изисквания[252].Новите събрания обединяват т, нар. primates[253] и possessores[254].

Провинциалните събрания се грижат да не бъдат притеснявани градовете и гражданите от произвола на владетелите[255], макар че изглежда не са постигали никакви успехи в тази насока[256]. Най-обичайното им занимание било изпращането на поздравления до императора по повод на тържествени събития[257]. Подобни изяви са дело предимно на висшите обществени слоеве, чиито интереси отстояват организаторите им.

Народното мнозинство няма съществена роля в политическия живот на градовете. То има единствената възможност да се събира заедно с останалите по-видни граждани на хиподрома или в театъра, служейки просто като украшение на политическата дейност на градовете, като одобрява с бурни възгласи решенията или съобщенията на властниците. Подобно събрание се нарича „народно изявление“ (δημοτικη διατυπωσις) и е тъждествено на израза „πολιτειαν πολειν“, който има предвид действието на императорския сановник при оповестяване на владетелската воля или на някакво обръщение на местен управник[258].

След VI в. терминът „δημοτικη διατυπωσις“ вече не съществува[259]. Вместо него от това време се появяват т. нар. „δημοτικαι εκβοησεις“ – народни акламации[260]. Терминът ясно показва начина за изразяване на народните искания: възгласите се поднасят на императора в писмен вид[261].

Съсредоточаването обаче на големи маси народ и то в ограничени пространства често ставало причина за вълнения, които понякога завършвали с кървави стълкновения[262].

Народните акламации не преживяват края на VI в. Изглежда, че се прекъсва обичаят да се позволява на народа да изявява волята си по този начин. Не е изключено промяната да е настъпила вследствие на кървавия бунт „Ника“ в 532 г.

През последвалите столетия вероятно не е съществувал законен начин за израз на народната воля пред императора. Това обстоятелство съживява старата практика да се подават до него оплаквания от решенията или за допуснати пропуски на управите по места. В Константинопол на хиподрома народът имал непосредствен досег и личен контакт със своя император и можел да му поднесе исканията си чрез димите.

Тези народни събирания не били регламентирани. При все това те имали нравствен ефект и не е било възможно да бъдат пренебрегнати[263].

Съществуват обаче случаи, когато било необходимо народното съгласие, и то в една абсолютистична държава, каквато е Византия. Това ставало, когато кризисни обстоятелства застрашавали непосредствено държавата и се налагало вземането на сериозни и скъпо струващи решения или пък прилагането на някакви извънредни мерки.

В такива случаи се считало за целесъобразно да се свикат на събрание представители на народа, за да обсъдят и одобрят императорските решения или да подпомогнат действията му.

Така например, когато Ираклий отива на среща с аварския хаган и прави опит да се споразумее с него, той взима със себе си не само велможи, но и богати граждани (κιντορες), и хора от димите – Венети и Прасини[264].

Събранията са ограничени или по-широкообхватни. През VIII и IX в. първите се свикват в двореца Магнаура, естествено под личното ръководство на императоpa, и се отнасят до различни въпроси: процеси[265], избор на патриарх[266] или тържествени посрещания267. Събрания се свикват при предстоящо оповестяване на съимператори, както например за провъзгласяването на сина на Лъв IV през 776 г.[268], или за обсъждане налагането на нови данъци, както например през 1197 г. Важно е да се отбележи, че предложенията на императора, които се отнасят до облагането с нови данъци, могли да бъдат отхвърлени, както това става на събранието от 1197 г.[269]

Най-големите събрания се провеждат на хиподрома, каквото е свиканото от Андроник II през 1296 г. На него императорът излага новото устройство на правосъдието[270], а на събранието от 1297 г. и на последвалото го през 1307 г., императорът защитава своята политика[271].

Следователно събранията, както казва L. Brehier, са средство за досег и диалог между императора и народа[272].

Освен това винаги е съществувала възможността отделно лице да отнесе въпроса си директно до императора под формата на питакион, който е трябвало да остави върху стъпалата под статуята на Лъв[273].
Следва да се подчертае, че участието на народа в политиката не е следствие на демократичност или либерализъм, а произтича от преценката на императорското правителство, че народът така става по-благосклонен към вземаните решения, поласкан, че се допитват до неговото мнение, особено когато се отнася до мерки, които утежняват положението му. Практика, която продължава и до днес.

III. ЦЪРКВА

Казахме в началото, че византийската империя е християнизираната Римска империя. Това означава, че я изграждат две начала: римската държавност и християнството, което не е враждебно настроено спрямо империума. Напротив, църквата, т. е. организираното християнство и имперската власт взаимно се допълват и са задължени да се подпомагат взаимно[274]. Византийският император в качеството си на „подвластник на Словото“ на земята е естественият защитник на Църквата, която от своя страна го подкрепя с духовните си оръжия при изпълнение на мисията му. „Най-висшето благо, което човеколюбивият Бог даде на людете, е това – свещеничеството да служи Богу, а императорската власт да управлява и да се грижи за човешките затруднения. И двете начала произтичат от един и същ извор и съставляват украшение на човешкия живот“ – се казва в една новела на император Юстиниан I[275].

При все това, въпреки теоретичното съответствие, самото обстоятелство на съвместно съществуване и взаимна зависимост на два управленски организма – Църква и Държава, подхранва семената на разногласието и противоречието помежду им. За императора Църквата и клирът принадлежат на държавата и му дължат пълно подчинение. Сам императорът, който е отговорен за нравствения закон и за реда, черпи от това разбиране правото си да се намесва във въпросите на вътрешноцърковния живот и в църковноорганизационните проблеми, а така също и във всяко от йерархичните учреждения на Църквата. Бидейки защитник на Църквата, той изисква от нея послушанието, което всеки клиент дължи на своя патрон[276].

За Църквата обаче императорът, въпреки „светостта“, която го обгръща, и особените привилегии, които му се признават, е само един измежду вярващите, който в никакъв случай не стои над нея[277]. Той е длъжен да се подчинява, да се съобразява с каноните и предписанията ѝ, доколкото те засягат духовния му живот като християнин, защото единствено с нейна помощ той би могъл да се надява на изкупление и на избавление на душата си. Всяко отклонение на императора от божествения закон и всяко негово противопоставяне на свещените правила е трябвало да бъде строго контролирано и обезвреждано. И това се предприема от дръзновени свещенослужители по начин, предизвикващ удивление[278]. Твърди се даже, че позицията на клира в подобни ситуации е изява на народната воля за удовлетворяване на основните изисквания на чувството за справедливост[279].

Императорът има на свое разположение срещу Църквата силата на светската власт. Църквата от своя страна разполага срещу императора с не по-малко ефикасни оръжия: тайнствата на вярата, които само тя може да поднесе, изкуплението, което единствено чрез нея може да бъде постигнато, призоваването на божествените сили, което е осъществимо единствено чрез нея.

На теория тези две сили, при все че действат на две различни нива, имат една и съща цел – да отведат вярващите до Богопознанието, за да спасят душите им, при което трябва да действуват хармонично. Нищо да не засенчва отношенията им – ето крайъгълния камък на византийското светоусещане[280]. Ако нещата не винаги са се развивали по този начин, причините се дължат на различни обстоятелства. Не трябва да пренебрегваме факта, че първите векове на Византия са времето, когато се оформя християнската догма – период на борби срещу всякакъв вид еретични учения, когато Църквата се разтърсва от противоборства и вълнения. Много пъти, неспособна сама да наложи волята си на своите противници, Църквата търси помощта на светската власт и прибягва до услугите ѝ[281].

В същото време тези векове са изпълнени с тежки борби срещу варварите, непрестанно връхлитащи империята. За успешното им противопоставяне било необходимо държавата да бъде единна, да съществува здрав ред и спокойствие по цялата ѝ територия. Противоречията в глъбините на Църквата безпокояли населението на империята, раздробявали единството му и представлявали пречка за нормалното функциониране на държавната машина, както и за постигане на външнополитическите цели. „Замонашете се, прочее, и ми отворете пътя за Персия, който затворихте чрез пренията помежду си“ – възкликва Флавий Константин I, наречен Велики, към войнстващите ариани и православни на неговото време[282]. Тази е причината византийските императори да се чувствуват загрижени за съсипията, предизвикана от църковноеретическите спорове, и да искат на всяка цена да се намери изход от противоречията, вземайки страната на една или друга групировка или забранявайки всякакво обсъждане на спорните за епохата догматични въпроси[283].

Следователно съществуват две причини, които предопределят намесата на светската власт в църковните дела. От една страна, това са призивите за държавна намеса, произлизащи от самите църковни кръгове, заинтересувани от съхраняването на правата вяра. От друга страна, това е потребността с цената на всичко да се запази държавното единство. Тази склонност, а и възможностите за намеса от страна на светската власт във всяко църковно дело се подсилват и от идеите за императора, които са валидни за цялото съществуване на Византия и бяха изложени по-горе. Според тях владетелят има основание да вярва, че е „подвластник на Великия цар“, представител на Христа на земята до второто пришествие на Бога-съдник. Вярно е, че тези възгледи не са проповядвани от православни уста[284].

При все това те са възприети от всички християни, а императорите ги прегръщат с особена радост и доволство. Като Христови наместници те смятали, че имат моралното право да се намесват в църковните дела. И те го правят с особена радост, защото като верни чада на своето време обичали богословските спорове и догматичните аргументировки и с искрен плам участвуват в тях. Обединявайки ведно двата постулата – държавно единство и укрепване на правата вяра, както и възгледите на епохата за висшето естество на императорския сан и собствените си богословски наклонности, подхранвани от усещането за неограничена власт, а в не по-малка степен и от кадилницата на неспирните ласкателства, щедро развявана от дворцовото им обкръжение, императорите стигат до положение не само да имат мнение по разнообразните догматични и други въпроси, но дори се опитват да наложат на всяка цена и по всякакъв начин собствените си възгледи[285].

Това свое право те използват и за вмешателство във вътрешните работи на Църквата. Именно те свикват поместните, понякога дори и вселенските събори. Те или упълномощени техни представители притежават, що се отнася до насоката на обсъжданията, правото на първа и последна дума. Накрая, единствено с императорския подпис решенията на съборите добиват валидност и могат да бъдат приведени в изпълнение[286]. Императорите се намесват дори при определяне на размера на църковните епархии, в назначаването и повишаването на епископите, митрополитите и на самия патриарх[287]. Не на последно място, императорите се изказват, и то твърде често, относно правотата на едно или друго постановление на Църквата, издават разпоредби от догматично естество, провеждат реорганизации с цел налагане на волята им върху всички техни поданици християни[288]. Дори и на равнище убеждение императорът държи да наложи мнението си. Що се отнася до дисциплинарното подчинение, той е безпощаден – има правото да наказва, низвергва и сменя патриарсите и архиереите, без това да изглежда накърняване на авторитета и посегателство върху самостойността на Църквата[289].

Яремът, който светската власт се опитва да надене на Църквата, не винаги бил приеман мълчаливо. Понякога дръзновени гласове заявявали, че относно делата на Църквата императорът е лишен от компетентност. „Не се намесвай в църковните дела – пише в средата на IV в. блаженият Кордуис на император Констант – и не ни изпращай разпоредби по тези въпроси, защото по-скоро ти трябва да се учиш от нас за всичко, свързано с тях. Бог ти даде царството, нам повери делата на църквата – внимавай да не би, нагърбвайки се и с църковните въпроси, да станеш причина за голямо престъпление … Тъй както ние нямаме власт върху светските дела, тъй и ти, императоре, нямаш право да се вмесваш в проблеми от компетенцията на църквата.“[290] Св. Амвросий също повтаря непрестанно: „Религиозните проблеми не спадат към правомощията на императора … негов дял е палатът – църквата е дял на епископите.“[291]

След VIII в., главно във връзка с иконоборството, тези настроения се засилват и гръмогласно се провъзгласява самостойността на Църквата спрямо императора: „И какво да речем по този въпрос? Понеже не се касае за житейски или материални дела, които императорът има права да съди в светските съдилища, а става въпрос за божествени и небесни догми, за които мнение могат да имат единствено онези, на които Бог е казал: „Ще останат непростени на небесата деянията, които не опростите на земята, и ще се опростят на небето всички прегрешения, които опростите на земята.“ И кои са тези, на които Бог рече това? Апостолите и техните приемници. А кои са приемници на апостолите? Епископът на Рим, който сега притежава първия по важност престол, епископът на Константинопол, който предстоятелства втория престол, епископите на Александрия, Антиохия и Йерусалим. Тази е петовръхната власт на църквата. В ръцете на нейните предстоятели се намира съдилището, отговорно за божествените догми. Дълг на императори и властници е да подпомагат (църквата) и да приемат решения съвместно с нея и да притъпяват противоречията между поданиците си. Нищо друго, което да е свързано с божествените догми, не им е предоставено и няма да има сила никое тяхно действие в тази насока. И тъй няма никакъв смисъл да се сравнява божественото съдилище със светското“ – пише в едно свое писмо Теодор Студит[292].

Подобни призиви все повече се множат, за да намерят накрая систематизиран израз и формулировка в опита на патриарх Фотий да определи в „Епанагога“-та – едно от законодателните произведения на Македонската династия, прерогативите на императора.

„Предопределение на императора е – четем там – да върши благодеяния и затова той бива наричан благодетел. Но ако той пренебрегне този си дълг … подкопава императорското си достойнство.

Императорът е длъжен да брани и съхранява изброеното и поменатото в Светото писание, основните догми, изказани на седемте (вселенски) събора, и на сетно място, законите на римската държава. Потребно е да бъде благочестив, откровен, пламенен проповедник на православието и да е известен с божественото си рвение …“[293]

Разликата спрямо старите възгледи е очевидна. Императорът не се именува вече наместник на Христа или подвластник на Бога. Единственото му отношение към църковните дела е задължението му да се грижи за спазване на решенията и закононачалията на Съборите.

И не само това. Църквата се вмесва дори в чисто императорски сфери на компетентност: напомня на владетеля, че е длъжен да брани и да спазва законите на римската държава. С други думи, напомня му, че го счита дори и в областта на светските въпроси за подчинен на законите, които, щом бъдат издадени от владетеля, придобиват сила и над собствения си създател.

А ето какво, в пълна противоположност на горното, казва „Епанагога“-та за патриарха: „Патриархът е жив и одушевен образ на Христа, който словом и делом предопределя истината. Цел на патриарха е да съхрани в благочестие и скромност живота на онези, които е получил от Бога. И понеже държавата е съставена от части и дялове по подобие на човека, най-важните и неотменни нейни съставки са императорът и патриархът. Грижата за всички душевни мъки се възлага на патриарха.“[294]

И тук разликата е очебийна. Не само се определя, че патриархът е заменил императора в религиозните и в църковните му правомощия, но че тези два сана са равнопоставени, а сферите им на действие – строго определени. Както подчертава J. Scharf, чрез тези формулировки се променя остарялото схващане за съвместното съществуване на imperium и sacerdotium (светска и духовна власт) в посока политическо разграничаване на двете власти по начин, така добре преценен и тънко прецизиран, който няма аналог в историята на Византия[295].

Това би предизвикало коренен прелом във всичко, което дотогава се възприема от византийците като допустимо. Изглежда обаче, че „Епанагога“-та не е станала закон, а Фотий се задържал на патриаршеския престол само до 886 г., т. е. само няколко години след съставянето на сборника бил низвергнат от императора[296]. Така мечтата за една автономна Църква, с пълна независимост от държавата, угасва. Може би само упадъкът на Византия в годините преди превземането на Константинопол през 1453 г. дава възможност на някои църковни йерарси да употребят твърде резки фрази, като тези на патриарх Антоний: „… не знаеш ли, че патриархът има мястото на Христа и седи на неговия господарски трон … и те съветвам … да тачиш патриарха и словата му като самия Христос …“[297].

Въпреки това и за византийската църква, която в общи линии притежава всички необходими отлики, присъщи на една „държавна“ църква, съществува една граница, зад която тя не била в състояние да отстъпи, както за императора съществувала граница, която той за нищо на света не би могъл да престъпи. Това ограничение произтича от основните същностни догми на православното учение и на християнския нравствен закон, които никоя сила не могла да погази безнаказано. Императорът е задължен да изповядва почитта си към християнската традиция, да не предприема реформи в разрез с нея или представляващи опасност за православното учение, да се съобразява с предписанията на християнския катехизис. В случай, че тези принципи се накърнят, противодействената мощ на църквата е чудовищна, а дързостта на църковните среди при отстояване на възгледите им е достойна за удивление: „Не е работа на владетелите да се произнасят по въпроси, засягащи църквата. Божието слово го възгласиха не императори, а апостоли и пророци, пастири и учители. Дело на властниците е разпореждането с политическите въпроси.

Църковните въпроси са отговорност на учителите и пастирите. Саул разкъса плащаницата на Самуил и ти си свидетел що претърпя: Бог погроми царствието му… Йезавел преследваше Илия, та свине и кучета лочиха кръвта ѝ … Ирод усмърти Йоана и сам умря прояден от червеи … Царю, подчиняваме ти се за светските дела, но за църковните си имаме свои пастири, които възгласиха божественото слово и съчлениха църковното закононачалие. Ние не местим вековните синори … съхраняваме отцепреданията тъй, както са ни ги завещали. Не признавам за владетел тогова, който противозаконно се промъква в скинията на свещеничеството. Защото не са взели властниците власт да оковават и опрощават (греховете ни). Не приемам да се управлява църквата с императорски закон, а само по отеческо предание и завещание, било то писано или неписано.“[298]

В подобни случаи противодействието на Църквата не е голословно и не остава само на книга. Доказателство за верността на подобно съждение е цялата византийска история от първия до последния ѝ период. Императорът нерядко се принуждавал да прави унизителни стъпки и да показва смирение. Все пак това вършел драговолно, за да избегне отлъчването, афоресването и разните други епитимии, които му налага Църквата при неподчинение.[299]

Когато обаче императорът знаел как да даде на желанията и действията си външен облик на начинание от по-общ държавен и църковен интерес, практически не бил ограничаван и държал Църквата в ръцете си.

Обобщавайки, би трябвало да кажем, че връзките на Църквата с императора, който е въплъщение на държавността, не са напълно изяснени, доколкото във Византия не съществува ясна политическа теория. Църквата е проникната от ред човешки слабости и недостатъци и от самото начало се показва склонна към компромиси и отстъпки, вероятно ненакърняващи буквата на Божия закон, но силно вредящи на духа на божествената проповед. Тя признава на императора правото да се вмесва в решенията и да арбитрира споровете ѝ. Само в случаите, когато императорът неправомерно се възползва от тези си права по начин, преминаващ търпимостта, църковните среди и най-вече монасите реагират остро и се стремят по всякакъв начин да му забранят подобни инициативи.
Теоретично въпросът за отношенията между държавата и Църквата във Византия въпреки усилията на мъдри мъже не е изяснен напълно. В ежедневната действителност той зависи от църковния глава и от политическия водач, който стои на престола, с други думи – повече или по-малко от силната личност на императора и на патриарха.

Такава е политическата теория на Византия. И такива са, както ги изброихме, връзките на върховния владетел с Църквата и компетентностите на обществените сили. Видно е, че тази византийска „конституция“ в много отношения е несъвършена, а организацията ѝ не винаги е последователно логична и обоснована върху законни принципи. Въпреки това тя притежава едно съществено предимство: може да функционира безотказно[300]. Въпреки всичките си несъвършенства тя функционира в продължение на повече от хиляда години.

Все още не разполагаме с пълно изследване за Константинополския сенат. Полезно начало в тази насока е проучването на Α. Χριστοφιλοπούλου. Σύγκλητος. Ценна е също категоризацията на разпоредбите на Теодосиевия кодекс във връзка със синклита, която беше направена от J. Sundwall. De constitutionibus… За римския сенат вж. Lécrlvain, Ch. Le Sénat romain.


Връзка към другите части

Политическа теория на Източната римска империя – първа част

Политическа теория на Източната римска империя – втора част

Политическа теория на Източната римска империя – трета част

Политическа теория на Източната римска империя – четвърта част

Политическа теория на Източната римска империя – пета част


Бележки

[201] C. Th., 6. 2. 8; 6. 20. 1; 12. 1. 187, 122; Schiller, H. Geschichte. Bd. II, p. 39.

[202] Срв. Еxc. Vales.: Pare I: VI. 30 (8. 18 sq.): „Contsantinus … Romae desideravit aequari (=Константинопол“(=Константин искаше да направи (Константинопол) равен на Рим).

[203] Ехc. Vales.: Pare I: VI. 60 (9. 2 sq.): „ibi etiam senatum constituit secundi ordinia: claros vocavit“ (=основа там (в Константинопол) сенат от втори ранг). Ще рече, че сенаторите са били назовавани само clari.

[204] По времето на Темистий броят на сенаторите от 300 достигнал до 2000 (=Θεμίστιος. Λογ., 34. 13 (II. 221. 19 κε.).

[205] Bж. Темистий. Цил. съч., 34. 13 (II. 221. 19 сл .).

[206] Bury, J. 8. Later Empire, p. 20. Вж. С. Th., VI. 2. 20 – a. 397: „dudum praecepimus ut aurum oblaticium senatores, qui in sacratissima urbe degunt, in urbe conplerent; il vero, qui in provinciis larem foverent, per censualium officia in provinciis solverent“ (= определихме в пo-cтapo време, че сенаторите, обитаващи свещения град, ще поднасят своето aurum oblaticium в Константинопол. И че онези, чиито домове са в провинциите, ще поднасят горната сума на данъчните служби по места). Срв. и С. Th., VI. 2. 16 – 395. Срв. още С. Th., VI. 2. 14-384; Schiller, H. Geschichte. Bd. II, p. 39. Aurum oblaticium е извънредна вноска на сенаторите по повод на тържествени случаи. Вж. съответното в Каrауаnnорulos, J. Finanzwesen, p. 141 sq.

[207] Bury, J. В. Later Empire. Vol. I, 20-21.

[208] C. Th., VI. 4. 9-356: „Placet, ne mimus quiquaginta clarissimi veniant in senatum; certum est namque hoc numeno large abundare substantiam virtuti omnimodae“ (= наше желание е да не идват по-малко от 50 clarissimi в синклита; защото явно е, че в броя им изобилства същината на всяка добродетел). Срв. Schiller, H. Geschichte. Bd. II, p. 42; Вurу j J. В. Later Empire. Vol. I, p. 20, n . 4 .

[209] CJ, XII, 1. 15 (закони на Теодосий II и Валентиниан III): „Clarissimis vel spectabi1ibus universes ad genitate solum vel quolibet alio et sine commeatu ρroficiscendi et ubi volaerint commorandi habitandive permittimus facultatem“ (= разрешаваме на всички clarissimi и spectabiles да отиват, остават и да се установяват или в собственото им отечество (местоживеене), или където и да било другаде, без специално разрешение). Срв. CJ, XII, 1. 14-426: “ . . . senatori in qualibet provincia constituto“.

[210] Hanton, S. Lexique, p. 85 sq.

[211] Теофилакт Симоката, 178. 15: „… ῦπό τε τής βουλής και τοΰ αύτοκράτορος δογματίζεται έπικουρήσειε τω Χοσρόη Ρωμαίους“.

[212] Никита Хониат, 51. 96.

[213] Срв. L. Bréhier. Institutions, p. 183 sq., който обаче надценява законодателните възможности на синклита.

[214] Bury, J.В. Later Empire. Vol. I, p. 22.

[215] Срв. новели 78, 47 и 46 на Лъв VI Мъдри. L. Bréhier. Institutions, p. 183, не е съгласен c този възглед. Вярва, че Лъв VI е предпочитал да го използва изключително в ролята на висше съдилище.

[216] Михаил Аталиат, 314. 19: „και άνέγνω τον νόμον eπι της συγκλήτου βουλης καΐ σύμψηφον εσχε ταύτην και λίαν εύάρεστον“.

[217] Срв. Bury, J. Β. Later Empire. Vol. I, p. 19 sq.; Beck, H.-G. Senat.

[218] Вж. например съответните мерки на Константин I Дука, предадени от Михаил Пеел, I. 145: „… και διηρημένου τέως τοΰ πολιτικού γένους και του συγκλητικού, αύτος (= императорът) αφαιρεί το μεσότοιχον και συνάπτει το διεστώς και την διάστασιν μετατίθησιν εις συνέχειαν“.

[219] Срв. Beck, H.-G. Senat, p. 58.

[220] Йоан Зонаpa, III. 766: „και τους της συγκλήτου βουλής ουτε τιμής ης έχρην ήξίου, ουτε πρόνοιαν αυτών έτίθετο κατά το άνάλογον, μάλλον μέντοι και εσπευσε ταπεινώσαι αυτούς“.

[221] JGR, I. 645: „… τους δέ συστηματικούς (= онези, които принадлежаха на сдружения) και πραγματεύεσθαι βουλουμένους, μη τοΰ προνομιου τούτου άπολαύειν“.

[222] Срв. Diehl, Ch. Etudes, p. 113; Dendias, M. Etudes, p. 125; Elissen, 0. A. Der Senat im Oströmischen Reiche. Göttingen, 1881, p. 35 sq.; Lècrivain, Ch. Le Sénat romain dépuis Dioclétien. Paris, 1888, p. 226 sq.

[222a] Срв. Καραγιαννόπουλος, I. Ιστορία. T. I, σ. 52.

[223] Вж. например случаите на извънредна действеност на синклита при Юстиниан I (Теофан, 234. 28 сл.), Маврикий (пак там, 279. 20), Фока (пак там, 297. 5 сл.), Ирина (пак там, 457. 23), Никифор I (пак там, 480. 20), Магнестий и Непотиан (пак там, 44. 5 сл.), Пулхерия (пак там, 103. 15), Анастасий I (пак там, 136. 9), Мартина (пак там, 331. 4) и пр.

[224] Значителна е и библиографията за димите. За най-пълен обзор вж. Cameron, A. Circus Factions, 347-352. Срв. Xpιστοφυλοπούλου, Α. Δήμοι, σ. 327, σημ. 1.

[225] Cameron, Α. Circus Factions, p. 70 sq.

[226] Противно на по-старите мнения А. Камерон в своята великолепна студия „Циркови фракции“ (на англ.) се опитва да докаже, че не бива да считаме, поне за началото, че изявите, с които свикнал народът, били монополизирани от партиите. Вж. например полувоенните задължения (Cameron, A. Circus Factions, p. 105 sq.), поправката на крепостните стени (пак там, с. 111 сл.) . От друга страна, Камерон твърди, че нямало организирани дими. Това били по-скоро „членове на клуба на Сините и Зелените“ (пак там, с. 44). Същият счита (с. 311), че се касае за две успоредни тенденции на развитие – от една страна, партиите, а от друга, народът, който от XI в. играе важна политическа роля във византийския обществен живот: „The guilds of the eleventh century are the heirs, not of the factions of the early Byzantine world, but of the populus of Rome.“ Считам, че въпреки прозорливите забележки на А. Камерон, целият въпрос трябва да се проучи отново.

[227] Κων. Πορφ. Βασ. τάξ . , 633. 16 : „двата дяла на политиката на Венети и Прасини“ .

[228] Срв. пак там, 83. 6: „χρή δè eλδéναι, οτι οι δημοκράται των δύο μεpôν των περατικων…“ Срв. пак там, 105. 15: „ό δομέστικος των σχολών μετά του περατικοΰ δήμου των Βενέτων“. Пак там, 105. 18: „ο δομέστικος των έσκουβίτων μετά του περατικοΰ δήμου των Πρασίνων “ . Срв. пак там, 82. 20: „καΐ δέχεται, αύτον 6 δημοκράτης των Βενετών, ήγουν ό δομέστικος των σχολών, μετά και τοΰ περατικοΰ δήμου των Βενέτων“. Пак там, 56. 21: „… ό δημοκράτης των Πρασίνων, ήγουν ό εσκούβιτος“.

[229] Вж. пак там, 105. 23: „της πολιτικής το μέρος των Πρασίνων . . . φοροΰντος τοΰ δημάρχου χλανίδα πράσινον“. Пак там, 106. 3: „της πολιτικής το μέρος των Βενέτων … φοροῦντα τοῦ δημάρχου χλανίδα βένετον“. Димарсите и те били назовавани демократи (= Κλητορ. Φιλοθ., 107. 20 κε.), а от народа – и управители (Теофилакт Симоката , 247. 3 сл.).

[230] Срв. Bréhier, L. Institutions, p. 202.

[231] Теофан, 296. 26 (за Фока); 283. 19 (за Маврикий).

[232] Срв. Теофан, 181. 33 сл.; 287. 12 сл. и др.

[233] Rambaud, Λ. Etudes, p. 37: „Pour les Byzantine du VIe et du Xe s., l’hippodrome était l’asile de leurs dernières libertés, le lieu d’exercice de leurs derniers droits.“ Срв. А. Cameron. Circus Factions, p. 25, който посочва мнозината, приемащи този възглед, и малцината, които го отхвърлят. Според мен той неправилно застава на страната на последните.

[234] Теофан, 297. 6.

[235] Bréhier, L. Institutions, p. 202.

[236] Κλητορ. Φιλοθ., 103. 22-23; 141. 16-17.

[237] Срв. Runciman, S. Civilization, p. 59.

[238] Вж. например случаите на Юлиан, Йовиан, Валентиниан, Валент, Юстин I, Фока, Ираклий, Тиберий II, Теодосий III, Лъв III и на мнозина други.

[239] Schiller, H. Geschichte. Bd. II, p. 66; Bury, J. В. Later Empire. Vol. I, p. 23 sq.; Stein, E. Geschichte. Bd. I, p. 170.

[240] Вж. по-надолу главата за правосъдието.

[241] „… παρά Ρωμαίοις ουτω λέγεται το συνέδριον και το σύστημα, ένθα περι των επειγόντων βουλεύονται“. Срв. Иcuxuü (Хезихий) s.v.: „консисторий, божествено съвещание“. Освен самия съвет, консисторий се нарича и мястото, където той заседава: Кирил, съгражданин, житие на Сава: „и като застана … в т. нар. консисторий“.

[242] Срв. N. Th., 24. 5 – a. 443: „…quotannis men se Ianuario in sacro coneietorio significare …“ В CJ, I, 31. 4, който обхваща част от по-горната новела, липсват думите „mense Ianuario“.

[243] Свидас, s. ν: „… ενθα περί των επειγόντων βουλεύονται“. Срв. също Προκόπιος. Βανδ. πόλ., I. 10: Юстиниан I, възнамерявайки да потегли на поход срещу вандалите „… είς τάς αρχάς έξήνεγκεν ώς στρατιαν άγεΐροι έπι Βανδάλους…“; Теофан, 188. 12: (Юстиниан) „έβουλεύετο περί τούτου. Ή δε σύγκλητος έδυσχέραινε“.

[244] Срв. Προκόπιος. Βανδ. πόλ., I. 10, където той обстоятелствено описва съвета, свикан в навечерието на вандалските набези.

[245] Йоан Малала, 438. 23: „след като силентият стана комвент“; Κων. Πορφ. Βασ. τάξ . , I. 92 (422. 11, 433. 5).

[246] Вж. например Теофан, 246. 13: „… επιτρέψας (=Юстин II) … έξαγαγεΐν αύτον επι σελεντίου“, и пак там, 246. 24: „πλην παρουσία της συγκλήτου εύτέλισας τον δοΰλον σου“, казва на императора изгоненият от силентия Вардуарий. Вж. и Теофан, 408. 31 за времето на Лъв III.

[247] Вж. Xριστοφιλοπούλου, Α. Σιλέντιον. – ΒΖ, 44, 1951, 79-85 (тук 82) с избори

[248] Йоан Кинам, 290. 14.

[249] Никита Хониат, 219. 73: „… και κατηχητηρίους λόγους, ους φασι σελέντια …“

[250] Вж. Κων. Πορφ. Βασ. τάξ., 218. 18; 226. 18; Καραγιαννόπουλος, I. Ιστορία. T. I, σ.. 617.

[251] Piganiol, A. Empire, ρ. 320; Marquart, J. Streifzüge, ρ. 503 eq.

[252] Вж. Guiraudh, P. Assemblées provinciales dans l’empire romain. Paris, 1887. Вж. също Larsen, J. A . Ο. The position of provincial assemblies in the government and society of the late Roman Empire. – Class. Phil., 29, 1934, p. 209 sq.

[253] T. нар. хонорати, сиреч приключилите кариерата си и получили за отплата почетно звание. Срв. Piganiol, A. Empire, p. 320.

[254] Според A. Piganiol . Empire, p. 320, това са тези clarissimi, които живеят постоянно в именията си.

[255] Вж. например Атт. Marc., 18. 1. 4.

[256] Вж . например Amm. Marc., 28. 6. 7; Schiller, Η. Geschichte. Bd. II, p. 116.

[257] C. Th., 12. 12. 9 – 382.

[258] Вж. Сократ, VII. 13 (PG, 67. 761 В): „Και δη τότε Όρέστου, τον της ‘Αλεξανδρείας έπαρχου, noλιτειαν εν τω θεάτρω ποιοΰντος, ουτω δε όνομάζειν τάς δημοτικας διοτυπώσεις …“

[259] Вж. бел. 258.

[260] Созомен, 85: „γραμματα δημοτικών έκßοήσεων“. Срв.Grégoire, Η. Miettes, 154-158.

[261] Срв. Brehier, L. L,’εκβοησις dans le droit populaire à Byzance. – Orient. Christ. Periodica, 13 (=MisсеIIanea 6 de Jerphanion), 1947, 33-35

[262] Вж. за вълненията в Солун от 390 г. у Hahn, I. H εξέγερση του 390 στη θεσ/χη και. το ιστορικό της πλαίσιο. – BNJ, 19, 1966, 350-372. Срв. също c вълненията от 342, 345, 532 г. в Константинопол у Καραγιαννόπουλος , I. Ιστορία. T. I, σ. 133 κε., 428 κε.

[263] Срв. император Теофил и дейността му: Πατρια, II. 223. 7; Bréhier, L. Institutions, p. 184.

[264] Χρον. Πασχ., 712. 13 κε.

[265] Теофан, 449. 25; 450. 27; 450. 6 (a. 6268); Bréhier, L. Institutions, p. 184.

[266] Regestes, II. 12; Тесхран, 458. 10-460 (6277); Bréhier, L. Institutions, p. 184.

[267] PG, 105. 30; Brehier, L. Institutions, p. 184.

[268] Теофан, 449. 29 сл.; Bréhier, L. Institutions, p. 185; Ostrogorsky, G. p. 120.

[269] Никита Хониат, 478. 16 сл. ; Stein, Е. Untersuchungen , ρ. 7

[270] Георги Пахимер, ΙІ. 29, III. 16; Bréhier, L. Institutions, p. 185.

[271] Георги Пахимер, III. 22: om 1297; Георги Пахимер, VI. 31: 28. 1307; Bréhier, L. Institutions, p. 185.

[272] Bréhier, L. Institutions, p. 185.

[273] Георги Пахимер, I. 2, 16.

[274] Срв. Duchesne, L. Eglise. T. II, p. 664

[275] NJ, 6, pr , – a. 535: „Μέγιστα τῶν εν άνθρωποις έστι δώρα θεοῦ, παρά της άνωθεν δεδομένα φιλανθρωπίας, ίερωσύνη τε και βασιλεία ή με τοις θείοις ῦπηρετουμένη, ή δε των ανθρωπίνων έξάρχουσά τε και έπιμελομένη και εκ μιας τε και αύτης άρχης έκατέρα προῖούσα και τον άνθρώπινον κατακοσμουσα βίον.“

[276] От това негово изискване произлизат и честите му вмешателства в църковните дела. Вж. Duchesne, L.Eglise. T. II, p. 656; Flieshe, Α., V. Martin.Histoire de l’Eglise. T. III, p. 524.

[277] Срв . Ambrosius. Contra Auxentium XXXV (PL, 16.1018 B): „Imperator intra ecclesiam non supra ecclеsiam.“

[278] Византийската история изобилства от подобни примери, именно защото императорът се подчинява като един от вярващите (според църковните възгледи) на каноните на Църквата.

[279] Вж. Η. v. Campenhausen. Ambrosius, p. 271: „силата и дързостта на клира се оказаха трибуна на народната свобода и на правото“. Срв. Fliehe, Α., V. Martin. Histoire de l’Eglise. T. Ill, p. 254.

[280] Срв. Duchesne, L. Eglise. T. II, p. 664.

[281] Срв. Fliсhe, Α., V. Martin. Histoire de l’Eglise. T. III, ρ. 65 .

[282] Ευσέβιος. Βίος Κωνσταντίνου, II. 72 (78. 24 κε.): „άνοίζατε δή μοι λοιπον êv τη καθ ΰμας όμονοία της έώας τήν όδόν, ην ταῖς πρός άλλήλους φιλονεικίαις άπεκλείσατε“. Срв. Καραγιαννόπουλος, I. Ιστορία. T. I, σ. 57; Τρωιάνος, Σ. Μετάβάση, 212-213. Срв. също усилията и на други императори в по-късно време (Зенон, Ираклий, Констант II и т. н.) да смекчат религиозните противоречия на епохата. Καραγιαννόπουλος, I. Ιοτορία. T. I, σ. 324 κε.„ T. II, σ. 66, 84.

[283] „Емотиконът“ на Зенон, „Изложението“ на Ираклий, „Печатът“ на Констант. Вж. Καραγιαννόπουλος, I. Ιστορία. T. I, σ. 325; T. II, σ. 66, 84. Разбира се не трябва да се премълчава, че държавната намеса в религиозните, догматичните или църковните прения почти никога не е имала успех.

[284] За първи път ги формулира Евсевий, който е арианин.

[285] Срв. Duchesne, L. Eglise. T. II, p. 659 sq.

[286] Срв. пак там, с. 661.

[287] Срв. пак там, 661-662.

[288] Срв. пак там, с. 661.

[289] Срв. пак там, с. 662.

[290] Αθανασιος. Ιστορία, 44 – PC, 25. 745 D sq.: „Μη τίθει σεαυτον εις τα έκκλησιαστικά, μηδε συ περί τούτων ήμΐν παρακελεύου άλλα μάλλον παρ’ ημών συ μάνθανε ταύτα. Σοι βασιλείαν ό θεος ένεχείρισεν ήμῖν τα της εκκλησίας έπίστωσε … φοβήθητι μη και σύ, τα της εκκλησίας εις εαυτόν ελκών, υπεύθυνος έγκλήματι μεγάλω γίνη . . . ουτε τοίνυν ήμΐν αρχειν επί της γης εξεστιν, ουτε συ τοῦ θυμιάν εξουσίαν εχεις, βασιλεῦ.“

[291] Εp., XX. 8, 19 (PL, 16. 997, 999). Срв. Ερ., XXI. 17 (PC, 16. 1006); Ambrosius. Contra Auxentium III (PL, 16008), XXIV ( PL , 16. 1014), XXXI (PL, 16. 1016) и другаде.

[292] Теодор Студит. – PC, 99. 1417 B-С – 1420 A: “ Έπι δè τη … ύποθέσει, τι φωμεν . . . ούδε γαρ περί βιωτικων και σαρκικών ό λόγος, ων βασιλεύς το κράτος εχει του κρίνείν, και το βιωτικόν κριτηριον„ άλλα περί θείων και ουρανίων δογμάτων, ο άλλοις οΰκ έπιτέτραπται η έκείνοις, οις φησιν αύτός ό θεός Λόγος, οσα αν δήσητε έπί της γης, εστω δεδεμένα εν τω ούρανω, και οσα αν λύσητε επι της εσται λελυμένα εν τω ούρανω. Τίνες δε ουτοι οί έντεταλμένοι, Άπόστολοι καΐ οί τούτων διάδοχοι. Τίνες δ’ ουν oι διάδοχοι „Ό της Ρωμαίων νυνί πρωτόθρονος, ό τής Κωνσταντινουπόλεως δευτερεύων, ‘Αλεξανδρείας τε καΐ Άντιοχείας καί ό ‘Ιεροσολύμων. Τοΰτο τo πεντακόρυφον κράτος της εκκλησίας. Παρά τούτιος το των θείων δόγμάτων κριτήριον. Βασιλέων δέ καί ήγεμόνων τό συνεπικουρειν και συνεπισφράγιζειν τα δεδογμένα, και διαλλάττειν τα σαρκικως διαφορούμενα. Ούκ αλλο τι εν τοῖς θεῖοις δόγμασιν, ουτε δέδοται προς θεοΰ, οΰτε γενησόμενον στήσεται … Άμήχανον ούκ έστίν… βιωτικω παραβάλλεσθαι το θείον κριτήριον…“

[293] Επαναγωγή, II. 2-5 ( J GR, II. 240 sq.): „Τέλος τω βασιλεῖ το εύεργετεῖν, διο και εύεργέτης λέγεται, και ήνίκα της ευεργεσίας έξατονήση, δοκεῖ κιβδηλεύειν κατά τους παλαιούς τον βασιλικον χαρακτήρα. Ύπόκειται έκδικεΐν και διατηρεΐν ό βασιλεύς πρωτον μεν πάντα τα εν τη θεία γραφή γεγραμμένα, επειτα δε και τα παρά των έπτά άγίων συνόδων δογματισθέντα, ετι δε και τους εγκεκριμένους ρωμαϊκούς νόμους. Έπισημότατος έν ορθοδοξία και εύσεβεία οφείλει είναι ό βασιλεύς και έν ζήλω θείω διαβόητος …“

[294] Пак там, III. 2, 8 IJGR, II. 242 sq.): „Πατριάρχης έστίν είτών ζωσα Χριστοῦ καί έμψυχος, δι’ έργων καί λόγων χαρακτηρίζουσα τήν άλήθειαν. Σκοπός τω πατριάρχη, ους έκ θεοῦ παρέλαβεν, εύσεβεία καί σεμνότητι βίου διαφυλάξαι. Της πολιτείας έκ μέρων καί μορίων αναλόγως τω άνθρώπω συνισταμένης, τά μέγιστα καί άναγκαιότατα μέρη βασιλεύς έστι καί πατριάρχης. Των ψυχικών άπάντων ή πρόνοια τω πατριάρχη άνάκειται .“

[295] Scharf, J. Quellenstudien, p. 81; Scharf, J. Photios , ρ. 399.

[296] Καραγιαννόπουλος, I. Ιστορία. T. II, σ. 314.

[297] MM. Τ. II, p. 189.

[298] Йоан Дамаскин. – PG, 94. 1296 sq. „Ού βασιλέων εστί νομοθετεῖν τη ‘Εκκλησία . . . Ούκ έλάλησαν ήμΐν τόν λόγον οί βασιλείς, αλλά άπόστολοι καί προφήται, ποιμένες τε καί διδάσκαλοι. Βασιλέων έστίν ή πολιτική εύπραζία ή δέ έκκλησιαστική κατάστασις, ποιμένων καί διδασκάλων … Ό Σαούλ τό ίμάτιον Ισχισε τοΰ Σαμουήλ, καί τί πέπονθεν,, „Εσχισε τήν βασιλείαν αύτου ό θεός… Τόν Ήλίαν Ίεζάβελ έδιωξε χαί έζέλειξαν αϊ υες καί οῖ κύνες τό αίμα αύτής… „Ηρώδης άνεΐλε τόν Ίωάννην καί σκωληκόβρωτος γενόμενος έξέιψυξε… Ύπείκομέν σοι, ω βασιλευ, εν τοις κατά τόν βίον πράγμασι… έν δέ τή έκκλησιαστική καταστάσει εχομεν τούςποιμένας τούς λαλήσαντας ήμΐν τόν λόγον καί τυπώσαντας τήν έκκλησιαστικήν θεσμοθεσίαν. Ού μεταίρομεν όρια αιώνια, . . . αλλά κατέχομεν τάς παραδόσεις, καθώς παρελάβομεν. Ού δέχομαι βασιλέα τυραννικως τήν ίερωσύνην άρπάζοντα. Ού βασιλείς ελαβον έξουσίαν δεσμεΐν καί λύειν … Ού πείθομαι βασιλικοΐς κανόσι διατάττεσθαι τήν έκκλησίαν, άλλά πατρικαΐς παραδόσεσι, έγγράφοις τε καί άγράφοις.“

[299] Вж. например случаите с Теодосий I, Лъв VI, Йоан Цимисхий и др.

[300] Runciman, S. Civilization, p. 65.

Сподели
Кирил Павликянов
Кирил Павликянов

Кирил Павликянов е професор по византийска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски".

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *