Снимка: Youngkyu Park/Netflix
Всички говорят за „Squid Game“ и въпреки странното си заглавие, корейското телевизионно шоу е на път да се окаже най-касовият сериал на Netflix досега, превръщайки се в най-популярната неанглоезична продукция само седмица след стартирането си. А фактът, че шоуто почти не е промотирано и рекламирано, прави популярността му дори по-забележителна, пише психологът Бенси Нанай в свой коментар за Psychology Today.
Внимание, текстът съдържа спойлери!
Без да разкриваме прекалено много от сюжета, в сериала се разказва за следното: над 400 души, отчаяни от живота и потънали до уши в дългове, участват в тайно състезание. Победата носи значителна сума пари, а губещите биват убити. Състезанието се състои от 6 характерни за Южна Корея детски игри.
Не е като подобно съдържание да не ни е попадало вече (като „Игрите на глада“, например). Какво тогава ни привлича така неистово към тази екзотична черна история? Факт, продуцията е изключително добре заснета и визуално поразителна. Всички епизоди завършват изключително любопитно, а шокиращите разкрития допринасят за това вниманието ни да е непрекъснато ангажирано. Актьорският състав е отличен, aз лично бях много впечатлена от това, че за Хо Йон-юнг (Jung Ho-yeon), която играе беглец от Северна Корея, това е първа роля не само на малкия екран, а изобщо. Но същото важи и за толкова много други предавания. Защо „Squid Game“ се превърна в глобална сензация?
Обяснението може да се потърси в психологията. Фабулата е доста очевидна критика към нашето обсебено от безмилостна конкуренция общество. Бедните се състезават на живот и смърт, за да оцелеят, а свръхбогатите се забавляват отстрани. Във време, в което все повече хора се оплакват от социална несправедливост и все повече се разочароват от хамстерското колело на нашия социум, основано на постижения, този вид размисъл върху особеностите на корпоративната джунгла очевидно продава.
Това, което отличава „Squid Game“ е, че дава две перспективи на гледащия шоуто – тази на участник и тази на зрител.
Първоначално ние, бидейки част от съвременния свят, се идентифицираме със състезателите. Няколко епизода след началото бива разкрито, че тези игри биват наблюдавани от ВИП-ове, които залагат пари на състезателите, точно както се прави и при конните надбягвания. В известен смисъл, когато гледаме този сериал, ние сме в много подобно положение с тези ВИП-ове, които наблюдават и им е любопитно да разберат да разберат кой умира в този кръг и кой оцелява. По този начин ние заемаме двойно гледище: Съчувстваме на участниците, тревожещи се за всяко тяхно движение, но също така сме в ролята на ВИП-овете, хладнокръвно наблюдавайки игрите. Превключването между тези две гледни точки е най-значимият и иновативен ход на шоуто и улеснява комбинирането на социалното послание и вълнуваща мрачна история.
Друг момент, който привлича – шоуто е корейско. Снимано е в Корея и героите говорят на корейски. Това от една страна реферира към глобалната корейска мания, за която лакмус е К-Pop-ът и неговото несъмнено влияние върху поколението Z. От друга – към екзотиката. Почти 2 години вече сме затворени вкъщи без същата като преди възможност да пътуваме, което ни кара на бленуваме за далечни и не толкова познати култури.
Но най -важният психологически ефект от факта, че главният герой говори корейски, е своеобразното дистанциране. Тъй действието се развива в друга държава, някъде далече от нас, за зрителите е по-лесно да придобият реална представа. Цялата идея е близо до нашето ежедневие и това е част от атракцията. Но ако беше твърде близо и с твърде много факти, с които да се асоциираме, това би отнело усещането за бягане от реалността. Простият факт, че сериалът е на екзотичен език, успява да комбинира тези две предимства – достатъчно до теб, за да го разбереш, но достатъчно далеч, за да можеш да се потопиш в една друга и интересна реалност.
Англоезичният трейлър
Позитивно кино ли?